Джеймс Сийгъл
Извън релси (42)

Извън релси 38.

Извадих пистолета от скривалището му зад радиатора. Беше се нагорещил толкова, че чак пареше. Просто исках да се убедя, че е все още там. Че не е изчезнал, не е паднал надолу и не е откраднат от камериерката.

Държах го като молитвена броеница. Като нещо, което би могло да направи така, че да се сбъдне най-съкровеното ми желание.

Прибрах го на мястото му.

Когато излязох от асансьора във фоайето, Декстър седеше зад бюрото си, подпрял глава с двете си ръце. Май четеше някакво списание за женски културизъм.

Бавно отидох до рецепцията и се заех да разглеждам старите туристически брошури. „Повозете се на Кръговата линия“ — предлагаше една от тях. „Забележителностите на Бродуей.“ Все неща, за които жителите на Ню Йорк дори не се сещат.

Тази сутрин фоайето бе общо взето тихо. Някаква двойка очевидно чакаше такси. Час по час мъжът подаваше глава през входа и обявяваше, че таксито още го няма. Жената кимна и каза, че ще закъснеят. Мъжът каза, че знаел. После заяви, че таксито все още го няма и жената го повтори.

Човекът с якето на университета в Оклахома, когото бях срещнал в асансьора, се оплакваше на администратора, че в стаята му нямало католическа библия.

— Ти занасяш ли ме? — отговори му онзи.

Някакъв старец стоеше в проходилката си за възрастни непосредствено до асансьора. Може би всъщност се движеше, но прекалено бавно, за да се види с просто око.

Радвах се, че не бях сам. Трудно е да си представиш, че ще ти се случи нещо лошо, ако наблизо се тътри старец и някой се оплаква, че в стаята му нямало католическа библия.

Декстър погледна право към мен и ме попита дали знам колко е часът.

— Осем — казах аз.

И веднага застанах нащрек в очакване да ме познае.

„Чакай малко, познах те. Какво правиш тука, да ти го начукам?“

Но Декстър отново се зае със списанието си.

Освен проблема с краката старецът, изглежда, страдаше от някакъв вид емфизем — гърдите му свиреха, хриптяха и клокочеха и при най-малкото движение.

Жена с петнадесетсантиметрови токчета, която очевидно не страдаше от никакви двигателни заболявания, наперено влезе във фоайето в компанията на дребен мъж с лошо скроен костюм. Понесе се покрай рецепцията и без да спира взе ключа, който администраторът вече беше извадил.

— Хайде, миличък — обърна се тя към дебелака. — Хайде.

Дебелакът беше забил поглед в протъркания килим във фоайето. Остана в това положение, докато най-накрая спасителните врати на асансьора не се отвориха.

Появиха се две млади двойки с багаж и попитаха за цените на стаите. Двете жени — или по-скоро момичета — се оглеждаха с неприкрито отвращение. Изгледаха стареца, сякаш се разхождаше гол-голеничък. Май не останаха особено въодушевени и от моя външен вид.

Чух ги да шепнат на приятелите си, които сякаш бяха склонни да останат — цената си я бива, нали? Но жените в крайна сметка победиха — момчетата свиха рамене и казаха „не, благодаря“. После и четиримата изчезнаха.

— Следващият месец… имам… рожден ден — каза старецът в проходилката.

Беше успял да се добере до мен. Спомних си една игра, която играехме като малки. Наричаше се зелено-червено и целта й беше да успееш да минеш покрай някой, без да бъдеш забелязан, че се движиш. Пазачът трябваше да затвори очи и да каже: „Зелено, червено, едно, две, три“, след което трябваше бързо де се обърне и да улови останалите, преди да са замръзнали по местата си. Не беше приятно да си пазач. Беше малко нереално и страшно — гледаш някого на пет метра зад теб, после се обръщаш и го виждаш замръзнал на място на по-малко от метър и половина. Същото беше и със стареца. Всеки път, когато поглеждах към него, изглеждаше закован на място. И изведнъж се бе озовал до рамото ми.

— Осемдесет… и три… — каза той. Трябваше да спира след всяка дума, за да може да си поеме достатъчно въздух. Сигурно във Вегас биха направили облог дали ще са осемдесет и четири.

— Честит рожден ден — казах аз.

— Живях тук… двадесет години — каза старецът между конвулсивните вдишвания.

Помислих си, че е било точно по времето, когато хотелът е започнал безвъзвратно да запада.

— Е, всичко добро — казах аз.

Обикновено ми е трудно да разговарям със старци. Разпервам ръце и проявявам снизходителност, сякаш са някакви чужденци. Но тази сутрин разговорът бе за предпочитане пред мълчанието. Ужасно се страхувах за две неща. Едното бе, че Лусинда, Васкес и Декстър вече са обрали и пребили господин Грифин. Второто — че още не са го направили.

— Благодаря — каза старецът.

Трябваше да отида до тоалетната. Нерви. Стисках се вече от час, но непрекъснато си повтарях, че не мога да напусна поста си. Сега вече се налагаше. Отидох до асансьора и натиснах копчето.

Вратите се отвориха с шумна въздишка. Влязох и натиснах копчето за дванадесетия етаж. Краката ми трепереха. „Хайде… хайде…“ — подканвах вратите. Най-сетне те започнаха да се затварят. Фоайето започна да се стеснява все повече и повече, докато накрая не остана видима съвсем тясна ивица.

Достатъчна обаче, за да видя как Лусинда и Сам Грифин влизат в хотела.