Джеймс Сийгъл
Извън релси (44)

Извън релси 40.

Върнах се на стълбището.

Този път усетих, че не съм сам.

Но не веднага. Бях се съсредоточил изцяло върху изкачването. Бях зает да поставям единия си крак пред другия и да се вслушвам в тежкото си дишане. Помислих си, че сигурно дишам като стареца във фоайето — като някой, който вече е с единия крак в гроба.

И тогава чух някой друг.

Беше поне няколко етажа над мен. Може би беше пиян — който и да беше, мъжът се препъваше и от време на време псуваше.

На испански.

Лусинда и Грифин вече би трябвало да са в стаята. Лусинда сигурно в момента свенливо смъкваше дрехите си. С гръб към господин Грифин, докато махне роклята и чорапите. А господин Грифин сигурно благодареше на бог за дареното му щастие.

Васкес? Би трябвало да заеме позиция на стълбите срещу стаята.

Извадих пистолета, поех дълбоко дъх и продължих нагоре.

Когато стигнах на площадката между седмия и осмия етаж, го видях да стои на вратата към коридора. Нервен и потен.

— Кой си ти бе? — Васкес се обърна да види кой се качва по стълбите. Изглеждаше замаян.

— Чарлз Шайн — казах аз.

— Ъ?

— Искам си заема.

 

 

— Стаята е заета.

Първите думи, излезли от устата на Сам Грифин.

Бях отключил предпазливо стая 807, като не изпусках Васкес от мушката. Постарах се да влезе преди мен.

Думите на Сам бяха насочени към Васкес. Но когато ме видя да вървя след него с насочен пистолет, раздразнението му премина в паника.

— Какво… кой сте вие?

— Чарлз! — Лусинда отговори вместо мен. Лежеше на леглото, облечена в черно дантелено бельо. Или съблечена по черно дантелено бельо. Очевидно вече бе започнала с шоуто.

Четиримата — ужасеният Сам Грифин по светлосини боксерки, Лусинда в нейните черни дантели, Васкес в тюркоазния си шушляк и аз със слънчевите очила и пистолета — застинахме неподвижно.

— Здрасти, Лусинда — казах аз.

Струваше ми се странно да държа оръжие. Насочено към хората, които ме бяха измамили с повече от сто хиляди долара. Усещах мощта му, сякаш бе някакъв придатък към ръката ми. А ръката ми в момента наистина притежаваше митична сила. Можеше да мята мълнии. Всички се плашеха от оръжието. Дори господин Грифин.

— Вижте какво — с треперлив глас се обади той. — Можете да вземете всичките ми пари.

„Можете да вземете всичките ми пари.“ Не бях ли казал същото на Васкес навремето?

— Не искам парите ти — казах аз. — Тя ги иска.

— Какво?

— Тя иска парите ти.

Сега освен уплашен господин Грифин започна да изглежда и объркан. Дожаля ми за него — съчувствие към сродна душа, към някой, който бе на път да мине през същия шок и крах на всички илюзии, през които бях минал и аз.

— Не разбирам — каза господин Грифин. — Кой сте вие?

— Няма значение.

— Вижте, не искам никакви неприятности — каза господин Грифин.

— Ще ти вземат всичко, което имаш — казах аз. — Вече си си навлякъл достатъчно неприятности.

— Не зная за какво говориш — каза Лусинда. — Двамата със Сам се обичаме… ние…

— Срещна я във влака, нали, Сам?

Сам кимна.

— При това съвсем случайно… просто се случи. Разбирам. Говорели сте си за какво ли не. Тя е красива, сладка и разбираща, а ти направо не си можел да повярваш, че е тъй силно привлечена от теб. Прекалено хубаво, за да е истина. Нали, Сам?

Сам продължаваше да ме гледа уплашено, но поне слушаше.

— Задай си един въпрос. Не е ли прекалено хубаво, за да е истина? Запитай се дали изобщо ти е споменавала къде живее. А? Адресът, Сам. Дали някога е показвала, че е познала някого във влака — приятел или съсед. Повечето хора се познават дори и само по лице, нали? Поне един-единствен човек?

— Той ме е проследил, Сам — каза Лусинда. — Навремето ходехме, преди да те срещна. Ревнува. Изгубил си е ума.

Какво пък, опитът наистина беше достоен. Беше много добра актриса, беше отчаяна и се опитваше с все сили.

Васкес помръдна. Определено се бе приближил. Играеше си с мен на зелено-червено.

— Назад — казах му. — Една великанска назад.

Насочих пистолета към него. Васкес отстъпи.

— Не зная кой е този побъркан шибаняк — обърна се той към господин Грифин. Също се бе включил в играта — видя накъде бие Лусинда и се опита да се присъедини. — Просто минавах по коридора и този тип изведнъж опря пистолет в главата ми.

Сам имаше малко коремче и тънки ръце, по които изпъкваха сини вени. Беше скръстил ръце пред бледите си неокосмени гърди, сякаш едва се сдържа да не заплаче. Очевидно не знаеше на кого да вярва — а може би за него вече нямаше никакво значение. Искаше просто да се махне оттук.

— Чуй ме, Сам. С какво ти каза, че си вади хляба? Каза ли ти къде работи?

— Тя е застрахователен агент — отвърна той, но не изглеждаше особено убеден.

— В коя компания, Сам?

— „Мючуъл ъф Омаха“.

— Искаш ли да им се обадим, Сам? Обади се на „Мючуъл ъф Омаха“ и попитай за нея. Хайде, давай.

Сам погледна към телефона на нощното шкафче. Лусинда също.

— Показа ли ти снимката на малката си дъщеричка, Сам? На красивото малко момиченце на люлката? Същата, която можеш да си купиш в магазин за картички?

— Трябва да укротим тоя побъркан скапаняк — обади се Васкес. — Той е полудял. Ще ни застреля. С мен ли си, Сам?

Но Сам не беше с него. Сам изглеждаше окаяно. Все още бе объркан, но беше сломен от логиката. Може би наистина се бе запитал дали срещата му с Лусинда наистина не е прекалено хубава, за да е истина. Може би винаги бе знаел, че тя е прекалено красива, прекалено умна и прекалено недостъпна за него.

— Каквото и да ти е казала, е било лъжа, Сам. Пълна лъжа. Нагласен ти е номер, разбираш ли какво ти казвам? Щяха да те изненадат. Щеше да излезеш от стаята и този Васкес щеше да ти скочи в коридора. Щеше да те обере. После щеше да изнасили нея. Само че това нямаше да е изнасилване, защото тя вече е дала съгласието си. Двамата са комбина.

Васкес отново се движеше. Този път напред.

— Не разбирам защо трябва да я изнасилва… — каза господин Грифин.

— За да изглежда всичко правдоподобно, Сам. И за да се почувстваш виновен, че не си го спрял. Че не си я защитил. Така че когато започне да те изнудва — теб и Лусинда, или както се казва — когато ти поиска малък заем, а после и не чак толкова малък, да си платиш. Дори и да започнеш да премисляш, дори да решиш дали да не кажеш на жена си. Защото това все още ще остави въпроса със съпруга й. А тя щеше да ти каже — недей, щеше да те умолява да не го правиш, да се тръшка, че не може да каже на съпруга си за връзката ви и за изнасилването. Дори и да няма никакъв съпруг, Сам.

Господин Грифин вече ми вярваше. Може би не стопроцентово, но все пак достатъчно.

— Мога ли… да си ида? — каза той. — Мога ли просто… да се махна оттук?

— Да не си се побъркал? — каза Васкес. — Да не искаш да се измъкнеш и да ни оставиш тук с тоя луд шибаняк?

— Вижте, искам само да си ида у дома — каза Сам. — Не зная какво става тук и не ме интересува. Наистина. Аз просто… просто ме пуснете, става ли?

Васкес посегна към джоба си и го удари през устата с нещо черно. Сам падна. Всичко стана много бързо. От устата му потече кръв.

Още един пистолет.

Бях направил всичко по план. Бях се сдобил с ключа и бях изненадал Васкес на стълбите. Бях се озовал в стаята. Щях да си върна парите. Дори планът ми да бе малко неясен относно въпроса как точно ще си върна парите. Може би щях да държа Лусинда на мушка, докато Васкес отиде да ги донесе. Или може би щяхме да идем за парите заедно. Само че бях допуснал една грешка. Бях забравил, че Васкес е въоръжен. Не го бях претърсил и не го бях накарал да хвърли пистолета си.

Имаше няколко секунди, в които не всичко беше изгубено. Когато преимуществото все още бе на моя страна. Васкес държеше пистолет и Сам лежеше на пода, но аз все още бях единственият, който бе насочил оръжието си към някого.

Сигурен бях, че Васкес си мисли, че е едно да държиш насочен към някого пистолет, а съвсем друго — да дръпнеш спусъка. Не вярваше, че съм способен да го направя.

Но не знаеше едно нещо. Казват, че парите уравновесяват всичко, но още по-добре го прави истинското, пълното отчаяние. То е в състояние да изравни и планини.

Дръпнах спусъка.

Нищо не се случи.

И през онази хилядна от секундата, в която Васкес разбра, че щастието му се е усмихнало и той започна да вдига пистолета си, разбрах защо не се бе случило нищо.

Бях забравил да сваля предпазителя.

Хвърлих се към Васкес, като използвах единственото преимущество, което ми бе останало. Изненадата.

Атаката ми изби пистолета от ръката му и го запрати някъде под леглото. Сега бяхме повече или по-малко в равностойно положение.

Може би дори имах предимство. Защото имаше вероятност отчаянието ми да е дори по-страшно от това на Васкес. Нямах какво да изгубя. Детектив Палумбо щеше да се обади след някой и друг ден, а дори да не го направеше, оставаше Бари Лендж. Така че отчаянието беше на моя страна. А и с Васкес нещо не беше съвсем наред. Беше пиян, друсан или нещо подобно.

Васкес изпъшка и се опита да се освободи от хватката ми. Но приличаше на здравата пребит боксьор тежка категория в дванадесети рунд, муден и с несигурна походка. Това ми вдъхна кураж.

С крайчеца на окото си виждах Сам — беше застанал на колене и гледаше ръката си, която бе яркочервена, защото бе докоснал с нея устата си. Изглеждаше замаян и объркан.

— Мръсен… педал… — Васкес пъшкаше от усилията да се измъкне от хватката ми, но без особен успех. Бях го стенал здраво с ръце и нямах никакво намерение да го пускам.

Васкес залитна към стената. Бях го хванал в мечешка хватка, затова той правеше онова, което правят мечките, когато искат да се отърват от нещо на гърба. Търкат гърбовете си в най-близкото дърво. Васкес използваше най-близката стена.

Стегнах всичките си мускули преди да се ударя в стената и да направя на парчета висящата на нея евтина репродукция. Слънчевите ми очила отхвръкнаха нанякъде.

Стоварихме се тежко на пода. Усещах миризмата на Васкес — противна смес от чесън, цигари и пържени яйца. Мокетът бе така изтънял, че сякаш се търкаляхме върху цимент. И за първи път бях абсолютно сигурен, че ще победя. Обхванах с дясната си ръка гърлото му и натиснах с всички сили, които можех да изстискам от себе си. А точно в този момент можех да изстискам много. Поне за сто и десет хиляди долара.

Васкес започна да хърка и се зачудих дали ще го убия. „Ако трябва, ще го направя.“

Противникът ми направи един последен опит да се освободи от мен, но едната му ръка беше заклещена между тялото ми и пода, а аз бях стиснал другата му толкова силно, че макар и да се опита рязко да я изхвърли напред, не можа да се освободи.

Отпусна се. Усетих как силите му го напуснаха — или поне онова, което бе останало от тях след алкохола или дрогата, с която се беше наблъскал.

Не го бях убил, но въпреки това победих.

Победих.

Видях две обувки на нивото на очите си. Отначало помислих, че са на Сам. Но Сам беше в другия край на стаята и плюеше кръв в шепите си.

Вдигнах глава.

— Я виж ти — каза Декстър. — Та това бил Чък.