Джеймс Сийгъл
Извън релси (5)

Извън релси 2.

Невероятно дълго бедро — това бе първото.

Не просто бедро. А стегнато, гладко, покрито със загар. Бедро, което очевидно бе прекарало известно време във фитнес зала, леко прикрито с екстравагантна къса поличка, която изглеждаше още по-къса заради начина, по който бяха разположени краката. Небрежно скръстени в коленете. Общо взето, дължината на полата създаваше впечатление някъде между секси и курвенско, следователно — и двете едновременно.

Това бе първото нещо, което видя Чарлз, когато вдигна поглед.

Можеше да забележи само черната обувка с високо токче, която се подаваше в пътеката между седалките и едва забележимо се олюляваше в такт с движението на влака. Беше обърнат с лице към нея — мястото му бе с гръб към посоката, в която пътуваше. Но останалата част от нея бе скрита зад заглавната страница на „Ню Йорк Таймс“, а дори и вместо лицето й да не се виждаше познатото тревожно заглавие „БЛИЗКИЯТ ИЗТОК В ПЛАМЪЦИ“, той все още не бе погледнал към него — бе го зърнал само с периферното зрение. Вместо това се съсредоточи върху бедрото и от все сърце се надяваше да не е толкова красива, колкото си представя.

Беше.

Обмисляше следващото си действие — дали пак да забоде нос в спортните страници, дали да се зазяпа през прозореца, или да разглежда рекламните стикери на авиокомпаниите, облепени по вътрешните стени на вагона. Накрая просто заряза всякаква предпазливост и надзърна. Точно в мига, в който вестникът стратегически се смъкна надолу, за да разкрие лицето, което той така се колебаеше да види.

Да, наистина бе прекрасна.

Очите й.

Бяха направо изумителни. Големи, подобни на очи на кошута — самата женственост. Пълни чувствени устни. Коса? Толкова мека, че би пожелал да се свие в нея като в пашкул и никога повече да не излезе оттам.

Беше се надявал, че ще се окаже приятна, интересна или просто красива. Никакъв шанс. Тя бе просто неотразима.

И тъкмо в това бе проблемът, защото в последно време бе станал доста лесно нараним. И мечтаеше за някаква алтернативна вселена.

Такава, в която не е женен и детето му не е болно — просто защото нямаше деца. В която нещата бяха винаги възхитителни. В която всичко бе върхът на сладоледа.

Затова не му се искаше жената, четяща „Ню Йорк Таймс“, да е красива. Това бе като да надзърта през прага на тази алтернативна вселена, а домакинята й да го приканва да влезе вътре и да се настани на дивана до нея — а всички са наясно, че алтернативните вселени съществуват само в главите на децата и побърканите на тема фантастика.

Те просто не съществуват.

— Билетът. — До него стоеше кондуктор и искаше нещо. Какво искаше? Нима не виждаше, че е зает да защитава черупката, в която живее?

— Билетът, моля — повтори кондукторът.

Беше понеделник и Чарлз всъщност бе забравил да отиде до касата и да си купи карта за седмицата. Закъснението го бе накарало да се втурне направо към перона. И сега стоеше без билет, пред погледа на цяла тълпа непознати.

— Забравих да си купя — каза той.

— Добре — отвърна кондукторът.

— Нали разбирате, забравих, че днес е понеделник.

— Глоба.

И в този миг Чарлз се сети за още нещо. Всеки понеделник се отбиваше до банкомата и теглеше пари, за да си купи карта. Както и сумата, с която изкарваше седмицата. Сумата, с която в момента не разполагаше.

— Това ще ви струва девет долара — каза кондукторът.

Подобно на повечето двойки в днешно време, Чарлз и Диана живееха по графика на банкомата, който пускаше пари като типичен счетоводител — точно определена сума в точно определено време. Чарлз бе намерил портфейла си на обичайното за понеделник сутрин място — върху кухненския плот, където го бе оставила Диана — и несъмнено преди това го бе изпразнила, преди да тръгне на работа. В него нямаше нищо.

— Девет долара — повтори кондукторът. Нямаше място за съмнение — човекът бе започнал да губи търпение.

Чарлз погледна портфейла си. Винаги имаше вероятност да не е прав и че някъде между визитните картички и старите фотографии има забутана поне двадесетачка. Освен това от теб се очаква тъкмо това — да отвориш портфейла си, когато някой ти иска пари.

А този някой искаше. При това настоятелно.

— Вижте какво, задържате целия влак — каза той. — Девет долара.

— Момент… — продължи да се преструва Чарлз, като ровеше сред измачканите хартийки и се мъчеше да прикрие смущението си, че са го спипали без пукнат цент във влак, пълен с доволни представители на средната класа.

— Имате ли пари, или нямате? — каза кондукторът.

— Един момент…

— Ето — обади се някой. — Ще платя вместо него.

Беше тя.

Държеше десетдоларова банкнота и му се усмихваше по начин, който сериозно заплашваше вътрешното му равновесие.