Джеймс Сийгъл
Извън релси (21)

Извън релси 17.

— Тате…

Думата, която никога не ти омръзва да чуваш през деня, се превръща в същински ад, когато те събуди посред нощ. Прозвуча като пожарна сирена в потънал в тъмнина киносалон точно по средата на прожекцията — в момента някаква семейна драма, включваща мен, Диана и жена със зелени очи.

— Тате!

Чух вика отново и този път се събудих и едва не паднах от леглото.

Спомени за други нощи като тази нахлуха в съзнанието ми, въпреки че се мъчех да ги отблъсна, да се съсредоточа върху чисто физическия акт да стана и да се затичам бос през тъмния леден хол.

Към стаята на Ана.

Запалих в движение — едната ми ръка се озова върху ключа, а другата вече посягаше към детето. Макар че очите ми се присвиха от внезапната ярка светлина, видях, че Ана изглежда ужасно. Бях абсолютно сигурен, че е в разгара на хипогликемичен шок.

Беше подбелила очи — една част от мозъка й се гърчеше от липсата на захар, тялото й бе изпаднало в безкраен тремор. Когато я прегърнах, изпитах чувството, че докосвам уплашено до смърт треперещо пале. Но и да беше уплашена, Ана не бе в състояние да ми го каже.

Извиках й, но тя не ми отговори. Разтърсих главата й, прошепнах в ухото й, леко я плеснах. Никаква реакция.

Знаех какво трябва да правя, когато се случи подобно нещо. Бях подготвен и обучен, непрекъснато ми се напомняше и бях предупреждаван. Но не можех да си спомня нищичко.

Знаех, че в една пластмасова кутия с огненочервен цвят има спринцовка. Кутията беше в кухненския шкаф долу. Знаех, че кутията трябва да се отвори и спринцовката да се напълни с кафявия прах, който също беше в нея. И вода — трябваше да се добави вода… но колко?

Всичко това прелиташе през главата ми като объркана тирада, от която не разбирах почти нищо. Схващах обаче общото значение, а то бе ужасяващо и безмилостно.

Дъщеря ми умираше.

Внезапно до мен се озова Диана.

— Спринцовката — успях да й кажа. А може би й изкрещях.

Тя вече бе в ръцете й. За миг усетих към нея прилив на чиста любов — любов към жената, за която се бях оженил и с която създадохме Ана — и дори в разгара на ужаса изпитах желание да коленича и да я прегърна. Тя отвори кутията, спокойно извади спринцовката и зачете инструкциите, изписани с кървавочервени букви, докато вървеше към банята. Прегърнах Ана и я залюлях като бебе, шепнех й, че всичко ще се оправи, Ана, да, всичко ще бъде наред, Ана, да, скъпа, и в същото време слушах как в банята потече вода. След това Диана се появи отново, разклащаше спринцовката.

— Дълбоко — каза тя, докато ми подаваше спринцовката. — Дълбоко в мускула.

Ужасявах се от този момент — бях си го представял хиляди пъти. Когато за първи път ме обучиха на изящното изкуство на инжектиране на инсулин, как да забождам тънки половинсантиметрови игли в мастните тъкани на бедрото, ръката или в дупето, бяха споменали и това. Че рано или късно ще настъпи момент, в който по всяка вероятност ще трябва да бия и такава инжекция. Не на всеки родител се налага да го прави, но тъй като Ана бе особено тежък случай и се бе разболяла толкова малка… Тази игла не бе половин сантиметър, а по-скоро половин педя и бе достатъчно дебела, за да те накара да извърнеш очи само при вида й. Беше предназначена да изпрати чистата захар в мозъчните клетки достатъчно бързо, за да ги спаси от гладна смърт.

Вече държах спринцовката, но ръката ми трепереше толкова силно, колкото и Ана. Имах чувството, че я наръгвам, макар и за да й спася живота. Допрях иглата до предлакътницата й, но и двамата треперехме толкова силно, че се страхувах да натисна, страхувах се да не пропусна, да не счупя иглата и да не разсипя съдържанието на спринцовката.

— Дай… — Диана взе спринцовката.

Опря я в бедрото на Ана и спокойно заби цялата игла. След това бавно и равномерно натисна буталото, докато цялата кафява течност не изчезна.

Ефектът бе почти мигновен.

Около минута дъщеря ми сякаш бе загубена. След това очите й внезапно се фокусираха, треперенето постепенно утихна и тялото й се отпусна в леглото.

Плачеше.

Ана плачеше — по-горчиво дори от онази сутрин, в която поставиха диагнозата й и трябваше да й кажем в общи линии какво я очаква. Много по-горчиво.

— Тате… тате… о, тате.

Аз също заплаках.

 

 

Откарах я в болницата — в детското отделение на Еврейската болница в Лонг Айланд, просто за всеки случай. Не бях ходил там от онези първи мъчителни седмици. Само миризмата на болницата бе достатъчна, за да ме накара да се върна във времето, когато нервно крачех във фоайето в четири сутринта и ясно разбрах, че най-добрите години от живота ми са безвъзвратно отлетели. Ана също го почувства. Беше се поуспокоила по време на двадесетминутното пътуване към болницата, но в мига, в който влязохме в чакалнята, се гушна в мен, така че ми се наложи почти да я внеса вътре.

Беше два след полунощ. Пое ни интернист от индиански произход; изглеждаше преуморен и разсеян. Когато излизахме от къщи, Диана се обаждаше на доктора на Ана.

— Какво се е случило?

— Имаше хипогликемичен пристъп — отвърнах. — Много тежък.

Ана седеше на масата за преглед и се бе отпуснала върху мен.

— Вие ли направихте инжекцията?

— Да.

— Аха… — Докато говорехме, той я преглеждаше — сърце, пулс, очи, уши… може би в края на краищата бе компетентен. — Да проверим нивото на кръвната захар, а?

Зачудих се дали търси медицинското ми мнение, или просто задава риторичен въпрос.

— Проверихме го преди да тръгнем. Сто четиридесет и три. Не зная какво е било преди да… — щях да кажа „припадне“, „изгуби съзнание“ или нещо от сорта, но се почувствах неловко да го произнеса пред Ана. Забелязах синината, която вече се бе появила на мястото, където Диана й беше била инжекцията, и си помислих, че срещу другите родители, които насиняват децата си, се повдигат обвинения и ги затварят зад решетките.

— Сто четиридесет и три, така ли?

— Да.

— Е, да видим…

Помоли Ана да протегне ръката си, но тя нямаше намерение да се подчинява.

— Не — отсече категорично дъщеря ми.

— Хайде, Ана, докторът иска само да провери кръвната ти захар, за да се увери, че всичко е наред. Правиш го по четири пъти на ден. Не е кой знае какво.

Разбира се, че беше. Именно защото го правеше по четири пъти на ден и сега искаха да го направи за пети… всъщност за шести, тъй като и аз проверих кръвната й захар преди да тръгнем насам. Защото отново се намираше в същата болница, в която й казаха, че не е като всички останали, че тялото й страда от ужасен недостатък, който ще я убие. Може и да не бе кой знае какво за доктора, дори за мен, но за нея нещата определено стояха иначе.

— Ще го направя сама — каза Ана.

Докторът вече губеше търпение — твърде много пациенти и прекалено малко време.

— Вижте, госпожице, трябва да…

— Тя каза, че ще го направи сама — казах и си спомних как след научаването на диагнозата си Ана бе прекарала две седмици тук в обучение как да се справя с нещото, наречено диабет, с болничния правилник, който изискваше всички пациенти да си направят сами по една инсулинова инжекция, преди да ги изпишат. И тя, която се страхуваше от игли така, както останалите хора се страхуват от змии, паяци или тъмни мазета, ме бе накарала да й обещая, че няма да й се наложи да го прави. И аз й бях казал: „Обещавам“. В деня, когато трябваше да я изпишат, сестрата бе дошла й я бе помолила да го направи — да напълни спринцовката с два вида инсулин и да си го инжектира във вече покритата със синини ръка. И в първия момент двамата родители — Диана и аз — не казахме нищо. Оставихме сестрата отначало кротко, а после не толкова, да убеждава детето ни да направи нещо, от което то се ужасяваше. Накрая, когато мълчанието на единствените й поддръжници стана нетърпимо, Ана вдигна към мен поглед, изпълнен с молба. За миг си помислих, че може би е за нейно добро да си направи инжекцията сама. Но въпреки това казах на сестрата: „Не. Не трябва да го прави“. Бях й обещал нещо и държах да спазя обещанието си. Тялото й можеше да я предава, но баща й не можеше. Бе от онези моменти, в които се чувстваш като изправен на разпит — измъкнат от тъмната килия и изправен срещу светлината, когато не ти е останала никаква надежда.

— Ще го направи сама — повторих аз.

— Добре — отговори индианецът. — Нямам нищо против.

Дадох й писалката и гледах как Ана с трепереща ръка я поднася към върха на средния си пръст и се убожда. Гледах ярката кървава капка, когато отдалечи острието. Предложих й да държа глюкомера, но тя го взе и се справи сама — малката Ана, която вече не беше малка. Истински боец, ако изобщо има такива.

Нивото на кръвната й захар бе добро — 122.

Казах на интерниста, че ендокринологът на дъщеря ми — доктор Барън — ще пристигне всеки момент.

Но доктор Барън не идваше. Пейджърът на интерниста избръмча — повикаха го в спешното отделение. Когато се върна, той изсумтя:

— Доктор Барън каза, че можете да се прибирате вкъщи.

— Няма ли да дойде?

— Не е необходимо. Казах й показателите на дъщеря ви. Тя каза, че може да се прибирате.

— Мислех, че ще дойде да я види.

Интернистът сви рамене. „Доктори — сякаш казваше. — Какво да ги правиш?“

— Добре — казах аз.

— Може ли да поговорим, ако нямате нищо против? — попита той.

— Разбира се. — Последвах го в другия край на помещението, където на един стол седеше китаец, вперил поглед в окървавената си ръка.

— Как е зрението й?

— Нормално — казах. — Чете с очила. Но и без това трябва да ги носи. — Сетих се, че от известно време не я бях виждал да ги носи. — Защо?

Той сви рамене.

— Има известни поражения. Нещата не са ли се влошили?

— Не зная. Не, не мисля.

Почувствах онази позната болка в стомаха си, сякаш там се е забило нещо, което не можеха да отстранят дори хирурзите на Еврейската болница в Лонг Айланд.

— Добре — каза интернистът и ме потупа по рамото. Преуморено, може би малко нетърпеливо, но въпреки това приятелски.

— Има ли нещо, което да трябва да съобщя на доктор…

— Не, не — поклати глава интернистът. — Просто питам.

След като подписах няколко формуляра и му подадох новата си кредитна карта, можехме най-после да си тръгваме.

Навън, на път към колата, парата от устите ни се смеси в тихата зимна нощ. Облачето ни следваше към мястото, където бях паркирал. Би трябвало да е черно, помислих си. Нали това бе метафората за нещастието?

— Добре ли виждаш напоследък? — попитах дъщеря си.

— Не, татко. Сляпа съм.

Какво пък. Кръвната й захар можеше да се държи като полудяла, но сарказмът й си оставаше непокътнат и здрав.

— Просто се чудех дали не си забелязала нещо различно. Нещо с очите ти.

— Нищо ми няма.

Но на път към къщи Ана се сгуши в мен — по същия начин, както правеше, когато бе малка и й се спеше.

— Помниш ли онази приказка, тате? — попита тя след няколко преки.

— Коя приказка?

— Онази, която ми разказваше, когато бях малка. Ти я измисли. За пчеличката.

— Да.

Приказка, която бях измислил на момента, след като я бе ужилила пчела, и й бях казал, че пчелата след това е умряла — с надеждата, че ще се почувства по-добре. Само че тя не се почувства по-добре. Беше ужасена от идеята, че пчелите умират, след като жилят. Дори онази, която бе ужилила нея.

— Разкажи ми я — каза Ана.

— Не я помня — излъгах аз. — Искаш ли да ти разкажа онази за конете? Помниш ли я? За стареца, който търсел приключение?

— Не — настоя тя. — Искам за пчеличката.

— Еее, Ана, не си спомням как започваше.

Тя обаче помнеше.

— Имало една малка пчеличка — започна тя, — която се чудела за какво й е жилото.

— А, да. Точно така.

— Разкажи ми я.

„Но защо точно нея, Ана?“

— Която се чудела за какво й е жилото — казах аз.

— Защото… — нетърпеливо се обади Ана.

— Защото била видяла, че всеки път, когато някоя пчела използва жилото си, умира.

— Най-добрият й приятел — подсказа ми тя, — и…

— Най-добрата й приятелка — поправих я аз, — леля й Пчела, чичо й Бръмчо — всички използвали жилата си и после умрели.

— Тя била много тъжна — тихо каза Ана.

— Да, тя била много тъжна. Защото се питала какъв бил смисълът. Да имаш жило, да си пчела.

— И така…

— И така, тя задала на всички този въпрос. На всички други животни в гората.

— В градината — поправи ме Ана.

— В градината. Но никой не могъл да й отговори.

— С изключение на совата.

— На мъдрата сова. Тя й отговорила: „Когато го използваш, ще разбереш“.

— И…

— Един ден пчеличката излязла в гората… в градината… и видяла пауна. Разбира се, тя не знаела какво е той. Никога не била виждала паун. На пръв поглед й се сторил най-обикновена птица.

— Когато бях малка, не казваше „на пръв поглед“ — обади се Ана.

— Е, вече не си малка. На пръв поглед.

— Не.

— Просто най-обикновена птица. Така си помислила пчеличката. Докато не кацнала върху него и не му задала същия въпрос, който задавала и на останалите животни. „Защо имам жило?“

— Защо? — попита Ана, сякаш наистина искаше да научи отговора на въпроса, сякаш го бе забравила и искаше да го чуе отново.

— А паунът й отговорил: „Разкарай се“. Това ядосало пчеличката.

— И тя ужилила пауна — завърши вместо мен Ана. — Той закрещял от болка и разтворил опашката си. Перата му блеснали във всички цветове на дъгата. И малката пчеличка си помислила, че това е най-красивото нещо, което е виждала. И умряла.

Когато завихме по Йейл Роуд, там чакаше Васкес. Стоеше като някаква разумна улична лампа.

 

 

Рязко извих покрай него и едва не се качих на отсрещния тротоар.

— Тате! — Ана внезапно се разсъни и застана нащрек.

Успях някак си да овладея колата и продължих към номер 1823.

— Какво стана? — попита Ана.

— Нищо. — Неискрено „нищо“, както звучи винаги от устата на човек. Или поне от моята. Но Ана бе достатъчно възпитана, за да не ме разпитва повече, дори когато я сграбчих за ръката и почти я повлякох към къщата.

Диана бе будна и чакаше. Кафето вреше, светлините бяха запалени, телевизорът бе включен на някакъв кулинарен канал. Чакаше най-любимите й същества да се върнат живи и здрави у дома.

Върнахме се.

Сигурно бе приписала погрешно ужасеното ми изражение на станалото през нощта — събуждането и откриването на дъщеря ни в безпомощно състояние, изпаднала в шок. Какво друго би могла да си помисли, като ме гледаше как крача из кухнята с пребледняло лице?

— Тя добре ли е? — попита Диана. Вече бе питала Ана същото, но тя с цялата мрачност на тийнейджърка просто бе минала покрай нея и се бе качила в стаята си.

— Да — казах. — Добре е. Кръвната й захар беше сто двадесет и две.

— Ясно. Уплашена ли е?

— Не — отговорих й. „Аз съм уплашен.“

Ана беше борец и щеше да се оправи. Но Чарли… при него нещата стояха иначе. Опитвах се да отвлека вниманието на жена си от вратата, на която всеки момент можеше да позвъни мъжът, който ме шантажираше.

Васкес се намираше на не повече от четиридесет метра от жена ми и детето ми.

Отидох до прозореца и вперих поглед в тъмнината навън.

— Какво гледаш? — попита Диана.

— Нищо. Стори ми се, че чух…

Тя вече беше зад мен. Опря глава в рамото ми и наполовина се облегна върху мен. Стояхме така двамата — единият с мисълта, че опасността е преминала, а другият със знанието, че все още не е.

— Тя наистина ли е добре? — попита Диана.

— Какво? — За миг се успокоих от топлината на тялото й.

— Може би ще е по-добре да остана при нея през нощта.

— Няма да ти позволи.

— Мога да се промъкна вътре, след като заспи.

— Мисля, че е добре, Диана. Ще е добре тази нощ. — Разбира се, ключовият израз бе „тази нощ“. Нямаше такива гаранции за следващата или за по-следващата. Разбира се, това не означаваше, че тази нощ ние ще сме добре.

Защо Васкес бе дошъл тук? Какво искаше?

— Защо изглеждаш толкова разтревожен, Чарлз? Мислех си, че това е мой специалитет.

— Е, разбираш… болницата и…

— Лягам си — каза тя. — Ще се опитам да поспя.

— След малко се качвам — отговорих й.

Но след като Диана се качи горе, преброих до десет, отидох до камината, взех ръжена, и направих няколко резки движения с него.

Отворих вратата и излязох навън.

От входа до алеята за паркиране имаше двадесет и пет крачки. Преброих ги. Трябваше да правя нещо — каквото и да е, само и само да не се подам на паниката. Разбира се, нищо чудно вече да бях попаднал във властта й. Та нали вървях към алеята с ръжен в ръка!

Стигнах до тротоара, вдишах дълбоко три пъти и видях, че Васкес го няма.

Уличната лампа осветяваше пустия ъгъл.

Дали не ми се беше привидяло? Дали Васкес не се бе превърнал в нещо като мой личен призрак?

С цялото ми сърце ми се искаше да е така — всъщност отчаяно желаех да повярвам, че е така. Но не можах, докато не извървях цялото разстояние до ъгъла и дори не го извиках — не много силно, но достатъчно високо, за да разлая сетера на съседите. После се обърнах, върнах се до алеята и пак не го видях. Точно това ми се искаше да прегърна като някаква божествена истина.

Може би ми се привиждаха разни неща. Тази нощ едва не се сблъсках със смъртта — наистина, на дъщеря ми, но все пак… Когато веднъж си си изкарал акъла, си готов за още. Едно на нула за доброто ми старо приятелче страха. Или за моето ново приятелче — напоследък прекарваме доста време заедно.

Но когато минавах покрай дъба, който бележеше границата на имота ми, забелязах едно мокро петно, което се стичаше надолу по чворестото му стъбло! И надуших нещо.

Нещо остро и кисело — миризмата на „Джайънтс Стейдиъм“ след първото полувреме. От прекалено многото изпита и изпикана бира стадионът вонеше като гигантски писоар. Точно така миришеше и тук.

Подпис на някакво бездомно куче? Напълно приемливо, като изключим простите физически закони. Куче просто не би могло да стигне толкова високо по стеблото. Препикаването на дърветата е много тържествен ритуал. По този начин си маркират територията.

Точно затова Васкес го бе направил.

Не си въобразявах. Не.

Васкес бе дошъл и бе оставил визитната си картичка. „Ето — казваше той, — това е моята територия — твоят дом, животът ти, семейството ти.

Сега те са мои.“