Джоузеф Файндър
Часът нула (97)

96.

Тя стигна по стълбището до двайсетия етаж на сградата, изкачи се по тясната желязна стълба, извеждаща на покрива, и излезе на открито под сивото небе на късния следобед. Въздухът беше влажен. Спря да си поеме дъх. Зад нея на стълбичката чакаха няколко полицаи, дошли на помощ. От двете страни се издигаха много по-високи сгради. От улицата долу достигаше шум от викове, сирени и клаксони.

Веднага съзря двата застанали един до друг силуета. Не различаваше лицата им, но не беше необходимо — позна ги.

Джаред. Беше със запушена уста и с белезници. Тънките му китки бяха стегнати в стоманения пръстен само на единия белезник. Другият край бе заключен към правоъгълен предмет, нещо, в което Сара изведнъж позна пластмасовата кутия, в която синът й си носеше обяда от къщи. Погледна отново, този път по-внимателно, защото нещо не й бе ясно. Правилно ли виждаха очите й?

Измамно мекият му глас я изпълни с ужас:

— Сара — проговори Бауман с отвратителна нежност, — не искам да сторя нищо лошо на Джаред, но ще го направя, ако бъда оставен без избор. Само от теб зависи това да не се случи.

— Бомбата ти е обезвредена — каза тя в отговор, все още леко задъхана. — Просто е безсмислено да продължаваш. — И тя пристъпи няколко крачки напред, за да даде възможност разговорът им да бъде предаден по включеното й уоки-токи.

— Не се приближавай повече, ако обичаш. Предполагам се досещаш, че бих предпочел да се махна оттук, вместо да остана. Така че двамата с теб сега ще сключим сделка. — Беше странно: сега той говореше с акцент и гласът му бе съвсем различен.

— Какво искаш? — попита го тя, отвратена от мисълта, че се налага да преговаря с това чудовище.

— Само след няколко минути ще съм напуснал тази сграда. Ще взема Джаред с мен.

— Какво означава това? — Беше изморена, дори костите я боляха, и не искаше да повярва на ушите си. Едва сега можа да види лицето на Джаред. Очите му бяха широко отворени от уплаха и той стоеше, без да помръдва, сякаш замръзнал.

— Само за първата част от моето пътуване. Колкото да си гарантирам безпрепятствено изтегляне. Пътническа застраховка, така да се каже. Обещавам ти, че на Джаред няма да се случи нищо, стига да ми сътрудничиш.

— Обещаваш ли?

— Просто няма причина да наранявам сина ти. Всъщност аз доста го обичам.

Постепенно в нея бе настъпила някаква промяна, някаква студенина, странна сплав от омраза, решимост и горещо желание да опази сина си и това я накара да забрави за страха.

— Защо не вземеш мен вместо него? — предложи тя и направи още една крачка напред.

— Моля те, Сара — спря я Бауман. — Заради Джаред остани там, където си. И ме изслушай внимателно. Не бих желал ти или някой от хората ти да допуснете грешка. Първо, трябва да направя телефонно обаждане. — Бауман извади от джоба си клетъчен телефон, разгъна го и набра номер. Вслуша се за няколко секунди в слушалката, после донабра още няколко цифри. — Такаа… — каза той. — Благодаря ти за телефона, Джаред. Сега бомбата е задействана. — Той прибра клетъчния телефон и вдигна пред погледа на Сара малък предмет, който й беше трудно да различи. — Това е едно много интересно устройство, наричано „ключ на смъртта“. Сигурен съм, че знаеш как работи. Бутонът е свързан с малък радиопредавател и сигнал-генератор, който излъчва непрекъсната честота. Прави го дори в този момент. Предавателят е маломощен, излъчва някакъв си един миливат. Става за използване само в обсега на пряката видимост. Докато държа бутона натиснат, сигналът се излъчва. Пусна ли си пръста, предавателят престава да излъчва.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, макар да се досещаше. Гласът й издайнически трепереше.

— В кутията за обяд на Джаред има малко експлозивно устройство — половин блокче С-4, свързано към капсул-детонатор, който от своя страна е свързан последователно с модифициран пейджър. Току-що позвъних на пейджъра и с това отворих едно реле. Сега има едно-единствено нещо, което пречи на бомбата да избухне — сигналът, който моят предавател излъчва. Нормално затвореното реле е свързано към миниатюрен радиоприемник, програмиран да приема само една честота. Докато приемникът „чува“ сигнала — подчертавам, непрекъснато излъчвания сигнал — ключът стои отворен, така че всичко е наред. Но ако сигналът спре или бъде макар и за малко прекъснат, релето се затваря и осъществява верига между батерията и капсул-детонатора, взривявайки блокчето С-4. И Джаред… изчезва. Половин фунт С-4, не повече, но напълно достатъчно, за да го превърне в мъгла.

Джаред стоеше със затворени очи.

— Ти си болен — прошепна Сара. — Няма друга дума. Той е дете.

— Така че ако ми се случи нещо… да кажем, ти или някой от твоите хора се поддаде на импулса да ме застреля — аз отпускам пръста върху бутона и всички хвръкваме във въздуха. Ако се опитате да заглушите сигнала, приемникът ще престане да го „чува“ ясно и Джаред ще умре. Ако пък по някакъв начин ти попадне в ръцете и се опиташ да го изтеглиш в безопасност, в мига, в който той се отдалечи или скрие от предавателя в ръцете ми, пак умира. Един съвет: дори не опитвайте стандартната тактика на ФБР да ме изчакате да се изморя, защото когато батерийката на предавателя или на приемника в кутията на Джаред се изтощи, бомбата ще се взриви.

— И как да знам, че казваш истината? — попита тя с кух глас. Знаеше, че Групата и нейните хора напрегнато слушат този монолог по уоки-токито, и се ужасяваше от мисълта, че някой „герой“ може да направи грешката да премахне Бауман по някакъв начин.

— Предполагам, че се съмняваш, нали така? От друга страна… готова ли си да поемеш риска?

Сара изгледа Бауман, после свали погледа си върху Джаред и с неочаквана страст в гласа попита:

— Питам се как можеш да направиш подобно нещо? Нима поне малко не обичаш Джаред?

Бауман цинично се усмихна.

— Не си блъскай главата с подобни въпроси, Сара.

— Разбирам какъв си, научих какво представляваш. Просто си мислех, че изпитваш нещо към Джаред. Наистина ли си готов да го убиеш? Не вярвам.

Усмивката на Бауман се стопи. Тя беше права — този човек наистина имаше някакви чувства към детето, но подобни чувства са мимолетни и сега за него приоритет номер едно бе как да избяга. Цялата работа бе в неговата увереност, че Сара няма да допусне на сина й да се случи нещо лошо и сега това бе най-важното.

— Не ме подлагай на изпитание, Сара — заплашително каза той. — Дори не си помисляй. Сега… Джаред ще ме придружи до едно близко летище. Когато се кача на самолета и се почувствам в безопасност, ще ти го върна. Искам да разбереш едно: ако някой направи грешка или ако се държи прекалено агресивно, Джаред ще загине и кръвта му ще изцапа твоите ръце.

Сара чу слаб шум в далечината и вдигна глава. Звукът постепенно се засилваше и тя изведнъж се досети от какво е. След малко към тях с характерния пърпорещ звук се снижи хеликоптер — беше черен, издължен и с тъмни стъкла.

 

 

Малко преди този момент намиращият се в командния пункт на Групата доктор Ричард Пейн се обърна от уоки-токито, което бе слушал до момента.

— Суарес — отсечено заповяда той, — веднага ела тук. Имам нужда от малко оборудване…

Пърпоренето на хеликоптера вече бе оглушително, защото той висеше над главите им.

 

 

— Разбрахме ли се? — извика Бауман. — Споразумяваме ли се?

Сара погледна Джаред. По бузите му се стичаха сълзи.

— Да — извика тя на свой ред. Решението изобщо не беше трудно. Но можеше ли да вярва, че този човек ще освободи Джаред, когато хеликоптерът кацнеше? Всъщност с какъв избор разполагаше тя?

Витлото над главите им застрашително се въртеше.

Бауман отиде при машината, стискайки Джаред за ръка. Някъде долу виеха сирени и сигналните въртящи се лампи на патрулните коли хвърляха сини и червени отблясъци по стените на околните сгради.

Той скочи в отворената врата на хеликоптера и бутна Джаред на седалката до пилота. С бързо невидимо движение на ръката деактивира бомбата в кутията, завързана за китките на детето, след това изключи предавателя.

Хеликоптерът още не бе излетял. Бауман погледна Дан Хамънд и отсечено му заповяда:

— Ей, ти, слизай от машината. Няма да пътуваме за „Тетърбъро“.

Хамънд, изплашен, но и облекчен, се надигна от седалката си, промъкна се покрай Бауман към отворената врата и слезе на покрива. Бауман седна на мястото му и хвана лоста.

— Дяволски си прав, че няма да пътуваш за натам — чу се глас непосредствено зад него и Бауман усети докосването на хладна стоманена цев до слепоочието си.

Гласът беше на лейтенант Джордж Рот, който бе изпълзял иззад високите облегалки на седалките от първата редица, където бе чакал своя момент.

— Правиш голяма грешка — каза Бауман на Рот и пусна лоста на комбинираното управление. — Това дете носи бомба.

— Знам за бомбата — уведоми го Рот. — Не се ли сещаш, че иначе досега да съм те очистил?

Бауман се усмихна, но усмивката му бе леденостудена. Той бързо се пресегна и изтегли револвера от пристегнатия към глезена му кобур, скочи от седалката, извъртя се с лице към полицая и се прицели в него. Дързост, характерна за командос.

— Сега ще слезеш ли от хеликоптера, или предпочиташ да умреш?

Двамата напрегнато се гледаха в очите.

— За мен тази ситуация е патова — проговори Рот. — Струва ми се, че имам по-добра идея. По-добра и за двама ни. Ти пускаш детето, а аз идвам с теб вместо него. Така Сара си получава сина, а ти оставаш със заложник.

— Ами ако не се съглася с това? — попита Бауман.

— Тогава всички хвръкваме във въздуха. На мен специално не ми пука. Честно ще ти кажа, от известно време ми минава мисълта да свърша със себе си.

— Ами ако се разбере, че полицай от нюйоркската полиция е станал причина за смъртта на едно дете?

Рот сви рамене.

— Че кой ще разбере нещо? Нали ти си направил бомбата. Пусни детето да си върви.

— Благодаря, но ще се въздържа — отговори Бауман. — Честно казано, детето е много по-ценен заложник. А и не бих искал да научавам на какви номера си способен.

— Виж — каза Рот, — ние не говорим за някакъв си заложник. Става дума за дете, към което, доколкото разбрах, не си съвсем безразличен. Сигурен съм, че не искаш да ти тежи на съвестта.

— Повярвай — отговори Бауман, — не искам да падне нито косъм от главата на това дете. Ако му се случи нещо, виновен ще си само ти.

Рот обмисли следващите си думи няколко секунди, които в напрегнатата тишина се проточиха като цяла вечност.

— Добре — въздъхна той. — В такъв случай ще ти разкажа какво направихме през последните няколко минути. Предполагам знаеш, че тук са дошли група момчета от Противоядрената група, и ако изобщо си такъв професионалист, за какъвто те смятат, сигурно ти е известно, че те са най-добрите в занаята. Докато двамата със Сара си бъбрихте, нейното уоки-токи беше отворено и момчетата чуха всичко. Изслушаха крайно внимателно твоето описание на бомбата. Така… та тези момчета носят със себе си една играчка на име спектрален анализатор, която и аз не знам как успя да открие що за сигнал излъчваш, каква е неговата честота и други подобни неща. И както бързо го разбраха, така и бързо направиха предавател, който да излъчва точно същия сигнал на точно същата честота… Дреболия за такива като тях. Аматьорска работа. На генийчетата им трябваха само пет минути, за да се справят. Междувременно пък аз се дотътрих до хеликоптерната площадка на няколко преки оттук и скокнах в хеликоптера. Та искам да ти кажа, че точно в този момент въздухът около нас е бомбардиран от този сигнал, с който така се гордееш. Така че бомбата на Джаред няма да избухне. Мен ако питаш, можеш просто да изхвърлиш този бутон, дето го държиш. Да не ти тежи. Хайде, давай… не се безпокой, няма да гръмне.

— Опитът беше много добър — каза Бауман. — Без малко да ти повярвам.

— А бе ти май не ме разбра — въздъхна Рот. — Хубаво… провери дали ти казвам истината. Хвърли бутона през прозореца.

— Наистина ли искаш да си играеш с живота на детето?

— Ей, я почакай — възкликна Рот, сякаш изведнъж осъзнал нещо. — Не ми вярваш, така ли? Наистина не ми вярваш, а? Тогава ще ти кажа няколко числа, приятелю: ти излъчваш във VHF обхвата на сто четиридесет и седем мегахерца, а сигналът е модулиран с честота седемнайсет цяло и половина килохерца, което, както ме убедиха, било равно на точно седемнайсет хиляди и петстотин периода в секунда.

Този път Бауман не се усмихна. По бузата му бързо се спусна едра капка пот. Значи наистина бяха дублирали неговия сигнал-генератор. Той се изруга наум.

— Та си мисля, че май си загубил лоста за упражняване на натиск, а?

— Ами ако вашите изчисления с малко се различават от истината? Тогава…

— Виждаш ли — продължи все така небрежно Рот, — честно казано и на нас не ни се иска да рискуваме подобна грешка. Затова пак ще ти повторя предложението: пусни Джаред да си върви и задръж мен вместо него. Така ще имаш все пак някакъв лост, а Сара ще получи сина си. Всички печелят. Какво ще кажеш?

Бауман се поколеба. Разбираше, че не разполага с много възможности. Бомбата явно бе обезвредена. Макар да не знаеха, че той сам я бе деактивирал, експертите бяха направили необходимото да се справят с нея. Той сигурно бе по-бърз с револвера от полицая и без съмнение щеше да може да го убие, но съществуваше не нулева вероятност, че полицаят няма да умре на място, ще може да стреля и може би да го рани, а подобен риск не си струваше. Всъщност защо този полицай не го бе убил веднага? Дали не блъфираше с дублирането на сигнал-генератора? Това също бе възможност, но полицаят се държеше прекалено уверено. Едва ли би разигравал подобен театър, ако допускаше, че животът на детето наистина е застрашен, особено когато ставаше дума за сина на Сара. По-вероятното обяснение бе, че полицаят не иска да рискува с престрелка, която по някакъв начин би могла да повреди предавателя. Тънка сметка, наистина.

— Добре — съгласи се той.

— Махни бомбата от детето — каза Рот.

— Можеш да го направиш сам — отвърна Бауман и му подаде ключа за белезниците.

Рот взе ключа и свали белезниците на Джаред. Забеляза, че са от типа, широко използван от полицаите — „Смит енд Уесън, модел 100“.

— Сложи сега устройството на седалката до теб — нареди Бауман. — Не се безпокой, аз вече го бях деактивирал.

Рот бързо остави кутията за храна на седалката. Видя, че през китките на момчето минава алена ивица.

Джаред бавно вдигна ръка и внимателно свали лепенката от устата си. Очите му се насълзиха от болка, докато го правеше. После извади парцала.

— Добре ли си? — попита го Рот.

— Не знам — с нещастен глас отвърна Джаред. — Мисля, че да.

— Окей — каза с облекчение Рот. — Слизай сега.

 

 

Сара наблюдаваше оставения на празен ход хеликоптер.

— Какво прави Рот вътре, по дяволите? — не се сдържа тя.

— Прехванахме хеликоптера и го принудихме да кацне — обясни й Виджиани какво се бе случило междувременно. — Беше навлязъл в забранена зона. На Рот му хрумна идеята да се качи на борда и да опита да изненада Бауман.

— Господи, надявам се, че знае какво прави.

— Бъди спокойна, знае — увери я Виджиани.

В същия момент Сара видя Джаред да слиза по трите стъпала на спуснатата подвижна стълба и да изтичва към нея. Тя го прегърна с все сила. Той плачеше, а миг по-късно плачеше и тя.

— О, Джаред, милото ми момче!

Пилотът също се приближи и каза:

— Онзи задник по-добре да внимава с машината. Дяволски е скъпа.

— Ти се радвай, че си жив — сряза го Виджиани. — И че не си в затвора.

— Ей — възмути се Хамънд, — нали сключихме сделка? Нали се съгласих да ви сътруднича? По-добре се погрижете да направите това, което обещахте.

Вътре в хеликоптера двамата мъже, останали сами, стояха насочили револвери един срещу друг.

— Сега — проговори Бауман, — понеже аз ще трябва да седна на мястото на пилота, ти ще трябва да свалиш револвера си пръв.

Рот спокойно го изгледа и обясни:

— Ако ме убиеш, нищо няма да спре снайперистите на покрива да те ликвидират. Нали се сещаш?

Бауман кимна.

— Повярвай ми, знам, че живият заложник е по-ценен от мъртвия полицай. Свали револвера.

Рот за миг се замисли дали да не се направи на герой, но чувстваше превъзходството на противника си и знаеше, че Бауман ще го убие само за част от секундата и после ще се опита да се изплъзне на снайперистите. Нямаше как, налагаше се да се довери на инстинкта на Бауман да оцелява.

Свали револвера си и го пусна на пода.

— Сега изпразни джобовете си — нареди Бауман.

Рот се подчини и хвърли на пода няколко дребни монети и връзка ключове.

С непостижима бързина Бауман го удари с дръжката на револвера си по слепоочието, достатъчно силно, за да го изпрати в безсъзнание. Рот се свлече на пода на хеликоптера. Бауман не искаше да го убива, нито дори да го осакатява. Рот наистина му бе по-нужен като жив заложник.

Той закопча с белезниците на Джаред ръката на Рот за дръжката на креслото, скочи на пилотската седалка и огледа пулта за управление. Веднага забеляза, че е по-различен от старите модели, на които се бе учил да пилотира.

Но не забеляза Рот да помръдва.

Не забеляза как клепачите на Рот трепват.

Рот предпазливо отвори очи. Бавно плъзна лявата си ръка, оставена свободна, към колана си и напипа скритото малко джобче, където винаги носеше резервния ключ за белезници.

Не е много известно, но всички белезници използват един и същи универсален ключ. Така че белезниците, с които Рот бе закопчан към седалката — „Смит енд Уесън модел 100“ — можеха безпроблемно да се отключат с ключа на белезниците, които използваше Рот — „Пиърлес“. Рот благодари на съдбата, че не бе преминал на много по-редките „Смит енд Уесън модел 104“, които бяха с повишена сигурност и по тази причина имаха уникален ключ.

От този ъгъл не можеше да вижда Бауман, но шумът на двигателя му подсказваше, че все още стоят на празен ход на покрива. Бавно вкара ключа в ключалката на белезниците и с леко завъртане на китката се освободи.

Все така бавно, молейки се Бауман да е зает с друго и да не го види, той плъзна едната си ръка нагоре и незабелязано отново активира бомбата.

След това с единствено движение се претърколи през отворената врата на хеликоптера и падна на покрива на сградата.

Бауман вдигна поглед навреме, за да види бягството на Рот, но не изпадна в паника, а притегли лоста на комбинираното управление към себе си и вдигна хеликоптера във въздуха.

Имаше ясна представа как точно стоят нещата. Знаеше, че ФБР и полицията не разполагат с нищо по-сериозно от леко огнестрелно оръжие, което просто нямаше как да свали хеликоптер като този. Известно му бе още, че съгласно приетия преди един век закон на американската армия е забранено да участва в качеството на пазител на закона на територията на страната. Което означаваше, че военните нямат право да свалят хеликоптера му.

Заложниците му — първо Джаред, след това Рот — му бяха дали възможност да се вдигне във въздуха. Това бе всичко, от което имаше нужда. Хеликоптерът се издигна високо над Манхатън и се насочи към един отдалечен район на Ню Джърси. Бауман беше изпълнен с гордост. Осъзнаваше, че току-що е преодолял най-голямото предизвикателство в кариерата си и че макар да е допуснал някои грешки, все пак от него наистина няма по-добър.

 

 

— Рот! — извика Сара. — Какво… какво се случи? Какво стана с бомбата?

— Бомбата ли? — невинно попита Рот и сви рамене. Все още бе замаян от удара по главата и падането от хеликоптера на покрива. После се ухили на доктор Ричард Пейн. — Вашият сигнал генератор свърши страшна работа. — Измъкна изпод колана на синята си полицейска униформа продълговата кутийка с размерите на пакет цигари и я подаде на Пейн.

Сара видя двамата да си разменят многозначителни погледи, но не разбра техния скрит смисъл.

В следващата секунда вниманието й бе привлечено от мощна експлозия на километър от тях над река Хъдсън.

Всъщност най-напред пламна голямо огнено кълбо, после над него се издигна и бял, и черен дим. След няколко секунди до тях достигна оглушителен тътен. Хеликоптерът описа остра огнена траектория и започна да се разпада още във въздуха, обсипвайки повърхността на реката с милиони дребни отломъци.

— Рот — каза Сара и го прегърна, — обикновено не обичам, когато не ми казват всичко, но… предполагам този път ще трябва да направя изключение. Отлично свършена работа!

Накрая бе разбрала какво се бе случило. Изглежда, специалистите на Групата, възползвайки се от информацията, която Бауман, без да подозира, им бе предоставил по нейното уоки-токи, бяха изработили в светкавично кратък срок малък предавател за Рот, който да работи с бомбата на Бауман. Бяха му го дали преди да се качи на хеликоптера от площадката недалеч от тук. Стриктно погледнато Рот не бе направил нищо незаконно.

Но май не бе съвсем така. Действително той не бе взривил сам бомбата в хеликоптера, но сигурно се бе погрижил да е включена, докато предавателят на кръста му не бе преставал да излъчва от момента, когато Бауман се бе качил в машината, така че тя нямаше как да избухне, докато Рот се намира наблизо.

Рот наистина бе блъфирал, поне частично — не бе казал на Бауман, че предавателят е на колана му и че той е единственият наличен. А щом хеликоптерът се бе отдалечил извън обсега на предавателя — над реката, както бе пресметнал екипът на Групата, макар че тази оценка сигурно бе била един от рисковите моменти — приеманият сигнал бе отслабнал достатъчно и бомбата бе избухнала. Никой никога нямаше да научи естествено, и определено никой от хората на покрива никога нямаше да сподели дори с колега за случилото се. Невъзможно бе да се докаже каквото и да било… а и нали в крайна степен справедливостта бе възтържествувала.