Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Zero Hour, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
Издание:
Джоузеф Файндър. Часът нула
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1997
Редактор: Иван Тотоманов
История
- — Добавяне
81.
Кен Олтън разгледа техниката в апартамента на Лио Краснер с възхищението на познавач. И подсвирна. Това момче имаше чудесен Macintosh Duo е отделение за подвключване на преносим Powerbook, два големи цветни Mac-монитора, IBM с процесор Pentium и работна станция SPARC-20, работеща под Unix, всичко свързано в мрежа. Имаше също съвсем нов PostScript цветен принтер с висока разрешаваща способност и цветен скенер Xerox.
Боже Господи, та този човек притежаваше даже прототип за алфа-изпитания на HPIS-35. Това беше работна станция за научни изследвания, разработена от консорциум на Hewlet Pacard/Intel/Sun, в която бяха вложени пет взаимодействащи си високопроизводителни RISC-процесора от фамилията SPARC/Pentium, чиято работа се подпомагаше от три мултипроцесора, изработени в лабораторията на HP по технологията „галиев арсенид“.
Страхотна колекция.
Той се опита да влезе в HPIS-35 и SPARC-20, но естествено се оказа, че трябва парола.
— Майната му — каза той и стана, след което се разходи из апартамента.
— Какво? — попита Рот, явно недочул.
Кен не му обърна внимание. Разхождаше се и мислеше.
Влезе в спалнята и видя лежащия на нощната масичка портативен компютър. И веднага се досети, че проблемът е решен.
Малкият компютър се свързваше към работната станция чрез така наречения разпределен спектър. С други думи, човек можеше да използва портативния компютър, за да работи посредством него на работната станция. Разбира се, за осъществяване на връзката имаше специален протокол, записан на компютъра, и той се свързваше с работната станция, подавайки й паролата. Това облекчаваше достъпа.
Дори гениите понякога са лениви, каза си Кен.
Той се включи и бързо прегледа файловете на всяка от машините. Някои от тях изглеждаха потенциално интересни, но в един момент се натъкна на група файлове на работната станция, които го заинтригуваха с разширението към имената си, а то беше JPEG. JPEG е стандартизиран механизъм за компресия на растерни изображения, наименуван по комисията, създала този стандарт, именно Joint Photographics Experts Group. Всеки файл с такова разширение имаше размер около 39K — подходящ обем за съхранение на висококачествена черно-бяла фотография, но може би недостатъчен за цветна.
Аха. Това обясняваше и скенера. Прекарваш снимката през скенера, а той записва образа от снимката във файл, съхранявайки го като черно-бял или използвайки скала на сивото. Черно-бялата фотография се разбива на точки или пиксели, на всеки от които се присвоява степен по скалата на сивото в обхвата от 0 до 255. Компресиращата програма започва да обработва този огромен масив от числа, търси в него информационните излишъци, изчиства ги и така го компресира. В крайна сметка се получава компютърен файл, който е двоичен — куп нули и единици. Компресията наистина не е идеална, при нея се губи информация и възстановеният образ не е идентичен с оригинала, но има предимството, че създава изключително малки файлове, ако се използват вътрешно заложените коефициенти за качество на образа.
Кен не знаеше как точно работи компресията на JPEG — в главата му се въртяха объркани фрази като дискретна косинусова трансформация, хроминантно субсемплиране, квантуване на коефициентите — но знаеше как да я използва. И това бе важното.
Добре, разсъждаваше той наум, щом е съхранявал образи, значи тук някъде трябва да има и програма за тяхното възпроизвеждане.
Той помисли още малко и въведе от клавиатурата: „xv brit.jpeg &“.
Това беше командата за извикване на стандартната програма за дисплей.
— Какво е това? — попита Рот, надвесил се над рамото му.
— Сега ще видим… — отговори Кен, който нямаше представа какво ще последва.
След няколко секунди екранът се изпълни с висококачествен фотографски образ на мъж: тъмноок, тъмнокос, с твърди черти, но симпатичен, около четирийсетгодишен. Макар снимката да изглеждаше направена с телеобектив на някакво обществено място като ресторант иди нещо подобно, лицето на мъжа беше излязло кристално ясно.
— Това ли е покойникът? — попита Рот.
— Не — каза Кен. — Лио Краснер казва в своя запис до 911, че има снимка на мъжа, който го е наел. Това, изглежда, е тази снимка.
— И кой е?
— Мисля, че е Бауман.
С нова команда той преобразува файла от формат JPEG в PostScript — формат за печат на графични изображения — и го изпрати на принтера.
— Ей! — ентусиазирано извика Рот на останалите в апартамента. — Мисля, че хванахме нашия човек.