Джоузеф Файндър
Часът нула (89)

88.

Специалистът от техническата служба на ФБР пристигна след двайсет минути, носейки необходимото му в желязно сандъче. Отвори го и извади преносим компютър, който незабавно включи към високочестотен приемник със специално проектирана антена, която филтрираше всички сигнали извън обхвата 800–900 мегахерца. Повечето клетъчни телефони използват тесен обхват около 870 мегахерца.

Винаги когато даден клетъчен телефон започне да предава, всъщност се излъчват два сигнала. Единият е този, който се чува — гласът — а другият е на носещата, който е на 4.5 MHz над основния първичен сигнал. Носещият сигнал съобщава на приемащия телефон идентификационния номер, честотата, на която става предаването, и „клетката“ или района, в който е разположен повикващият.

Сега техникът нямаше друга работа, освен да чака Джаред да позвъни отново. Когато го направеше, той щеше да се настрои на носещата честота и щеше да разкодира идентификационния номер на обаждащия се.

Това число щеше да бъде въведено в свързания към устройството компютър, на който бяха записани всички съществуващи честоти на използвани клетъчни телефони, предоставени от Федералната комисия по комуникациите.

Клетъчните телефони непрестанно скачат от една честота на друга, когато собственикът преминава от една клетка в друга, така че телефонът на позвънилия непрекъснато съобщава на приемащата клетка — използвайки за целта носещата честота — кога да препредава, кога да превключи честотите и на коя точно да се превключи, което пък зависи от това коя клетка приема най-силен сигнал.

Като се знае кой идентификационен номер се следи, компютърът може да настрои приемника за сканиране на нужната честота. По този начин става възможно бързо да се идентифицира клетката, от която става обаждането.

Понеже Джаред се намираше в сграда — следователно телефонът беше стационарен — задачата донякъде се опростяваше. Това означаваше, че се намира в рамките само на една клетка, за която имаше сериозни основания да се предполага, че е в очертанията на Манхатън.

Трябваше само пак да се обади.

Седем минути след пристигането на техника в щабквартирата на „Минотавър“ той наистина позвъни отново.

Сара вдигна телефона и чу шепота на Джаред:

— Мамо?

— Джаред, о, слава богу. Добре ли си?

— Да — каза го с обичайната си раздразнителност, което я накара да се усмихне.

— Джаред, сега искам да ме слушаш внимателно. Не прекъсвай, каквото и да става. Как изглежда сградата, в която се намираш?

— Ами… сграда, мамо, модерна сграда. Не знам!

— Как се казва банката?

— Тя е само на първия етаж…

— Коя е банката!

— Беше нещо с „Гринич“…

— „Гринич Тръст“! Джаред, можеш ли да излезеш оттам?

— Стаята е заключена. Тук е съвсем тъмно.

— Къде е той? Джаред, какво прави той в момента?

— Той… — Джаред сниши глас до едва доловим шепот. — Той идва. Чувам, че е пред вратата.

Сърцето на Сара тупкаше като лудо.

— Господи, Джаред! Внимавай!

Техникът, надвесен над приемника непосредствено до Сара, предупреди:

— Още малко. Задръжте го още само малко.

Тя чу някакъв глас, мъжки глас, който извика нещо, след това чу телефонът да издрънчава на пода, после се разнесе слабичкият глас на Джаред:

— Помощ!

— Още пет секунди! — изкрещя техникът.

Но в телефона вече не се чуваше нищо.

Сара тревожно се обърна и видя Папас да я гледа с широко разтворени очи, видя и техника, сгърбил се над апаратурата си.

— Не успяхте, нали? — каза тя.

— Не още — призна той.

— О, боже!

— Не, почакайте! — извика техникът.

— Но нали прекъсна!

— Няма нищо — каза той. — Телефонът още е включен.

— Какво искате да кажете?

— Независимо дали по телефона се говори, или не — обясни техникът, без да сваля поглед от екрана на компютъра, — той продължава да предава… осем седем нула точка нула шест мегахерца…

— Какво? — не разбра Сара.

— Докато телефонът е включен — независимо дали се говори, или не — докато захранването му е включено, той продължава да обменя сигнали с най-близката клетка. Нали точно така може да се види силата на сигнала преди да започнете да говорите. Това е… Да! Улових го!

Бауман веднага видя, че момчето говори по клетъчен телефон. Как беше забравил? Сграбчи детето, запуши устата му с парцал и каза повече на себе си:

— Сега, малкия, да тръгваме. Крайно време е да се махаме оттук.