Джеймс Сийгъл
Извън релси (40)

Извън релси 36.

Седях на дивана във фоайето.

Носех бейзболен каскет, нахлупен ниско над челото.

Следях минувачите със зорките очи на телохранител.

„За колко време я искате?“ ме бе попитал администраторът, когато се регистрирах.

А и защо изобщо я исках?

Мислех си за онзи ден, когато излязохме от Пен Стейшън и взехме такси. Денят, в който тя най-сетне каза „да“. И ме попита „Къде?“.

И аз се бях заел най-добросъвестно да избера хотел от таксито.

А може би не беше така.

Сега се сещах, че аз й посочвах един, но тя поклащаше глава, после друг, но пък не й харесваше как изглежда. И накрая, когато вече наближавахме работата й, видях „Феърфакс“ и тя каза: „Да, този става“. Така че, ако се замислиш сериозно, не бях аз онзи, който бе избрал хотела.

По-скоро го направи тя.

Хотелът, в който се бях сблъскал с неподходящия човек в неподходящо време. Само че не се бях сблъскал в действителност. Бяха ми заложили капан, в който влязох по най-глупавия начин.

Което ми бе дало това предчувствие. Идеята, която ми хрумна, когато стоях с празни ръце на Пен Стейшън.

Нямаше никаква причина тя да си помисли, че бих могъл да се сетя за играта й с Васкес. Последния път, когато ме видя, аз си спасявах живота с тичане надолу по стълбището в Испанския Харлем.

Не беше необходимо да си сменят адресите.

Само жертвите.

Отърваването на господин Грифин от по-голямата част от парите му и от цялото му достойнство имаше голям шанс да стане на същото място, на което се бе случило и с мен.

Затова седях на дивана във фоайето.

Чаках.

Сънувах.

Беше отново във влака. Във влака от 09:05 за Пен Стейшън.

Отново ровех в джобовете си, защото кондукторът стоеше до мен и ми искаше пари.

— Сто хиляди долара — каза той.

— Защо толкова много? — попитах аз.

— Цените скочиха — отвърна ми той.

Когато Лусинда предложи да плати вместо мен, отказах.

Изчетох и двата броя „Ебъни“.

Търпение, казвах си, докато минаваше поредната сутрин. В края на краищата Лусинда бе проявила с мен голямо търпение. Всички онези дружески обеди и романтични вечери, които трябваше да изтърпи, за да ме накара най-накрая да се кача в онази стая. Щом тя можеше, значи можех и аз.

От „Попюлър Механикс“ научих основните положения в парното отопление. Кой гаечен ключ е обявен за най-добър откъм цена и полезно действие. А слагането на покрив и нареждането на керемиди стана направо детска игра.

Един следобед се обадих на Бари Лендж, за да проверя как върви разследването. Да се докосна до истинския свят, както ветераните от Виетнам наричаха света, намиращ се далеч от фронта. Точно там се намирах и аз — на фронтовата линия, застанал на стража, за да не допусна вражеско нападение.

Това военно сравнение бе напълно уместно. Всяка сутрин тренирах. Лицеви опори, клякане и ставане, коремни преси — типичните неща. Така че когато следващият път Васкес ми заговори пренебрежително, да мога да му покажа колко съм добър.

И още нещо. Пистолетът на Уинстън бе у мен. Държах го в стая 1207, увит в хавлиена кърпа и скрит зад радиатора в банята.

Колкото до истинския свят:

Бари Лендж вдигна телефона и каза, че нямало смисъл да му се обаждам. Все още провеждали разследването. Все още доизкусурявали това-онова. Засега обаче нещата не изглеждали в розова светлина по отношение на мен. Трябвало да приема предложението му навреме. Скоро щял да ми се обади.

Благодарих му за отделеното време.

След това проверих гласовата си поща. Имах съобщение от Диана.

„Търси те детектив Палумбо. Каза, че е важно. Обясних му, че си извън града.“

Времето ми привършваше.

Знаех го. Времето привършваше за мен и за Сам Грифин. Ако за него вече не бе изтекло.

Беше петък сутринта.

Разлиствах стария „Ю Ес Нюз & Уърлд Рипорт“ със заглавието „Сняг в Палм Бийч“.

От време на време администраторът — същият беше и портиер — ме поглеждаше. Измерваше ме с поглед от горе до долу, без да каже нито дума.

Хотел. От най-евтините. Хората, които идваха тук, нямаха къде другаде да отидат. Затова никой не очакваше от теб да отидеш някъде или да направиш нещо. Тук можеше да се мотаеш на спокойствие, да седиш по цял ден на дивана и да четеш стари списания колкото ти душа иска.

„Гор е убеден в пълната си изборна победа“ — тържествено обявяваше едно от заглавията.

Когато отново вдигнах поглед, портиерът не беше сам. Имаше помощник за следобедния час пик. Чернокож мъж в същата безлична зелена униформа се бе подпрял на рецепцията и му говореше нещо.

Бях оставил клетъчния си телефон горе, а исках да се обадя на Ана. Станах и тръгнах към асансьора. Портиерът ми кимна. Чернокожият млъкна, погледна ме за момент и се обърна отново, за да продължи разговора си.

Мислех си, че познавам портиера — имам предвид чернокожия. Бях го виждал преди месеци в деня, когато бях влязъл в същия този асансьор заедно с Лусинда. Вратите се отвориха. Влязох и натиснах копчето. Слязох на моя етаж, като си тананиках песен, чийто текст не знаех. Отворих вратата на стаята си и влязох. И точно в този миг се сетих, че греша. Бях го виждал в друг ден.

Качих се отново в асансьора и слязох долу.

Чернокожият продължаваше да си бърбори с портиера. Беше обърнат с гръб, така че не можех да кажа със сигурност дали съм прав.

„Чък ли ти викат?“

Заобиколих рецепцията, като непрекъснато поглеждах настрани със затаен дъх, докато лицето на мъжа бавно се разкриваше пред очите ми — от една четвърт до пълен профил. Чертите постепенно ставаха все по-ясно различими.

„Ако ми беше авер, щяхме така да ти викаме.“

Помните ли? Как висях онзи ден на ъгъла на… как беше… Осма улица и авеню С? Висях в Алфабет Сити и чаках Васкес. Но вместо него дойде друг човек. Или по-точно, блъсна ме.

„Защо не гледаш къде вървиш?“

Лицето вече бе три четвърти открито. Почувствах как ме избива студена пот и главата ми се замая.

Беше той.

Абсолютно сигурно.

Чернокожият, който ме бе претърсил и миришеше на кръв и помада.

Извърнах се бързо към портиера, който вдигна очи, сякаш чакаше да го попитам нещо. Например: „Колко печен е Чарлз?“. Много печен — или поне по-печен от онова, което бях преди седем месеца.

Но какво пък, дори леваците имат звездния си миг.

В края на краищата този път знаех нещо, което те не знаеха.

Знаех как са го направили.

И знаех къде ще го направят отново.