Джеймс Сийгъл
Извън релси (23)

Извън релси 19.

От станция Мерик звъннах на Диана да дойде да ме вземе. Мислех да се поразходя, но от океана духаше ужасен вятър, който за малко не ме изблъска обратно във влака, когато стъпих на перона.

Диана обаче ме попита мога ли да изчакам десетина минути. Коминочистачът бил дошъл и не искала да го оставя вкъщи с Ана.

Така че й казах, че ще се прибера пеша.

Около Коледа обикновено тихата и скромна уличка се бе превърнала в подобие на стъргало във Вегас. С всичките му примигващи светлинки. С безброй пластмасови елени, теглещи пластмасовите Дядо Коледовци на пластмасовите им шейни. Една-две пластмасови ясли. Няколко Витлеемски звезди, закрепени несигурно върху изглеждащите някога величави иглолистни дървета.

Във въздуха се усещаше необичайна тежест и влага. Вървях по улицата и заглеждах шоуто.

Изведнъж дойде спасението.

Изсвири автомобилен клаксон, после още веднъж.

Обърнах се и видях съседа ми Джо да отбива до тротоара.

Той отвори едва-едва прозореца и каза:

— Да те кача?

Нямаше нужда да ме кани отново. Отворих вратата и се вмъкнах в купето, изпълнено с някаква първична топлота. Сигурно по подобен начин са се чувствали първите пещерни хора, когато създали онези първи огнени езичета и изведнъж като по чудо престанали да треперят.

— Благодаря — казах му.

— Хладно е навън, а? — Ако не друго, Джо си беше наблюдателен.

— Да.

Джо беше хиропрактор — може би напълно, а може би не чак толкова законна професия. Така и не се намери някой, който да ми обясни задоволително какво точно представлява.

— Как е детето? — попита той.

— Добре — отвърнах му с чувството, че говоря точно като Ана. Кратки отговори на всеки въпрос. — А твоите? — Джо имаше три деца с разлика от по година, в това число и момиче горе-долу колкото Ана. Беше умно и пращеше от здраве.

Джо каза, че били добре.

— Как върви работата? — попита ме той.

— Чудесно. — Хората задават от чиста любезност въпроси, чиито отговори всъщност не ги интересуват. Ами ако му бях отговорил? Ако бях казал: „Радвам се, че ме попита, Джо“ и след това му бях разправил за Елиот и Елън Вайшлър? „Изхвърлиха ме от мястото, на което работя от десет години, и сега са ме натирили в пета глуха, на място, за което на никого не му пука.“ И както съм започнал, бих могъл да му разкажа и за Васкес и Лусинда. Как ли щеше да реагира?

— А при теб как вървят нещата? — попитах го вместо това.

— Винаги има хора, които ги болят гърбовете — каза Джо.

„Дори след като са минали през теб“ — за малко да не изтърся. Удържах се.

— Готвиш ли се за празниците? — попита Джо. Бяхме спрели на светофара, който всички смятаха за най-дългия в Мерик. Можеха да минат цели дни, а той да продължава да си свети червено. Цели империи се въздигаха и рухваха, президентски администрации идваха и си отиваха, а светлината щеше неизменно да си остава все същата.

— Не. Ще ходим при майката на Диана, както правим всяка година.

— Аха.

След това го попитах същото и той отговори, че щели да слязат до Флорида за няколко дни. После настъпи тишина — и двамата чудесно си давахме сметка, че дребните теми за разговор са изчерпани.

— Ама че студ — обади се накрая Джо, повтаряйки наблюдението си от по-рано.

— Мини на червено, Джо — казах аз.

— Какво?

— Мини на червено. — Изведнъж ме бе осенило нещо.

— Но защо да…

Диана ме бе помолила да я изчакам на станцията. Защото коминочистачът бил дошъл и не искала да го оставя вкъщи с Ана.

— Мини през шибаното червено.

Не бях викал никакъв коминочистач.

— Виж какво, Чарлз, не искам да си изкарам глоба и не виждам какво толкова…

— Тръгвай!

И Джо се подчини. Явно очевидната паника в гласа ми най-накрая го накара да се задейства. Натисна педала и мина право през кръстовището, след което зави по Къркууд Роуд само на две пресечки от къщите ни.

— Ако получа честитка, ти ще я плащаш. — Джо се опитваше да възстанови донякъде накърненото си достойнство, след като сляпо се бе подчинил на съседа си без никаква основателна причина. „Защо правя това? Защо му давам такива заповеди?“

— Спри тук — казах му.

Очевидно Джо възнамеряваше да паркира колата си на собствената си алея и да ме остави да извървя пътя до моята врата. Но не можех да чакам. Човекът ми се подчини за втори път в рамките на две минути. Спря пред номер 1823 и аз изхвръкнах навън.

Рязко отворих вратата и видях Диана наведена над перилата. Тъкмо казваше на някого, че Къри не харесва всеки срещнат и че изобщо бил куче с характер.

След това видях и човека, към когото се обръщаше.

 

 

— Господин Рамирес каза, че ни дава специална цена — каза Диана.

Тримата седяхме в дневната.

— Но само защото харесва Къри, а и той го харесва — продължи Диана. Говореше за цената за почистването на комина. Диана винаги намираше лесно общ език с най-различни майстори, настройваше ги приятелски и по-късно с удоволствие ми разказваше разни истории за съпругите и децата им.

— Да — каза Васкес. — Просто много обичам кучета.

Усмихваше се. Същата усмивка, която бе надянал, когато наместваше Лусинда на леглото, за да я изнасили за последен път.

— Господин Рамирес… — започна Диана, но я прекъснаха.

— Раул — каза Васкес.

— Раул каза, че коминът ни има счупен… как се казваше?

— Димоотвод.

— Да, че димоотводът бил счупен.

— Така е. Коминът е доста стар — каза Васкес. — Кога е строена къщата?

— През хиляда деветстотин и двадесета — отговори Диана. — Ако не се лъжа.

— Ясно. Сигурно оттогава не е бил пипан.

— Е, значи му е време — каза Диана.

— Точно така. Разбира се.

Дотогава не бях казал нито думичка. Но сега и двамата чакаха мен. Чакаха съгласието ми, че има проблем и какво трябва да се направи по въпроса. Досега не се бях обадил, защото просто не можех да си представя какво да кажа.

— Е — продължи Диана, — Раул е готов да го оправи и да почисти комина. Зависи от теб.

— Нали не искате да живеете със счупен димоотвод — каза Васкес. — Може да е опасно. Целият този въглероден двуокис може да се върне… Господи, та той може да ви убие, докато спите, нали разбирате?

Да. Прекрасно го разбирах.

— Познавах едно семейство, което не пожела да им оправя димоотвода — каза Васкес. — Една нощ легнали да спят и на сутринта не се събудили. Всички до един. Цялото семейство.

— Е, какво ще кажеш? — Диана вече изглеждаше загрижена. — Какво ще правим?

Ана се мотаеше из дневната, облечена в пижама.

— Коя е столицата на Северна Дакота? — попита ме тя.

Сега пред мен стояха два въпроса, но имах чувството, че отговарям на един.

„Предпочитам столиците на щатите пред сто хилядарки.“

— Бисмарк — казах аз.

— Ана, това е Раул — каза гостоприемната както винаги Диана.

— Здрасти. — Ана го възнагради с най-учтивата си усмивка, която обикновено пазеше за далечни роднини, стари приятели на родителите си и, очевидно, за майстори.

— Здравей — каза Васкес, надигна се и разроши косата й.

Ръката му докосна главата на детето ми!

— На колко си години? — попита я той.

— На тринайсет — отговори Ана.

— Сериозно?

Още не бе свалил ръката си от главата й. Вместо да я отдръпне, както би трябвало, той я задържа пет, десет, после цели петнадесет секунди. Ана започваше да изпитва неудобство.

— Изглеждаш досущ като майка си — каза й Васкес.

— Благодаря.

— Обичаш ли училището?

Ана кимна. Дъщеря ми, която обикновено се стараеше да не обиди никого, очевидно желаеше тази ръка да се махне от главата й, но явно не бе сигурна как точно да го постигне. Погледна ме умолително.

— Вижте… — започнах аз.

— Да? — обърна се към мен Васкес. — Казахте ли нещо?

— Ана, защо не се качиш горе да си довършиш домашните?

— Добре.

Да, тя наистина искаше да го направи, но Васкес още не бе махнал ръката си от главата й. Така че тя остана на мястото си и продължи да ме гледа умолително.

— Тръгвай, скъпа.

— Добре.

Но Васкес продължаваше да държи ръката си върху главата й и ми се усмихваше, докато накрая в помещението не се възцари тишина. Беше от онези неудобни моменти, като да гледаш някой семеен приятел да целува жена ти малко по-интимно на купон, на който всички са се почерпили, и да не знаеш дали просто да стоиш и да гледаш, или да му забиеш една в мутрата.

— Трябва да си напиша домашните — каза Ана.

— Домашните ли! Аууу… хубави момичета като теб не трябва да си пишат домашните. Можеш да накараш момчетата да го свършат вместо теб.

Това беше моментът, в който трябваше да се намеся. В който трябваше да кажа: „Разкарай си шибаната ръка от главата на дъщеря ми, защото я притесняваш, мамка ти, тя иска да се качи горе, не чуваш ли какво ти казва?“.

Тишината бе така гръмка, че можеше да ти спука тъпанчетата.

— Тя обича сама да си пише домашните — изведнъж се обади Диана. И сложи край на всичко. Застана между ръката на Васкес и главата на Ана и решително измъкна дъщеря ни на безопасно разстояние.

На излизане от дневната Ана ме изгледа укорително. Очевидно искаше да ми каже, че е търсила помощта от неподходящия родител.

Чух как краката й трополят нагоре по стълбите два пъти по-бързо от обичайното.

Отново настъпи тишина.

— Е? — най-накрая се обади Диана. — Може би ще трябва да си помислиш, нали, скъпи?

Очевидно нямаше изгледи да се сприятели с този майстор.

— Аз лично не бих отлагал прекалено дълго. — Васкес не бе престанал да се усмихва. — Не бихте рискували с безопасността на семейството си, нали?

— Не — отговорих. — Скоро ще ви се обадя.

— Добре, значи ще чакам.

— Да.

— Защо не изпратиш Раул? — Диана очевидно изгаряше от желание да го разкара колкото се може по-бързо от дома ни.

Така че го изпратих до външната врата. Васкес се обърна и протегна ръка — точно както би трябвало да се очаква, че ще постъпи познатият ти коминочистач.

— Знаеш ли какво ни учиха в армията, Чарлз? — прошепна ми той. — Какво да правя преди да ме изхвърлят?

— Какво?

Без да сваля приятелски протегнатата си ръка, той сграбчи с другата тестисите ми. И стисна с всички сили.

Коленете ми омекнаха.

— „Стисни ги за топките. Сърцата и умовете им ще ги последват.“

Опитах се да кажа нещо, но не успях. Опитах се да извикам, но не можех. Диана се намираше на по-малко от два метра зад мен и дори не подозираше за ужасната болка, която пламтеше надолу по мен и едва не ме караше да закрещя.

— Искам си парите, Чарлз.

Почувствах как очите ми започват да се пълнят със сълзи.

— Ще…

— Какво? Не те чух.

— Ще…

— „Ще се постарая никога вече да не ти отказвам?“ Чудесно, приемам извинението ти. Искам си шибаните пари.

— Не мога да дишам…

— Сто хиляди долара, разбрахме ли се?

— Аз…

— Какво?

— Моля…

— Сто хиляди долара и ще ти върна ташаците.

— Аз… моля…

И тогава той го направи.

Върна ми ги. Поне временно. Отпусна пръстите си и аз се облегнах тежко на вратата.

— Скъпи, би ли изнесъл кошчето за боклуци? — обади се Диана отвътре.