Джеймс Сийгъл
Извън релси (19)

Извън релси 15.

Наричат го Алфабет Сити, защото се простира от авеню A до авеню D в долен Манхатън. Преди кварталът беше свърталище на латиноамерикански банди, докато не бе завладян от артистичните тълпи и не стана едновременно опасен и живописен. Кръчмите и галериите са едни до други и предлагат емпанадас и произведения на изкуството.

Не бях ходил там, откакто бях на двадесет. Смътно си спомнях едно возене с кола без определена посока, което завърши тук — компания от седем приятели, натъпкани в тясното купе в търсене на забавления. Не си спомнях как бе завършила вечерта.

Днес не търсех забавления.

Днес търсех Васкес.

Когато той позвъни, вдигна Диана. „Как сте, госпожо Шайн?“ — я бе попитал той. Докато ми подаваше слушалката, жена ми изглеждаше малко объркана.

„Делово обаждане“ — обясних по-късно.

Васкес ме бе попитал дали парите са у мен — да. Попита дали все още съм добро момче (превод — никаква полиция) — да. Тогава ми каза да се срещнем в Алфабет Сити.

Когато Диана излезе от стаята, му казах — десет хиляди и това е всичко, ясно ли е? Точка по въпроса.

Чиста работа, мой човек — отвърна Васкес.

В единадесет сутринта ъгълът на авеню С и Осма представляваше точно отражение на целия квартал. Пет латиноамериканчета убиваха времето си, като висяха на капака на някакъв джип, а един уличен артист поставяше табелка, предлагаща временни татуировки. От Васкес нямаше и следа.

Един чернокож се блъсна в мен и изръмжа:

— Защо не гледаш къде вървиш, да ти го начукам?

Естествено, не вървях наникъде. Просто си стоях на едно място.

— Извинете — казах въпреки това.

— Извиняваш се, а? — Мъжът бе по-едър от мен, горе-долу с размерите на баскетболист.

— Да — отговорих.

— И ако това не е достатъчно?

— Вижте, не ви видях…

Мъжът се разсмя.

— Всичко е наред — каза той. — Ти си Чарлз, нали?

Знаеше името ми. Мъжът, който ме обвини, че не гледам къде вървя, знаеше името ми.

— Чарлз — повтори той. — Нали?

— Кой сте вие?

— Не те ли попитах нещо? Ти Чарлз ли си, или не си?

— Да, Чарлз съм.

— Чък ли ти викат? Ако ми беше авер, щяхме така да ти викаме.

— Не.

„Чък, Чък, ама че боклук…“ Песничка, с която децата от квартала се забавляваха страшно, когато бях на осем.

— Къде е Васкес? — попитах.

— Ще те заведа при него. За какво мислиш съм тука?

Не исках да ме водят при него.

— Защо просто не ви дам парите и…

— Няма да ми даваш нищо, ясно ли е? Ще трябва да повървим малко.

— Къде?

— Къде? — подигравателно повтори той. — По улицата.

Тръгна, като от време на време се обръщаше, за да се увери, че вървя след него. Спомних си как правех същото, когато Ана бе малка. Разхождахме се заедно, но не вървях с нея, а само се обръщах, колкото да се уверя, че няма да кривне в някоя опасна посока. Само дето аз вече бях кривнал натам.

Минахме пряката между две наскоро ремонтирани жилищни сгради. Мъжът спря и ме изчака, след което ме насочи в някаква тясна уличка. Опитах се да се възпротивя, но хватката му стана толкова силна, че заплашваше да ми счупи ръката. Предадох се.

Залепи ме за стената. „Нали точно това става в тесните улички — помислих си. — Побоища, наръгвания и обири. Понякога и в хотелските стаи, но предимно в тъмните преки.“ Зачаках неизбежното. Очертаваше се да е бързо, брутално и безвъзвратно.

Но побоят ми се размина.

— Я да видим сега — каза мъжът. И започна да ме опипва по краката, гърдите и гърба. Претърсваше ме. — Няма никакви шибани жици по теб, Чарлз. Браво на теб…

— Казах му, че няма да се обаждам в полицията.

— Да бе. И той ти вярва.

— Вижте, наистина трябва да тръгвам… — Долових паниката в собствения си глас и се опитах да се отлепя от стената.

— Ела — каза той. — Почти стигнахме…

Аз бях почти стигнал, когато за първи път седнах до Лусинда, и след това още малко по-близо, когато я заведох в хотел „Феърфакс“, а сега искаха отново да стигна. Единственото нещо, което исках аз самият, бе да се върна на онова място, наречено вчера.

Последвах го до края на пряката покрай един блок, от който миришеше на кисело зеле и помада. Минахме покрай някакъв козметичен салон, специализиран в правенето на плитчици и татуировки по главата. Мъжът зави наляво във входа на частично обновена жилищна сграда.

Позвъни, промърмори някакво име и му отвориха.

— Хайде — каза той и задържа вратата.

Пак „хайде“. Напоследък бях непрекъснато под нечие разпореждане. Същински новобранец в армията на морално деградиралите. Ясно съзнавах, че с всяка крачка навлизам все по-дълбоко във вражеска територия, но нямах свободата да се възпротивя. В тази армия дезертьорите по всяка вероятност ги екзекутираха.

Васкес чакаше в един апартамент на първия етаж. Стоеше точно зад вратата, отвори незабавно и ни пусна да влезем.

Трепнах, когато протегна ръка. Бях виждал същата тази ръка да прави други неща — на Лусинда и на мен. Но Васкес не искаше да се здрависваме.

— Парите — каза той.

Беше облечен парцаливо и същевременно модно — размъкнати панталони с образа на Калвин Клайн, надничащ от колана, и овехтял зелен пуловер с широки рамене. За първи път успях да го разгледам по-добре. И се изненадах колко различен ми се струва от човека, когото си спомнях — поне като цялостно впечатление. Физически изглеждаше не толкова внушителен и много по-слаб, направо мършав. Зачудих се колко ли престъпници са се измъкнали заради погрешните показания на свидетелите. Сигурно не един или двама. Трудно е да запомниш някого, когато ти счупват главата от бой или изнасилват приятелката ти.

Предадох му сумата в чисто нови стодоларови банкноти. Имах чувството, че правя поредната домашна покупка — съдомиялна машина, широкоекранен телевизор или обзавеждане за градината. Само дето с тази домашна покупка си купувах самия домашен уют и атмосфера. Пет хиляди за Ана и пет хиляди за Диана. Без никакви гаранции. Просто покупка на добра воля.

— Девет хиляди, деветстотин… — Васкес старателно преброи и последната банкнота, след което ме погледна със същата ужасна усмивка, която си спомнях от хотелската стая.

— За малко да забравя — каза той и ме удари в корема.

Паднах.

Не можех да си поема дъх. Започнах да се задушавам.

— Това е за анулирането на кредитните ти карти, Чарлз. Беше много неловко — тъкмо бях напазарувал.

На другия казаното му се видя страшно забавно. Започна да се смее.

— Сега си тръгваме, Чарлз — каза Васкес.

Трябваха ми пет минути, за да започна да дишам нормално, и още пет, за да стана — използвах стената за опора. През петте минути, докато се мъчех да си поема въздух, плачех — отчасти от удара в слънчевия сплит и отчасти защото си давах сметка докъде съм стигнал.

До пода, надве крачки от кошче за боклук, пълно с хлебарки и вонящи двудневни остатъци от китайска храна.