Джоузеф Файндър
Часът нула (11)

10.

— Виждам, че колекционирате платна — каза Бауман.

— Да разбирам ли от коментара ви, че се интересувате от изкуство? — с видимо удоволствие попита Малкълм Дайсън. Думата „платна“ вместо „картини“ подсказваше, че Бауман може би не е пълен невежа в област като живописта.

Разговаряха вече в основната постройка, чиито стени бяха буквално скрити под картини, най-вече на стари майстори, макар да не липсваха и няколко на съвременни. Колекцията започваше от покритото с мрамор фоайе и продължаваше навътре до просторната трапезария и дори — както Бауман не пропусна да забележи — до антрето към тоалетната в близост до оранжерията. Ростко се бе сгушил между Каналето и Гоген; платна на Франк Стела и Елсуърт Кели, Туомби и Миро висяха редом с Кореджо и Бронцино, Вермиер, Брак и Тулуз-Лотрек. Изумителна колекция, реши Бауман, но гротескно натрупана без никакъв ред. Притежание на колекционер с много пари и без никакъв вкус.

Над позлатена маса в стил „Луи XIV“ в коридора — неудачно осветена, отбеляза Бауман, и неумело показана — висеше „Рождество“ на Караваджо. В един ъгъл на дневната, странно поставени една до друга, се виждаха „Ето човека“ на Антонела да Месина и Модиляни. Едва когато се преместиха в библиотеката, нещо в главата на Бауман прещрака и той изведнъж осъзна какво обединява повечето от картините. Тази на Караваджо например, беше изчезнала преди трийсетина години от параклиса на черква в Палермо, Сицилия; „Ето човека“ беше плячкосана от нацистите от Музея по история на изкуството във Виена. Изобщо много от придобивките в колекцията на Дайсън бяха закупени на черния пазар. След като са били откраднати.

Настаниха се в библиотеката — огромно помещение без прозорци, с висок таван, осветено с мека светлина, идваща от невидими източници, и стени, скрити зад ламперия и безкрайни полици със стари книги. Тук силно, но не неприятно, миришеше на пушек от камина. Дайсън се похвали, че закупил библиотеката в нейната величествена цялост — започвайки с книгите и свършвайки със сводестия таван — от някакво баронско имение край Лондон.

Подът навсякъде бе застлан с древни персийски килими, върху които Дайсън малко трудно управляваше количката си. Накрая той се настани зад малко писалище, а Ломакс — готов да води бележки със сребърна химикалка в голям жълт бележник — седна до него. И двамата бяха с лице срещу Бауман, който потъна в грамадно кресло, тапицирано с тафта на бели и зелени ивици.

— Просто бегъл интерес — отговори на въпроса Бауман. — Но достатъчно, за да знам, че този Бройгел е прекарал доста време в една лондонска галерия, а Рубенс — „Вакханалия“, нали? — е изчезнал от частна колекция в Рим някъде през… седемдесетте?

— Да, „Вакханалия“ е — потвърди Дайсън. — Отлично. Тази на Бройгел се нарича „Христос и жената, заловена в прелюбодейство“ — според мен е чудесна. — Той въздъхна. — Повечето ми платна на Реноар са от Буенос Айрес; Ел Греко, доколкото си спомням, пристигна от Саарбрюкен. За Вермиер ми казаха, че е от музея „Гарднър“ в Бостън, но мога ли да знам със сигурност? Всички Дали са от Барселона, а Сезан… Марти, откъде, по дяволите, пристигна този Сезан?

— Частна колекция в околностите на Детройт — отговори Ломакс, без да вдига поглед от бележките си. — Мисля, че се казваше „Грос Пойнт Фармз“.

Дайсън вдигна умолително ръце.

— Не ме разбирайте погрешно, Бауман. Не съм си слагал качулка и ръкавици, за да открадна тези съкровища. Дори не съм възлагал който и да било от тези удари. Картините просто… ме намират. Предполагам, търговците от черния пазар ме смятат за лесен клиент — човек без родина и така нататък.

— Но не и без чекова книжка — вметна Бауман.

— Точно така — съгласи се Дайсън.

Появи се камериер, който внесе поднос с кафе и сандвичи с пушена сьомга, сервира и безшумно излезе.

— Искам да кажа, че човек трябва да приема нещата такива, каквито са — продължи Дайсън. — Не мога просто да отскоча до някой от търговете на „Сотби“, когато се продават платна на известните стари майстори. Не заради друго, а защото не искам да свърша в Ливънуърт или както и да му казват на онзи затвор, в който американското правителство иска да ме тикне. В допълнение към това основно съображение, да купуваш на черния пазар е доста изгодно — крадените картини вървят по-ниско от побърканите цени, които ви предлагат във „Вилденщайн“, „Тау“ или „Кристи“…

— Предполагам, че не ме измъкнахте от Полсмур, за да си поговорим за живопис, господин Дайсън — прекъсна го Бауман. — Споменахте, че имате „делово предложение“.

Дайсън го изгледа в продължение на един безкраен миг над очилата си, после лицето му се отпусна в усмивка:

— Харесвам деловите хора.

В този момент иззвъня клетъчният му телефон. Той го взе, разгъна го и излая:

— Да?… Мили боже, колко часът е там сега?… Ляга ли си господин Лин някога?… Добре. — Прекъсна разговора, погледна Бауман право в очите и продължи: — Някой ден китайците ще завладеят Азия, помнете ми думите. — Поклати глава. — Та… за вас се говори, че сте най-добрият.

Бауман отсечено кимна.

— И аз съм с това впечатление, ако се съди по думите на другите. Но ако действително бях толкова добър, едва ли бих прекарал последните шест години в затвора, нали?

— Във вас говори скромността — възрази Дайсън. — От моите източници знам, че издънката е била на службата ви. Не ваша.

Бауман сви рамене и не отговори.

— Били сте инструктиран да елиминирате член на наказателен отряд на израелския МОСАД — така наречения кидон. Човек, проникнал доста дълбоко под кожата на Претория. Оказало се обаче, че ликвидираният бил високопоставен резидент… как им казваха, а… каца? Правилно ли са ме осведомили?

— В известна степен.

— Това поставило началото на дипломатически усложнения между Тел Авив и Претория. Което на свой ред заплашвало да обърка програмата на Претория за разработка на собствена атомна бомба, тъй като тази програма била в зависимост от сътрудничеството на Тел Авив. В резултат са ви хвърлили в затвора. Доживотна присъда. Идеята е била да им спестите неудобството да им се мяркате пред очите. Така ли е?

— Най-общо казано. — Дайсън наистина знаеше основните факти, а Бауман нямаше никакъв интерес да го поправя в подробностите. Същественото бе, че този загадъчен милиардер бе направил доста, за да го измъкне от затвора, а подобни хора никога не правят такива неща, поддавайки се на чисто човешки импулси.

Преди около два месеца един следобед Бауман беше посетен в килията си от свещеник, който след няколко минути безсмислено бърборене на безобидни теми, свързани например с религиозните убеждения на Бауман, се бе наклонил по-близко до ухото му и му бе прошепнал, че един „приятел“ навън иска да му помогне да избяга. За целта Бауман щял скоро да бъде прехвърлен на работа в автосервиза.

Бауман го бе изслушал без коментар.

Но след няколко дни наистина го прехвърлиха в автосервиза. Около месец след тази случка го информираха, че нещата са готови.

— Добре — каза Дайсън и разтвори папката, която Мартин Ломакс сложи пред него. — Имам няколко въпроса към вас.

Бауман просто повдигна вежди.

— Да го наречем събеседване за постъпване на работа — успокои го Дайсън. — Какво е истинското ви име, господин Бауман?

Бауман го изгледа без притеснение.

— Каквото пожелаете да бъде. Отдавна съм го забравил.

Ломакс прошепна нещо в ухото на Дайсън, който кимна и продължи:

— Да видим сега… Роден сте в Западен Трансваал. Единствен син на фермери, тютюнопроизводители. Бури. Членове на Националистическата партия.

— Родителите ми бяха зле образовани и почти аполитични — прекъсна го Бауман.

— Напуснали сте университета в Претория. Там са ви вербували за работа в… как му казват сега… Министерство на националната сигурност или нещо такова…

— Отново го преименуваха — поправи го Ломакс. — Вече е Национална разузнавателна служба.

— Кой, по дяволите, може да следи всички тези неща? — измърмори Дайсън, след това продължи: — Обучен във Фирмата за убиец и експерт по амунициите. Отлични оценки в Академията и в оперативната работа. Службата ви е командировала, тоест давала ви е „на заем“ на различни приятелски разузнавания… — Той погледна купчината листа. — Тук се казва, че лично стоите зад петнайсет документирани терористични операции и вероятно имате на ваша сметка още доста недокументирани по цялото земно кълбо. Служебният ви криптоним е Зиро^[1], което означава, че сте „върхът“ или както там му казват.

Бауман не реагира. На вратата на библиотеката плахо се почука и Дайсън почти изкрещя:

— Влез!

Появи се висок слаб мъж под петдесетте с лист хартия в ръка. Лицето му бе с нездрав тен и някак вдлъбнато. Той подаде листа на Ломакс, който за части от секундата го прегледа и на свой ред го връчи на Дайсън, промърморвайки едва чуто: „Санкт Петербург“. Дайсън погледна листа, смачка го на топка и я запрати към кошчето за боклук, тапицирано с червена кожа, пропускайки целта с цял метър.

— През 1986 година сте били нает на хонорар като свободен оператор от Муамар Кадафи, за да извършите бомбен атентат срещу дискотека в Западен Берлин. Бомбата избухнала на 5 април. Били убити трима американски войници.

— Сигурен съм, че който и да е извършителят — намеси се Бауман, — той несъмнено е получил уверенията на либийците, че в онази нощ е нямало да присъстват американски военни. Изводът е, че винаги си струва човек сам да провежда паралелно разузнаване.

— Ако исках да си осигуря убиец или наемник, знам, че опашката на кандидатите щеше да се проточи оттук до Париж — каза Дайсън. — Стрелците под наем са евтини и много на брой. Но такива като вас са доста редки… като зъбите на кокошка. Сигурно не сте страдали от липса на работа.

— Да, търсеха ме.

— Тук пише, че родният ви език е африкаанс. И е добавено, че обикновено говорите с британски акцент.

— Опитвам се.

— Доста убедително. Дявол да го вземе, на колко години бяхте, когато премахнахте Кареро Бланко?

— Моля?

— Луис Кареро Бланко.

— Опасявам се, че това не ми говори нищо.

— Как ли пък не! Луис Кареро Бланко, президент на Испания от времето на Франко. Загинал при бомбен атентат през 1972 година. Баските заявиха, че е тяхно дело, но те всъщност са наели тайнствен непознат. Професионален убиец, който получил половин милион американски долара за изпълнението на задачата. Не бяхте ли вие?

— Бих искал да съм аз — сви рамене Бауман.

Старецът смръщи вежди и леко се помести в инвалидната си количка. Погледна озадачено към Ломакс, после върна погледа си върху Бауман.

— Ако се опитвате да скриете нещо от мен, бих ви посъветвал да…

— Сега аз имам няколко въпроса към вас — прекъсна го Бауман, леко повишавайки глас.

В сивите очи на Дайсън проблесна раздразнение. Чертите му се изопнаха.

— Колко души използвахте в операцията по организиране на моето бягство от Полсмур?

— Това си е моя работа! — остро отговори Дайсън.

— Опасявам се, че не е така. В тази „ваша работа“ пряко съм замесен лично аз и моето благополучие от сега нататък.

Дайсън помисли малко и се отпусна. Обърна се към Ломакс, който късо отговори:

— Двама.

— Само толкова? В това число фалшивият свещеник и човекът на коменданта?

— Само те двамата — раздразнено повтори Ломакс. После наклони въпросително глава към своя шеф, видя Дайсън да кимва и допълни по-спокойно: — И двамата вече са мъртви.

— Отлично — одобри Бауман. — И всички възможни следи са покрити?

— Професионално — поясни Ломакс.

— Да се надяваме в такъв случай — въздъхна Бауман, — че операцията по елиминирането е извършена от по-голям професионалист от онзи, който отговаря за сигурността тук в… как беше?… Аркадия.

Ломакс сви устни в тънка линия. Очите му гневно проблеснаха, лицето му почервеня.

— Вижте какво, дявол да го вземе — намеси се Дайсън с глас, задавен от гняв. — Вие би трябвало да сте ми вечно благодарен… какво говоря, би следвало да целувате земята, по която карам тази количка, затова че ви измъкнах от онази адска дупка.

Бауман бавно се изправи, усмихна се и каза:

— Оценявам съдействието ви, господин Дайсън, но не съм ви молил за него. Предполагам ще разберете, че след като не съм убеден, че сте взели необходимите предпази мерки, за да гарантирате, че няма да бъда проследен, имам правото да откажа да имам повече нещо общо с вас.

— Дори не си го мислете! — извика Дайсън.

— Господин Дайсън, може да се приеме, че сте ме довели тук заради моята опитност в онзи вид работа, който искате да свърша и за вас. Предлагам да се отнасяме с взаимно уважение към професионализма на другия. Сега, ако обичате, разкажете ми как беше подготвена операцията.

И Дайсън му разказа как неговите хора са се свързали с определени служители в Южноафриканската република и са ги подкупили.

Бауман кимна.

— Добре. Ще изслушам вашето предложение. Но отсега ви предупреждавам, че си запазвам правото да не го приема. Отговорът ми ще зависи от естеството на задачата, която искате да ми възложите, и сумата, която сте готов да платите.

Дайсън се оттласна с количката си от писалището толкова рязко, че мастилницата затрака, а вазата от майсенски порцелан се заклати.

— Сериозно ли мислите, че имате голям избор? — попита той. — В момента вие не сте нищо повече от един проклет беглец, издирван по целия свят. И аз съм онзи, който знае къде се намирате.

— Да, знаете — съгласи се Бауман без емоции, след което огледа стаята, в която се намираха. — Същото, разбира се, би могло да се каже и за вас.

Дайсън го изгледа, онемял от ярост. Ломакс забележимо се напрегна и бавно повдигна ръка към скрития револвер, който носеше и който Бауман бе забелязал още в градината.

Но Бауман продължи, сякаш не виждаше какъв ефект са произвели думите му:

— Освен това аз вече съм добре запознат с мерките за сигурност тук, със слабостите на убежището ви и с начините, по които може да се проникне тук. Винаги когато пожелая, бих могъл да ви посетя. Или да навестя офисите ви в Женева или Цуг. Вие явно сте запознат с някои подробности от моята биография, така че предполагам и за момент не се съмнявате в способността ми да ви открия.

Дайсън сложи ръка върху ръката на Ломакс.

— Добре — каза той след дълго мълчание. Ломакс гледаше навъсено. — Уверен съм, че ще успеем да стигнем до взаимноизгодно споразумение. — Чертите на лицето му леко се отпуснаха. — Ние американците му викаме „да стигнем до да“.

Бауман се върна при креслото, в което бе седял, и отново се отпусна в него. После кръстоса крака.

— Надявам се. Шест години в затвора са предостатъчни, за да накарат всекиго да пожелае най-сетне да направи нещо смислено.

— Предполагам се досещате, че онова, което ще поискам да направите, трябва да стане при пълна тайна — предупреди го Дайсън. — Трудно ми е да подчертая това условие достатъчно дебело.

— Никога не съм правил реклама с ударите си. Дори вие с усилията, които сте положили, знаете само за една съвсем малка част от работата ми.

Дайсън втренчено го изгледа.

— Точно така бих искал и да бъде. Не трябва да бъда свързан по никакъв начин с онова, което ще ви бъде възложено, и даже смятам да взема допълнителни мерки това да не се случи.

Бауман сви рамене:

— Естествено. Какво искате да бъде направено?

 

 

Половин час по-късно в библиотеката се върна Мартин Ломакс. Той познаваше в най-малки подробности плана, който неговият работодател бе бистрил в продължение на месеци, и разбираше, че шефът му би искал да сключи сделката насаме, както бе постъпвал винаги досега.

Когато влезе, двамата мъже приключваха разговора.

Той чу Бауман да казва една-единствена дума:

— Впечатляващо.

Дайсън го дари с една от характерните си студени усмивки.

— Значи ви заинтригува?

— Не — отговори Бауман.

— Какъв е проблемът, парите ли?

— Хонорарът определено е едно от съображенията. Но като мисля за рисковете, които според вашия план се налага да поема, не съм сигурен дали нямаше да бъда в по-голяма безопасност, ако си бях останал зад стените на Полсмур. Но финансовата страна ще обсъдим след малко.

— Какво, по дяволите!… — почна Дайсън.

— Досега аз слушах вашите условия — тихо продължи Бауман. — Сега ще ви кажа моите.