Джеймс Сийгъл
Извън релси (26)

Извън релси 22.

Обадих се на Том Муни и му казах, че искам да поговорим за нещо.

За музикалната продукция.

Беше през трите работни дни между Коледа и Нова година. Времето, през което хората се опитват да си поставят нещата в ред и да посрещнат новата година с едно-две нови решения. Да отслабнат с някой и друг килограм например. Аз самият също планирах да отслабна. Тежах повече от осемдесет и излишните килограми ми тежаха. Трябваше да се отърва от тях.

Том пристигна пет минути по-рано и направи сложно шоу, докато сваляше палтото си и затваряше вратата.

— Добре — каза той, след като се настани. — За какво ще говорим?

— За рушвета — казах аз.

Може би бях прекалено прям, защото Муни внезапно се дръпна назад в креслото си. Да не би да съществуваше някакъв специален код, който да използваш при подобни разговори? Някакъв език на посветените?

— Рушвет ли? Това пък какво означава? — попита Том. — Да не сме в „Тиймстърс“ или нещо такова? Последния път като гледах, май снимахме реклами.

— „Т & Д Мюзик“ — казах аз. — Значи пишете и песни.

— Компанията предлага пълен набор услуги. Каквото падне.

— И какво пада?

— Да си виждал наскоро макарите на Робърт?

Предполагам, че се опитваше да се направи на забавен — гледаше ме така, сякаш очакваше всеки момент да се засмея.

Но днес не ми беше до смях.

— Откога е това положение? — попитах. — Ти и Дейвид?

— Чакай малко, Чарлз. Да не си се обадил, за да ме подлагаш на разпит? Може би съм пропуснал нещо, докато говорехме по телефона. Поправи ме, ако греша.

Пламнах. Може би наистина имаше друг език. А може би знаех езика, но не бях в състояние да го говоря. Първо в бара с Уинстън, а сега и тук. Бях се обадил на Муни по съвсем друга причина — не целях да го обвинявам, нито дори желаех да изстискам от него всички малки мръсни подробности. Просто исках да протегна ръка и да кажа — бройте ме и мен.

Е, може би бе дошло време да престана да се правя на морално превъзхождащ ги — това искаше да ми каже Том. И на всичкото отгоре беше прав.

— Двадесет хиляди — казах аз.

Донякъде се изненадах колко лесно излязоха думите от устата ми. „Двадесет хиляди“ — като просто констатиране на факт. Никакви усуквания, никакви промени в интонацията, никакви умолителни нотки. Двадесет хиляди — десетте, които дължах на Уинстън, и десетте, които вече бях дал. Запитах се дали това е начинът, по който стават тези неща — или от мен се очакваше да му плъзна сгъната бележка по масата, на която с молив да е надраскана сумата.

Но Том отново се усмихна — с вид, който казваше: „Е, вече си един от нас“.

Почувствах се малко несигурно — но много по-малко, отколкото предполагах. Така ли ставаха нещата? Губиш малко по малко от себе си, докато накрая преставаш да съществуваш? И вместо теб има някой, който използва името ти, спи с жена ти, прегръща детето ти, но всъщност това вече не си ти?

— Е — каза Том, — нали ти казах, че съм Дядо Коледа?

 

 

На следващия ден се срещнах с Уинстън недалеч от станцията на седма линия на метрото, в един почти празен паркинг на „Дънкин Донътс“ в Астория, Куинс.

Идеята беше на Уинстън. „Нали от нас се очаква да се срещаме на скрити места?“ — бе попитал той, след като ме попита дали се сещам кой е единственият питчър с пет награди „Сай Йънг“.

„Роджър Клемънс“, бях отговорил аз.

Уинстън ме чакаше в бяла мазда с износени гуми и счупени задни светлини. Предното стъкло бе покрито с паяжина от пукнатини.

Аз пристигнах със сребристия си мерцедес и това ме смущаваше. Паркирах в далечния край на паркинга с надеждата, че Уинстън няма да ме види. Напразно.

— Насам — извика ми той.

Когато доближих до колата му, Уинстън отвори дясната врата.

— Скачай, приятел.

„Приятелят“ скочи вътре.

— Знаеш ли любимото ми парче? — попита Уинстън.

— Не.

— „Мъни“. На Бийтълс. А любимият ми артист?

Поклатих глава.

— Еди Мъни.

— Да, добър е — казах аз.

— А любимият ми филм? „Цветът на парите“. Любимият ми бейзболист на всички времена — Норм Кеш. Вторият в класацията? Брад Пени.

— Да, Уинстън — казах аз. — Нося ти парите.

— Да съм споменавал пари? — засегна се Уинстън. — Просто поддържах разговора.

Един влак мина покрай нас и разсипа искри нататък по улицата.

— Но щом стана дума за тях — продължи Уинстън, — къде са?

Бръкнах в джоба си. „Направо ми прогарят джоба“ — май имаше такъв израз. Някакъв куриер от „Хедкуортърс Продъкшънс“ ми бе оставил вчера пакет в кафява опаковъчна хартия.

— Пет хиляди — казах аз. — Другата половина — после.

— Това в някой филм ли си го гледал? — попита Уинстън, като продължаваше да се усмихва.

— Какво?

— Този номер с „другата половина“? На филм ли си го гледал, или какво?

— Виж, просто си помислих…

— Каква беше уговорката, приятел? Когато казах, че ще го направя — между другото, само защото съм си такъв — ти си ми приятел и си в беда — ти каза десет хиляди.

— Зная какво ка…

— Уговорката си е уговорка, нали?

— Разбирам.

— Какви бяха условията?

— Мисля, че половината…

— Кажи ми какви бяха условията, Чарлз.

— Десет хиляди — каза Чарлз.

— Десет хиляди. Точно. Десет хиляди за какво?

— Какво искаш да кажеш?

— За какво ми ги даваш тези десет хиляди? Заради милите ми очи? Защото искаш да ми помогнеш да си завърша колежа?

— Виж, Уинстън… — Изведнъж ми се прииска да съм някъде другаде.

— Виж, Чарлз. Мисля, че има някакво недоразумение. Искам с теб да разгледаме отново условията. Щом искаш от някого да направи нещо подобно, трябва да знаеш какви са условията.

— Зная какви са условията.

— Така ли? Тогава ми ги кажи в прав текст, за да няма объркване. За какво ми даваш десет хиляди?

— Давам ти десет хиляди, за да… разкараш Васкес.

— Да, точно. Точно такива бяха условията. Десет хиляди, за да разкарам Васкес. — Уинстън измъкна нещо от джоба си. — Ето го довода, с който ще го разкарам. — Как мислиш? Ще го изслуша ли?

— Пистолет. — Трепнах и се отдръпнах към стъклото.

— Като те гледам, си от добрите — каза Уинстън. — Сигурен ли си, че не си го правил преди?

— Виж, Уинстън, не искам…

— Какво? Не искаш да го гледаш ли? И той няма да иска. Как мислиш, че ще стане работата, Чарлз? Като го помоля най-любезно ли?

— Просто искам… нали разбираш… ако има друг начин…

— Да, това е само в случай, че няма друг начин.

— Добре — казах аз. — Добре.

Помислих си за евфемизмите, които се разменяха. „Да разкараш Васкес.“ Да направиш нещо. Да се погрижиш за него. Но точно това е начинът да се погрижиш за Васкес, казваше Уинстън. Нещо от този род.

— Добре какво? — каза Уинстън.

— Ъ?

— „Добре, Уинстън, ето ти твоите десет хиляди“?

— Да — предадох се аз.

— Страхотно — каза Уинстън. — За миг си помислих, че ще ми дадеш само половината.

Извадих плика от джоба си и му го дадох.

— Много си лесен, Чарлз — каза Уинстън. — Щях да се съглася и на три четвърти.

После преброи парите и попита:

— Къде?