Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Derailed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Сийгъл

Извън релси

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

 

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

ISBN 954-585-420-0

История

  1. — Добавяне

Извън релси 23.

Под магистралата Уест Сайд.

Една седмица след Нова година.

Седях до Уинстън във взетия под наем син „Сейбъл“ с кожени седалки. Уинстън бе затворил очи.

Можех да видя самотния влекач, пробиващ си път нагоре по течението на река Хъдсън. Водата бе толкова черна, че сякаш я нямаше. Сякаш на мястото, където трябваше да се намира реката, имаше празно черно пространство. Беше студено и валеше суграшица. Малки ледени капки експлодираха в лицето ми през отворения прозорец.

Треперех.

Опитвах се да не мисля за нищо. Опитвах се да запазя спокойствие.

На ъгъла от другата страна на пътя стоеше някаква проститутка. Беше там още откакто влязох в колата.

Гледах я и се чудех къде ли са клиентите й.

Основателен въпрос — едва минаваше десет, а тя носеше само прозрачно червено неглиже и лъскави черни боти. Беше слязла от джип с номер от Ню Джърси и чакаше да мине някоя друга кола с подобна регистрация. Но вече бяха изминали десет минути, а тя продължаваше да виси на ъгъла. Не правеше нищо — само хвърляше погледи към синия сейбъл, който също не помръдваше.

Очевидно замръзваше. Беше преметнала около раменете си къса пухкава боа, но бледата й плът бе открита на местата, които да привлекат вниманието на клиентите и да ги накарат да си разтворят портфейлите.

Но къде бяха клиентите й?

Търговецът на застрахователни полици от Тийнек, брокерът от Пискатауей, шофьорът на камион на път за тунела Линкълн?

Намирах се под магистралата Уест Сайд, защото Васкес ми бе казал да го чакам тук.

„Взе ли парите?“ — бе ме попитал той.

Да.

„Чакай ме в десет на Тридесет и седма и реката.“

Добре.

„И нито дума никому, разбра ли?“

Да. (Е, може би с едно изключение.)

„Бъди сам.“

Да, добре. (Е, може би не съвсем.)

Колко време изкарва една проститутка без клиент? Колко ли наистина?

И тогава тя тръгна към мен.

Беше по средата на улицата и вървеше към мен. Знаех, че няма да се върне обратно. Токчетата на ботушите й зачаткаха право към синия сейбъл, който през цялото време бе стоял тук, без да помръдне нито сантиметър.

— Искаш ли да се позабавляваш? — попита тя, когато стигна до прозореца от моята страна.

Можех да различа синините по гърдите и краката й, защото гърдите й бяха скрити едва наполовина от червеното неглиже, а краката й бяха голи, с изключение на стигащите до прасците й боти.

Не, не исках да се позабавлявам. Исках да се махне.

— Не.

— Ъхъ — каза тя. Лицето й бе едновременно младо и старо, така че бе невъзможно да се определи възрастта й. Каквото си избереш между двадесет и тридесет и пет. — Имаш ли цигара?

— Не.

Но на мястото между Уинстън и мен имаше пакет цигари — цигарите на Уинстън. Можеше ясно да ги види. Една-две цигари дори се подаваха от пакета.

— А това какво е? — попита ме тя.

— Чакай малко. — Посегнах към пакета, но когато го докоснах, усетих част от мозъка на Уинстън по пръстите си. Целият пакет бе омазан. Въпреки това измъкнах една цигара и й я подадох през прозореца.

— Благодаря — каза тя, но сякаш не го мислеше в действителност.

След това ме попита за огънче.

— Нямам.

— А той? — Имаше предвид Уинстън, който все така си седеше със затворени очи.

— Не — казах аз.

— Може би той иска да се позабавлява?

— Не мисля.

— Какво му е? Да не е пиян?

— Да, пиян е. Виж, дадох ти цигара, така че…

— За какво ми е цигара без огънче? Какво да я правя — да я изям ли?

— Нямаме огънче, не разбра ли?

Отначало видях отражението — червени светлини в локвата по средата на улицата, последвани от звука на гуми, мачкащи стъкло.

Полицейски патрул.

— Изчезвай оттук — казах аз.

Какво?

— Виж, искам да…

— Я си го начукай — каза тя. — Мога да си стоя където си искам. Ясно?

— Да… добре. Просто не искам да се забавлявам с теб, разбра ли? — Опитвах се да съм любезен, така че евентуално да я накарам да се разкара. Защото Уинстън продължаваше да седи със затворени очи, а полицейската кола почти се изравни с нашата. А курвата не искаше да се разкарва. Бях я ядосал.

— Ще стоя където ми скимне — заяви тя.

Полицейската кола спря точно до мен. Страничното стъкло се плъзна надолу.

— Хей — каза полицаят.

— И за теб хуй — каза курвата. Като на стар приятел.

— Как я караш, Кенди?

— Как мислиш? — отвърна тя.

— Страхотна вечер за работа, а?

— Така си е. — Просто си приказваха, един приятел на друг.

А аз седях и ги слушах. Без да ги чувам.

Спомнях си.

Когато дойдох при вълнолома, видях Уинстън да седи във взетия под наем сейбъл — точно както би трябвало да се очаква. Гледах го десет минути, после петнадесет и едва тогава забелязах, че прозорецът е отворен. Че Уинстън не помръдва — не бе мръднал главата си през цялото време. Не си бе запалил цигара, не се бе изкашлял, нито прозинал, нито пък си бе почесал носа. Беше неподвижен, като същински натюрморт — „Мъж в синя кола“. Нещо не беше наред. Отвореният прозорец например. Суграшицата валеше направо към него. Какво беше станало?

Най-накрая се престраших да пресека улицата, за да хвърля един бърз поглед. Бърз, защото очаквах всеки момент да се появи Васкес, а от мен се очакваше да съм сам. Очите на Уинстън бяха затворени, сякаш спеше. С това изключение, че той всъщност не дишаше. И прозорецът не беше отворен. Бе разбит.

Влязох в колата и го потупах по рамото. Уинстън не ми обърна внимание. И когато се наведох към него, за да разгледам по-отблизо шапката му, разбрах, че това не е никаква шапка. А безформена маса. Половината от главата му беше изчезнала. Повърнах. Съдържанието на стомаха ми се смеси с останките от главата му. И тъкмо щях да побягна крещейки от колата, когато видях проститутката да слиза от джипа. Така че останах на мястото си.

„Видя ли някой да се качва или да слиза от колата?“ — щяха да я попитат те.

И тя щеше да отговори — не.

Докато не реши да пресече улицата и да поиска цигара.

Сейбълът започваше да мирише. Въпреки счупения прозорец, през който нахлуваше пресен леденостуден въздух.

— Нали внимаваш, Кенди? — казваше полицаят.

— Нали ме познаваш — каза тя.

Засега никой не си бе направил труда да ме заговори.

Изкушавах се да запаля и да изчезна. Разбира се, имаше две пречки. Едната бе, че Уинстън седеше зад волана. А втората — че полицаите, които засега повече или по-малко не ми обръщаха внимание, щяха да ме забележат, ако внезапно форсирам двигателя и потегля.

И най-накрая единият от тях погледна в колата.

— Ти — каза той.

— Да?

— Имал ли си вземане-даване с Кенди?

— Не. Просто й дадох цигара.

— Нещо не й е наред ли?

— Какво? Не… добре е.

— Точно така. Кенди е сладурана.

— Аз просто… пушех.

— Женен ли си?

— Да.

— Жена ти знае ли, че се мотаеш насам и се оглеждаш за курви?

— Казах ви. Аз просто…

— А приятелчето ти? И той ли е женен?

— Не. Не… сам е.

„Мъртъв е.“

— Значи и двамата се оглеждате за курви и не искате да правите бизнес с Кенди? Това пък защо?

— Полицай, съжалявам, ако не сте ме разб…

— За какво се извиняваш на мен? На нея трябва да го кажеш. Задникът й е станал на шушулка, а вие двамата дори не й обръщате внимание. Какво му е на приятеля ти?

— Той е… — „Мъртъв, полицай.“

— Може би е редно да покажете малко уважение към Кенди.

— Разбира се.

— Е?

— О…

Затърсих портфейла си. Ръцете ми трепереха толкова силно, че направо не можех да го измъкна от джоба си. Най-накрая успях да хвана неопределен брой банкноти и й ги подадох.

— Благодаря — равнодушно каза Кенди, взе ги и ги напъха в деколтето си.

— А той? — попита полицаят и се обърна към Уинстън. — Как се казваш?

Уинстън не му отговори.

— Попитах те нещо. Как се казваш?

Уинстън отново не му отговори.

Вече си се представях на задната седалка в полицейската кола. Представях си как ме регистрират, вземат ми отпечатъци и ми дават право на едно телефонно обаждане. Дори не познавах адвокат. Представях си как гледам към Диана и Ана през надрасканото пластмасово стъкло и се чудех какво да правя.

— Добре. Питам за последен път — каза полицаят. — Как се казваш?

И тогава…

Разнесе се внезапно пращене и някакъв глас разцепи надвисналата тишина като гръмотевица в горещ задушен следобед.

— … имаме… произшес… ъгъла на Четиридесет и осма и Пето…

И изведнъж полицаят престана да пита Уинстън как се казва. Вече се бе обърнал към Кенди. Чух нещо като: „Ще се видим после“. И полицейската кола изчезна — просто даде газ и се махна. Само секунди преди да открият един мъж с половин глава и друг мъж, седящ спокойно до него на предната седалка, покрит с повръщано и мозък. Изведнъж и най-неочаквано всичко бе свършило.

И най-после можех да излея чувствата си.

Можех да заплача за Уинстън.