Джеймс Сийгъл
Извън релси (24)

Извън релси 20.

Преглеждах предварителния проект за онази работа с аспирина.

Погледнете на това като на своего рода превантивна терапия. Щом се занимавам с проекта за аспирина, не мога да си задавам въпроса какво ще правя. И как ще преживея всичко това.

Та точно това и правех.

Най-педантично преглеждах офертата. Нещо не беше наред с нея, но не знаех какво точно. Какво ли бе?

Тази стратегия на отбягване е ефективна само отчасти.

Докато плъзгах поглед надолу по спретнато подредените фигурки, видях Васкес, поставил ръка върху главата на дъщеря ми.

Ако не получеше сто хиляди долара, щеше да се появи отново.

Помислих си дали да не кажа на Диана.

Отново и отново си повтарях, че тя ще ме разбере, ще ми прости. Че ме обича, а любовта е способна да надживее една необмислена постъпка. Отново и отново постулирах теорията, че всеки брак си има своите върхове и падения и че да, точно това падение може и да е най-ниското, но нима не е естествено да бъде последвано, след много мъчения и горчиво възмездие, от нов възход? Отново и отново обмислях, преживявах, спорех със самия себе си. И какво? Изобщо не можех да се убедя, че съм способен да понеса погледа на Диана дори за миг. Онзи поглед, който неизбежно ще ми бъде отправен в мига, когато тя разбере в какво съм се забъркал.

Виждал съм този поглед и преди. В деня, когато поставиха диагнозата на Ана в спешното отделение. Поглед на напълно и безнадеждно предаден човек. Трябваше да гледам лицето й, докато не проумя напълно новината и не се вкопчи в мен като плувец, дърпан назад от подводно течение.

Не бях сигурен дали ще съм в състояние да издържа отново подобна гледка.

Върнах вниманието си към листа пред мен. Там беше описан всеки разход, свързан с рекламата.

Например хонорарът на режисьора. Петнадесет хиляди долара. Което е средната цена на режисьор клас В. Режисьорите клас А са по-нагоре по стълбицата, някъде към двадесет или двадесет и пет. Имаше също и декори. Четиридесет и пет хиляди — горе-долу колкото оборудването на кухня в предградие на Ню Йорк.

Всички тези хиляди ми напомняха за сумата, с която аз самият не разполагах. Защо изобщо гледах този предварителен проект? В него имаше нещо сбъркано. Но какво точно? Не можех да разбера.

Имаше разходи за редакции. За подготовка на видеокасети. Цветови корекции. Озвучаване. Както и музика. Да, музикална къща „Т & Д“ — наистина това се оказа името. Четиридесет и пет хиляди долара. Пълен оркестър, студиен запис, миксиране. Всичко изглеждаше в реда на нещата.

Обадих се на Дейвид Франкел.

— Здрасти — каза Дейвид.

— Чарлз се обажда.

— Знам. Това изписа и телефонът ми.

— Да бе. Опитам се да се свържа с музикалната къща, но не мога да им открия номера.

— Коя музикална къща?

— „Т & Д Мюзик“.

— О? За какво им се обаждаш?

— Как за какво? Искам да говоря с тях за рекламата.

— Защо не говориш с мен за рекламата. Аз съм продуцентът.

— Никога не съм чувал за „Т & Д Мюзик“ — казах аз.

— Никога не си чувал за „Т & Д Мюзик“?

— Не съм.

— Защо всъщност водим този разговор? — въздъхна Дейвид. — Говорил ли си с Том?

— Имаш предвид изобщо ли?

— Виж какво, каква музика искаш? Просто ми кажи.

— По-добре да говоря с композитора.

— Това пък защо?

— Защото искам да му обясня какво точно искам.

— Добре, чудесно.

— Кое по-точно?

— Обясни какво точно искаш. Давай.

— Трябва ми телефонният им номер.

Още една въздишка — от онези, които се пускат, когато си имаш работа с идиот, с пълен и безнадежден малоумник.

— Пак ще си поговорим за това — каза Дейвид.

Щях да го попитам защо трябва да си говорим за това, щом единственото нещо, което искам, е телефонният им номер. Защо се държи така, сякаш съм някакъв бавноразвиващ се. Исках да му напомня, че работата на продуцента е да продуцира, а понякога това означава да продуцира един най-обикновен телефонен номер.

Но Дейвид затвори.

Едва тогава чух как някакъв глас ми нашепва познатия въпрос — „А сега какво ще правиш, Чарлз?“ — и си дадох сметка, че в края на краищата наистина съм донякъде малоумен. Че малко бавно загрявам нещата.

Музикална къща „Т & Д“.

„Том и Дейвид“.

„Музикална къща «Том и Дейвид»“.

Естествено.

Последвах Уинстън през пет или шест пресечки при минусова температура.

Пушеше цигара. Зяпаше витрината — на някакъв магазин за видеокасети, навремето запълнена с афиши с три хикса, обещаващи всякакви удоволствия за плътта, а сега облепена с кунгфу плакати, обещаващи всякакви начини за унищожаването й. Гледаше похотливо две девойки в миниполи и дълги вълнени чорапи.

Нямах намерението да го преследвам. Исках просто да отида при него след края на работното време и да го поканя да изпием по бира. Но странно защо, нещо ме бе разколебало.

Едно е да се майтапиш два пъти на ден с човека, който ти носи пощата, да го питаш кой бейзболист левичар има най-голям брой точки в историята и да си говорите за майсторски удари и средни постижения при покриването на базите. Друго е да пиеш с него. Не бях сигурен, че Уинстън би поискал да седне да пие с мен.

Но от друга страна, нали си разменихме тайни? Или поне го бе направил единият от нас? А сега другият е готов да стори същото? Но това ме доведе до друга причина, поради която не бях в състояние просто да отида при него и да му предложа да ударим по едно.

Уинстън духна в шепите си. Пресече улицата, като избягна на косъм едно такси, което сякаш нарочно се канеше да го сгази. Спря пред продавач на гевреци и го попита колко струват.

Бях достатъчно близо, за да чуя някои думи. Искаше ми се Уинстън да се обърне и да ме забележи. Още няколко преки и щях да замръзна до смърт.

От другата страна на улицата имаше католическа мисия, над чийто вход бе написан цитат, който помнех от неделното училище — „Господи, морето е толкова голямо, а лодката ми — тъй малка“. Напълно вярно, помислих си.

Когато отново погледнах към Уинстън, него вече го нямаше. Изтичах при продавача и го попитах накъде е тръгнал клиентът му.

— Ъ? — отвърна ми той.

— Високият мъж, на когото току-що продадохте геврек. Видяхте ли накъде тръгна?

— Ъъъ?

Човекът май беше ливанец. Или иранец. Или иракчанин. Какъвто и да беше, не говореше английски.

— Един дола — обяви той.

Казах му, че няма значение, и си тръгнах. „Ще говоря с Уинстън утре — помислих си. — Или пък утре ще променя решението си и изобщо няма да говорим.“

Някой ме сграбчи за ръката.

„Не искам геврек“ — понечих да се озъбя. Но не беше продавачът.

— Добре, Чарлз — каза Уинстън. — Защо, по дяволите, ме дебнеш?