Джеймс Сийгъл
Извън релси (38)

Извън релси 34.

Невъзможно беше да пропуснеш краката на Лусинда. Не ги бях пропуснал онази първа сутрин във влака. Не ги пропуснах и сега, когато ги видях да се появяват сред сутрешната тълпа на Пен Стейшън. Вървящи през морето от деним, шевиот и туид. Гладки, сексапилни, принадлежащи единствено на нея.

Беше с онзи мъж.

Дебнех ги от дни. Всяка сутрин вземах влака в 05:30 до Пен Стейшън. Спотайвах се горе-долу на същото място, където ги бях срещнал за първи път. Търпеливо чаках. След като сутрешната тълпа изчезнеше и не ги бях видял, обхождах гарата от единия край до другия.

Правех го всеки ден.

Казвах си, че това е единственият ми шанс. Стисках палци и се молех.

А сега, когато най-сетне ги забелязах, изведнъж ми бе трудно да ги гледам.

Чувствах се гол, раним и уплашен.

Не можех да гледам мъжа, без да виждам самия себе си. Веднъж на някакво празненство в работата (на ергенското парти на един приятел) бях извърнал за миг поглед от стриптийзьорката и видях как всички останали я зяпат. Тогава смаяно си бях помислил, че приличам на тях.

Мъжът бе очевидно захласнат по Лусинда — или както се казваше в действителност. Непрекъснато я хващаше за ръката и я гледаше влюбено като ученик.

Не бях сгрешил в преценката си за нея. Играеше си с него по същия начин, по който го бе правила с мен. Той бе следващият.

Колко смешно изглежда, помислих си. Направо е достоен за съжаление.

Също както мен самия преди време.

Когато в магазина видях снимката в рамката, се запитах какво я е накарало да ме избере за жертва. Но само за миг. Защото знаех отговора. Лесно беше да се види на студената дневна светлина колко много съм искал. Нещо. Нещо, което да дойде и да ме спаси.

Бях прекарал и много време в припомняне на всички моменти, които бях прекарал с нея, с моята спасителка. Но сега си ги спомнях малко по-различно, отколкото преди. Пусках спомените напред и назад в главата си, както по времето преди компютрите, когато превъртах лентите с рекламите през прожекционния апарат, докато не се накъсваха. Трябваше да ги лепя със скоч отново и отново, докато накрая от образите не оставаше почти нищо и самите филми не се превръщаха в прах. Например първия път, когато срещнах Лусинда. „Ще платя вместо него“ — казваше тя със сладък глас във влака, но когато се вглеждах по-добре, вече виждах грозните пукнатини, пресичащи лицето й, докато подаваше десетдоларовата банкнота на раздразнения кондуктор.

Тогава ме бе избрала.

Лусинда и мъжът вървяха към откритото кафене, където продаваха обезмаслени кифли и други тестени закуски. Мъжът поръча кафе и двамата седнаха един срещу друг на малката масичка. От време на време лицата им се закриваха от парата.

Застанах с гръб към масата им. Преглеждах списанията на будката и от време на време надзъртах към тях. Боях се да не ме види, но не толкова, колкото бих могъл.

Лицето ми бе променено.

Беше се случило постепенно, малко по малко. Бях отслабнал. Със стопяването на живота ми намаляваше и апетитът ми, докато не изчезна почти напълно. Дрехите започваха да висят върху мен. След като Бари Лендж ми нанесе смъртоносния удар и ме запрати в редиците на безработните, бях престанал и да се бръсна. Козята ми брадичка се бе превърнала в истинска брада. Преди няколко дни се погледнах в огледалото и оттам ме погледна лице от онези, които виждаш във филмите със заложници. Като онзи приличащ на призрак държавен служител някъде отвъд океана, освободен след месеци, прекарани в плен в някаква тъмница.

Само че аз все още бях заложник.

Продължавах да се озъртам към тях.

Трудно ми бе да ги гледам, без да мога да отида при тях и да я изоблича. Защото освен че се чувствах гол, уплашен и раним, сега бях и разгневен. Гневът се надигаше в мен като внезапно гадене. От онзи гняв, който досега запазвах единствено за Бог — понякога вярвах в него, понякога не — заради болестта на Ана. Който ме караше да стискам юмруци и да си представям как ги стоварвам в лицето на Васкес. И в нейното.

Но все пак потиснах подтика да отида при нея и да й кажа, че съм по петите й. Че зная какво е направила с мен. Трябваше да изчакам подходящия момент. За да върна парите на Ана, трябваше да открия Васкес. А за да открия Васкес, имах нужда от Лусинда.

Тя щеше да ме заведе при него.

Предположих, че Лусинда вече не е брокер.

В сряда сутринта на следващата седмица чух откъс от разговора им. Мъжът спомена нещо за „продажба на акции“ на клиент и как този клиент се превърнал в същинска „дойна крава“ за него. Това означаваше, че той е борсовият агент, а не Лусинда. Защото един борсов агент може случайно да познава хората от другите брокерски къщи и да започне да ги разпитва за колежката им Лусинда. И щеше да се окаже, че такава не съществува. Не, очевидно си бе сменила работата. Би могла да е адвокат, застрахователен агент, дори циркова акробатка. А и несъмнено не се казваше Лусинда.

Знаех обаче как се казва човекът, чиито пари смяташе да прибере. Знаех, защото същата сутрин, докато пиеха кафе, към тях се приближи някакъв мъж и каза: „О, здрасти, Сам Грифин, как си?“.

Не беше особено добре, да си кажем правичката. Господин Грифин пребледня. Лицето му придоби цвета на восък, а Лусинда извърна лице и се зае да изучава ценоразписа на стената.

„Чудесно“ — отговори господин Грифин, след като си възвърна дар слово.

Тогава Лусинда стана и се премести с чаша в ръка — като всеки друг служител, тръгнал към метрото. А господин Грифин трябваше да остане на мястото си и да разговаря с неканения гост още цели пет минути. Когато онзи най-накрая си тръгна, Грифин въздъхна и избърса потта от лицето си с шарената салфетка.

Изнервяше ме, че съм толкова близо до жертвата, без да съм в състояние да я предупредя. Сякаш да стоиш до дете, което не вижда връхлитащата го кола, и да не можеш да му кажеш да се дръпне. И да гледаш ужасната гледка в едър план на забавен кадър. Най-лошият вид воайорство.

Мисля, че веднъж ме видя.

Една сутрин ги следвах към някакво кафене северно от Китайския квартал.

Бяха се настанили на маса до прозореца. Видях Сам Грифин да протяга ръка към нейната и тя да не се дърпа.

Не можех да не си спомня начина, по който аз самият усещах тази ръка. Само за миг. Спомних си какво ми бе направила тази ръка, неописуемото удоволствие, с което ме бе дарила онзи ден в хотел „Феърфакс“. Като да отвориш китайска кутия и да откриеш в нея втора, после трета и така нататък, всяка следваща по-малка, да ги отваряш все по-бързо и по-бързо, докато накрая кутиите свършват, а ти едва успяваш да си поемеш въздух.

Все още се мъчех да си поема въздух, погълнат от спомените, когато излязоха от кафенето. Трябваше да се обърна и тичешком да прекося улицата. Трябваше да задържа дъх, да преброя до десет и бавно да се обърна, стиснал палци, за да видя дали не са ме забелязали.

Не. Бяха тръгнали нанякъде с такси.

Тогава ги изгубих.

Един ден.

Два.

Три.

Седмица. Без Лусинда. Без господин Грифин. Нямаше ги никъде.

Мерех с часове Пен Стейшън от единия край до другия.

Нищо.

Започнах да изпадам в паника, да си мисля, че съм изпуснал влака. Че вече е замъкнала господин Грифин някъде за следобеден секс и Васкес вече ги е хванал в крачка. Че вече е взел портфейлите им и е питал господин Грифин защо чука чуждо и кръшка. Може би дори вече се е обадил на господин Грифин и е споделил ужасната си нужда от заем. Само десет хиляди долара, нищо повече, и след това ще му се махне от главата.

Започна следващата седмица, а аз все още не можех да ги открия. Бях готов да се откажа. Бях готов да призная, че четиридесет и пет годишен бивш рекламен шеф няма шанс да спечели в този бизнес. Че съм безнадеждно извън стихията си.

Бях готов да се предам.

Тогава си спомних нещо.