Джеймс Сийгъл
Извън релси (43)

Извън релси 39.

Точно заради това бях дошъл тук.

Въпреки че ми идеше да изкрещя: „Не! Не днес!“.

Въпреки че не бях готов.

Все пак успях да се добера до дванадесетия етаж, без да припадна. Дотук добре. Успях да стигна до стаята си, без да бъда нападнат. Не ме свърташе на едно място. Крачех из стаята като животно в клетка. Истината обаче беше, че повече приличах на лъва от „Вълшебникът от Оз“. Онзи, който търси смелост.

Но все пак имах смелост, нали? Просто се беше скрила някъде. Да, разбира се. Смелостта се криеше в кърпа зад радиатора в банята. Отидох там и я получих — махнах кърпата и взех смелостта в ръцете си.

Погледнах в огледалото и видях към мен да се взира слепец. Слепец с пистолет.

Излязох отново от стаята, но този път тръгнах по противопожарния изход — по тъмното стълбище, което щеше да ми позволи да надзърна, когато стигна до фоайето. Пъхнах пистолета в джоба си.

Покрай стените висяха някакви черни ивици, които приличаха на азбест. В тъмните ъгълчета на площадките се разбягваха плъхове. Стигнах до фоайето и бавно отворих вратата — само колкото да погледна с едно око. Но нямаше нищо за гледане. Лусинда и Сам вече не бяха там.

Влязох във фоайето. Декстър продължаваше да стои зад бюрото си, но имаше вид, сякаш току-що е застанал там. Може би защото изглеждаше неспокоен. Сякаш се притесняваше за бакшиша си.

Отидох до рецепцията, макар че краката ми трепереха.

— Може ли за момент? — обърнах се към администратора. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Какво?

— Жената, която влезе преди малко?

— Да? Коя жена?

— Жената, която влезе с мъжа. Преди минута-две. Тъмнокоса. Много красива. Мисля, че я познавам.

— Е, и?

— Ами, любопитен съм дали наистина е тя. Как се казва?

Изгледа ме така, сякаш съм попитал за телефонния номер на жена му или за точните размери на хуя му. После отсече:

— Не мога да давам такава информация.

— Добре — не се предадох аз, — тогава само ми кажете в коя стая е и ще й се обадя.

— Първо ми кажете името й.

— Лусинда?

Администраторът погледна списъка.

— Не.

— Тогава да пробвам с мъжа. Сам Грифин.

— Не.

За миг ми идеше да му кажа да провери пак и ако продължава да ми отговаря с „не“, да го нарека лъжец. Нямаше никакво съмнение, че мъжът се казва Сам Грифин. Но после си дадох сметка, че не администраторът беше лъжецът.

Сам Грифин не се бе регистрирал с истинското си име.

— Няма значение. — Отидох до стъклената врата и се загледах към обляния в слънчеви лъчи тротоар.

„Ето значи как го правят — помислих си. — Декстър знае номера на стаята предварително.“

Лусинда избира хотела. И след като каже на Васкес кога, Декстър му съобщава къде. В коя точно стая. Така че Васкес да ги чака на стълбите. По всяка вероятност на Декстър му се плаща всеки път. Работи тук в сряда и петък, но понякога идва и във вторник. Ако Васкес му каже.

Върнах се при рецепцията. Декстър продължаваше да чете списанието ри до звънеца.

Трябваше да науча номера на стаята.

— Извинете — казах.

— Да?

Наведох се напред.

— Става въпрос за онази жена — прошепнах аз. — Тя ми е съпруга.

— Какво?

— Чаках я, за да се уверя, че идва тук. Разбирате ли?

Да, разбираше. Беше администратор, така че разбираше много добре. Само че продължаваше да не иска да говори.

— Не мога да ви дам номера на стаята.

— Може би ще успеете срещу стотачка.

Но дори сега той се поколеба. Облиза нервно устни, озърна се за евентуални подслушвачи, но въпреки това отказа. Имах около двеста и осемдесет долара.

— Двеста и осемдесет — прошепнах му и след като той не каза нищо, добавих: — И няма да кажа на никого, че предлагаш курви.

Той почервеня. Започна да пелтечи. Измери ме с поглед. „Колко ли неприятности може да ми навлече този тип?“ Накрая прошепна:

— Добре.

— За двеста и осемдесет долара искам и резервния ключ — добавих.

— Стая осем нула седем — каза администраторът.

И когато му плъзнах парите, ми даде ключа.