Джоузеф Файндър
Часът нула (51)

50.

— Ах, дявол да го вземе — извика Кен. — Значи Елкинд проговори. Я да чуем какво мисли за компрометиращите ситуации.

— Не, няма да разговаряме на тази тема — гнусливо сбърчи нос Сара и седна. — Бих предпочела дори да не мисля за тези неща. По неговите думи на диска е бил записан годишният комплект пароли за влизане в тяхната мрежа, което не е никак малко, като се има предвид, че става дума за по една парола за всеки компютър и за всеки ден. Той смята, че човек с достъп до тази информация може да открадне милиарди долари от банката. Това звучи ли ти правдоподобно?

— Да.

— Обясни ми.

Кен въздъхна с въздишката на експерт, който се ужасява от перспективата да обяснява на езика на невежите.

— Добре… Така нареченият „кеш“, парите в наличност, онова, с което години наред сме си купували чаша кафе или сме използвали за бакшиш на сервитьора, смешните банкноти и монети… та, казвам, тези неща изчезват, разбираш ли? И много бързо се превръщат в история. Днес пет от всеки шест долара в икономиката не са кеш, ами… въздух. Потоци от нули и единици се стрелкат с безумна скорост в киберпространството. Трилиони долари ежедневно рикошират от компютър до компютър по целия свят. Казах трилиони — може ли мозъкът ти да си представи за какво става дума?

Сара бавно поклати глава, потънала в размисъл.

— Искам да кажа следното: човек може да заяви, че кешът е абстрактно понятие, нали така? Къс оцветена хартия, отпечатана в нечий монетен двор. Същото се отнася и до чековете — какво друго наистина са те, освен своеобразни разписки за дължими суми? Окей, но наистина големите пари — говоря за космическите суми — се придвижват с помощта на компютрите. В миналото, когато една банка е искала да изпрати един милион долара, тя е използвала за целта куриер с парче хартия в ръката — чек на приносителя. Сега това се прави чрез електронен превод на сумата.

— А каква е гаранцията срещу кражба?

— Да, щях да стигна и до това. Истината е, че тази система адски улеснява нещата. Само истинските глупаци днес нахълтват в банките с револвери и маски, за да откраднат онези десетина хиляди долара, с които средната банка разполага в наличност. Нещастници! Но през 1988 една група в Чикаго едва не се измъкна със седемдесет милиона долара, откраднати чрез електронен превод.

— Но не са се измъкнали, така ли?

— Само защото са били тъпаци. Работата е там, че истината за тези удари почти никога не излиза на бял свят, понеже хората не искат да разкриват, че са ги прецакали. И все пак през 1982 или 83-та един пич влязъл в една американска банка — забравил съм вече къде — позавъртял се наоколо с цел „социално инженерство“…

— Това пък какво е?

— О, това е хакерски жаргон за ситуацията, когато използваш хора, за да извъртиш някой номер с компютри. Та въпросният тип се представил за човек на Федералния резерв, обяснил, че е дошъл със задача да провери нещо свързано с мерките за сигурност и успял да прехвърли 10.2 милиона долара по швейцарска сметка, където мигновено закупил с тях диаманти… и се изпарил във въздуха.

— Наистина ли?

— О, да. Сещам се и за един случай от 1989 година, когато измамник от Малайзия изработил двама служители на „Суис Банк Корпорейшън“ в Цюрих за голяма сума, убеждавайки ги да прехвърлят двайсет милиона долара на нюйоркски клон на австралийска банка. Ордерът бил фалшифициран, но кой да разбере? Двайсетте милиончета мигновено се озовали в Австралия, бързо се разпределили по множество отделни сметки и изчезнали в ефира, без да оставят следа. Когато швейцарците се усетили, парите вече все едно че никога не били съществували.

— Значи ако някой разполага с компютърните пароли…

— Шегуваш ли се, Сара? Господи, та този човек може да задигне всички пари на банката само за един ден. Май ще трябва да хвърля едно око на компютрите в „Манхатън Банк“, а?