Джеймс Сийгъл
Извън релси (47)

Извън релси 42.

Когато измъкнах пистолета изпод леглото, светът се срути. Свърши.

Имаше силен блясък, последван от гореща вълна. След това земята имплодира и почерня.

После дойдох на себе си.

Отворих очи и си помислих, че съм мъртъв.

Васкес ме беше убил. Мъртъв бях. Намирах се в рая.

Само че не можех да се намирам в рая.

Защото бях в ада.

Вземете Дантевия „Ад“ и отворете на шести кръг. Черните задушливи пари. Кипящи казани. Писъците на агонизиращи души. Отворих очи и не можех да видя нищо. Все още бе сутрин, но всичко бе потънало в мрак.

Осмият етаж на хотел „Феърфакс“ някак си се бе превърнал в мазе. Седмият етаж отдолу — в гроб.

Самата стая се бе килнала настрани. Беше пролет, но валеше сняг (мазилка, разбрах, когато усетих вкуса й). Климатичната инсталация се бе стоварила върху левия ми крак.

Това зная сега, но не го знаех тогава. Научих го по-късно от вестниците и телевизионните репортажи. Със съвсем оскъдни допълнения от моя страна.

В гинекологичния център до хотел „Феърфакс“ се правеха субсидирани от държавата аборти. За някои хора това означаваше не гинекологичен център, а център за аборти.

Помните ли онзи мъж с якето на университета в Оклахома, когото бях срещнал в деня, когато се регистрирах? Същият, който се оплакваше, че в стаята му нямало католическа библия? Той се бе оказал един от онези хора. Мускулест християнин, ревностен привърженик на правото на живот — но от онези, по-чувствителните към несправедливостта и с повишен интерес към експлозивите.

Оказа се, че не си е играл на „тука има — тука няма“ и не е пазарувал фалшиви ролекси на улицата. Прекарвал е по-голямата част от времето в стаята си, където търпеливо е скалъпвал бомба от изкуствен тор и ацетати. Когато бил готов, внимателно я закрепил за тялото си.

Взел асансьора надолу към фоайето с намерението да отиде в гинекологичния център и да се взриви.

Нека ви обясня за този вид бомби. Според последните новини по вестниците това не е най-стабилният вид експлозив. Не е като динамита например, или пък като пластичните експлозиви. Той е изключително нестабилен и активен.

Мъжът така и не излязъл от асансьора. Нещо станало. Асансьорът може би заседнал за миг. Или той се е размърдал малко по-енергично. Или пък взривил детонатора, без да иска. Нещо.

Бомбата експлодирала в самия център на сградата. Ако сте искали да разрушите хотел „Феърфакс“, а не съседния център за аборти, и ако сте добре запознати с разрушителната сила и конструктивните детайли на сградата, бихте избрали точно това място.

В асансьора между петия и шестия етаж.

А хотел „Феърфакс“ е имал толкова конструктивни слабости, че само е чакал подобен тласък, за да се освободи от плачевното си положение.

Носещите елементи били напукани и отдавна ръждясали. Разтеклият се навън азбест го бе превърнал в идеален модел на огнен капан. На няколко места в газовата инсталация имало течове — или така поне се твърдеше по-късно. С две думи, катастрофата просто чакала удобен момент.

Стоманени греди. Покривни секции. Хоросанени стени. Шлифовано стъкло. Хора. Всичко това се вдигнало във въздуха и после, съгласно закона на Нютон за гравитацията, се понесло надолу.

Върху онова, което бе останало от хотел „Феърфакс“.

И го бе сплескало като сватбена торта.

Тази сутрин в хотел „Феърфакс“ и в четирите съседни сгради загинаха сто четиридесет и трима души.

Сто четиридесет и трима, а впоследствие и още един.

Чух глас.

— Има ли някой жив долу? Има ли някой?

— Да — казах аз. „Ако чуя гласа си, значи може би съм жив.“

— Да — казах и се чух.

Нечии ръце хванаха моите. Измъкнаха ме от развалините и тъмнината и изведнъж се оказах жив и отново способен да дишам.

Това зная сега — но не го знаех тогава.

Две от стаите бяха останали непокътнати. Или почти непокътнати. Никой не знае защо. Когато някой реши да закрепи бомба за тялото си и да се затрие, здравият разум си взима почивен ден. През онази сутрин някои хора са тръгнали наляво и са останали живи. Някои са завили надясно и сега са мъртви. А един човек се намираше на крачка от смъртта си на пода в една от стаите и накрая оцеля.

При това почти невредим.

Измъкнаха ме навън, поставиха ме на носилка на улицата и се върнаха, за да измъкнат останалите, които бяха успели да открият. В това число Васкес, Лусинда, Декстър и Сам. Трима от тях бяха мъртви, а четвъртият — почти. Лицата на Декстър, Сам и Лусинда бяха покрити с одеяла. Васкес бе в безсъзнание, целият в кръв, и едва дишаше.

Оставиха го до мен на тротоара. Някакъв пожарникар провери пулса му и поклати глава. Когато някакъв с бяла престилка и червен кръст се затича към нас, пожарникарят му каза:

— Погрижете се за възрастната жена там — и посочи една старица, чиито дрехи тлееха. — Този няма шанс.

Реших да стана и да се махна. Просто да си тръгна.

Макар че сигурно съм бил изпаднал в някакъв вид шок, чувствах главата си кристално ясна.

Видимостта ми бе почти нулева. Все пак виждах тялото на Лусинда на около метър и половина от мен. Можех да докосна Васкес. Около нас сред водовъртежа от черен задушлив дим сновяха пожарникари и полицаи.

Станах. Закрачих. Изчезнах в този водовъртеж.

Повървях малко. Чудех се дали Диана не е била права, че всички неща се случват с определена цел и поради определена причина. Вече не бях сигурен. Хората ме гледаха така, сякаш съм пришълец от космоса. Но никой не ме спря. Никой не ме попита дали съм ранен или дали имам нужда от лекарска помощ. Може би хората вече са имунизирани срещу подобни неща. Вървях по Бродуей. По едно време си помислих, че косата ми пее — когато прокарах пръсти през нея, тя изпука, сякаш бе заредена със статично електричество. Накрая замахах за такси недалеч от Сентръл Парк.

Върнах се в апартамента си във Форест Хилс. Таксиметровият шофьор бе пуснал радиото. Някой говореше за експлозията. По всяка вероятност е причинена от изтичане на газ, обясняваше някаква жена. Едва по-късно откриха другите улики. Шофьорът ме попита дали съм добре.

— Да — отвърнах аз. — Не бих могъл да съм по-добре.

Когато стигнахме до Форест Хилс, улицата, на която живеех, бе пуста. Може би всички следяха новините. Никой не ме видя как влизам в блока, как отключвам апартамента си и рухвам, изпаднал в ступор.

Спах цял ден.

Когато се събудих — на следващата сутрин — отидох в банята и не можах да позная собственото си лице. Беше абсолютно черно. Като на някакъв комедиант.

Пуснах новините. Три приказващи глави обсъждаха някакви числа. За какво ставаше дума? Отне ми известно време, за да разбера. Броя на жертвите — за това говореха. Консенсусът беше някъде около 100. На друг канал твърдяха, че са 96, на трети — 150. Жертвите в хотела и в съседните сгради. Но кой знае колко са жертвите в действителност? Това казваха приказващите глави. Телата бяха изгорели, смазани, превърнати в прах. Невъзможно е да се определи, твърдеше някакъв мъж. Може би никога няма да разберем със сигурност. Ако някой от пребиваващите в хотела се появи, значи е жив. В противен случай ще се смята за мъртъв. Вече бяха започнали да обикалят болниците и центровете на Червения кръст, да разлепват снимки по стени, огради и улични лампи — отчаяна армия от опечалени хора с празни очи.

Гледах телевизия през целия ден, без да помръдна.

Не се обадих на никого. Не разговарях с никого. Бях почти парализиран. От целия този ужас. Не можех да се движа. Не можех да се храня. Не можех дори да говоря.

Илюзията за неуязвимост, която обикновено носех със себе си като някакво рождено право — същата, от която Лусинда и Васкес ме бяха лишили — сега бе отнета и на други сто четиридесет и трима души. Никой вече не бе в безопасност. Никой. Развалините от експлозията бяха откарани с камиони на градското бунище. На сметището на Стейтън Айланд. На мястото, до което можеш да стигнеш, като тръгнеш по отбивката от Уестърн авеню.

За да направят място за тоновете отпадъци, първо трябваше да преместят други тонове отпадъци. Да ги сложа от едно място на друго. И сред купищата извита стомана, мукава, консервени кутии, счупени кости, разложена храна, изпотрошени тухли и човешки отпадъци открили и захвърлено човешко тяло.

Най-сетне бяха открили Уинстън.

Полицията чакала само това. Да се намери трупът. Имаха лента със запис, на който казвам на Уинстън какво искам да направи, но не разполагаха с Уинстън.

Сега вече тази липса бе попълнена.

Разбрах това, когато се обадих на Диана три дни след като се бях измъкнал от района на разрушените сгради. От онова, което приличаше на Бейрут от близкото минало.

Много се зарадва, като ме чу.

— Слава богу, Чарлз — каза тя. — Мислех те за мъртъв.