Джоузеф Файндър
Часът нула (4)

3.

Спрените на Марлборо стрийт коли хвърляха сини и бели лъчи от въртящите се на покривите им лампи. Бяха пет, патрулни, и бяха паркирали в две колони на тясната улица, блокирайки целия трафик в пиковия час чак до Масачузетс авеню и вбесявайки и без това лесно избухливите бостънски шофьори.

Сара Кехил паркира старата си „Хонда Сивик“ и се отправи към сградата, пред която стоеше едър млад полицай с бележник в ръка. Беше по тениска, джинси и маратонки — облекло, което едва ли би могло да се окачестви като униформено — но имаше извинението, че я бяха извикали точно когато се бе захванала да приготвя вечеря за себе си и осемгодишния си син Джаред. Сос за спагети. Така че ръцете й миришеха на чесън, което бе крайно неприятно, тъй като щеше да й се наложи да се здрависва с много хора. Е, майната им, ако не обичат чесън.

Полицаят с бележника едва ли беше прехвърлил двайсетте. Беше ниско подстриган, топчест, някак притеснен и се шегуваше с друг полицай.

Станал сериозен за миг, ниско подстриганият полицай я попита:

— Тук ли живеете, госпожо?

— Аз съм Сара Кехил — отговори тя нетърпеливо. — Специален агент Кехил, ФБР. — И му показа значката си.

Патрулният полицай се поколеба за миг.

— Съжалявам, госпожо. Няма ви в списъка на лицата, които мога да пусна.

— Съгласувайте с офицер Кронин — настоя тя.

— О, вие сте… — Той се усмихна криво и я изгледа с нескрит интерес. — Добре. Той спомена, че ще дойдете.

Тя се подписа в списъка и му го върна. Усмихна му се в отговор, бутна входната врата, влезе и усмивката изчезна от лицето й, понеже чу зад гърба си коментар, последван от бурен смях. „Винаги съм мислел, че Кронин е глупак.“ Последва нов смях.

Качи се в асансьора и натисна бутона за третия етаж. С мъка сдържаше раздразнението си. Какво, по дяволите, можеше да означава това? Подигравка към Питър Кронин, че е проявил лошия вкус да се ожени за агент на ФБР? Или може би, че е имал лошия вкус да се разведе с нея?

Тя поклати глава. Асансьорът бе мръсен и вмирисан. Мътното огледало на стената едва отразяваше образа й. Тя бързо извади червилото си и го прекара по устните си, после оправи с пръсти лъскавата си червена коса.

Беше на трийсет и шест, с остър нос, вълниста коса до раменете и големи искрящи очи — най-хубавото в нея, заради интересния им какаово кафяв цвят. За съжаление в момента не изглеждаше по най-добрия възможен начин. Всъщност направо изглеждаше доста зле. Вече съжаляваше, че не се бе забавила, за да се преоблече в нещо друго, което да събуди поне някакъв респект във враждебно настроените хора, с които й предстоеше да се срещне. ФБР, доста придирчиво към начина, по който се обличаха агентите му, щеше да погледне критично на облеклото й в момента. Ами тогава майната му и на Бюрото.

Вратата на асансьора се отвори и тя дълбоко пое дъх.

Пред нея в коридора се виждаше разтворената врата на апартамент 3С. На прага стоеше униформен полицай. Представи му се и бе допусната в апартамента, където беше пълно с детективи от отдел „Убийства“, фотографи, патрулни полицаи, съдебномедицински лекари, помощници на областния прокурор и всички останали обичайни гости на сцената на убийство. Огледът на сцената на местопрестъпление е замислен по принцип като организирано и методично провеждано мероприятие, но въпреки всичките списъци, правила и процедури на полицейските управления, той по правило се превръща в напрегнато и хаотично събитие.

Сара си проби път през неспокойната тълпа (някой дори си бе позволил да запали цигара, което бе стриктно verboten^[1]) и бе спряна от мъж, когото не познаваше — детектив по убийствата, доколкото можа да прецени. Стоеше пред нея, блокирайки пътя й, грамаден като канара. Над петдесетте, явно пияч, започващ да оплешивява, висок, здрав, враждебно настроен.

— Ей! — избоботи той. — Коя си пък ти? — Преди да успее да му отговори, детективът продължи: — Не знаеш ли, че смятам да повикам официално всеки, когото не съм включил в списъка? И освен това че ще започна да искам от всички вас доклади в писмена форма?

Тя въздъхна и овладя раздразнението си. Извади кожената книжка, в която бе сложена значката й, и тъкмо понечи да отговори, когато някой сложи ръка върху рамото й.

— Сара. — Питър Кронин, бившият й съпруг, продължи, обръщайки се към другия детектив: — Това е Сара Кехил, от бостънския отдел на ФБР. Сара, това е новият ми началник капитан Франсис Хърлихи. Франк, не помниш ли, че ти сам даде съгласието си?

— Аха — намръщено потвърди Хърлихи. Погледна я за миг, сякаш си бе позволила да каже нещо неуместно, после се извърна към групичка неуниформени мъже: — Кориган! Уелч! Намерете пликове за веществени доказателства. Искам онази бутилка „Хенеси“ и чашите в умивалника.

— Здрасти — проговори Сара.

— Здравей — каза Питър. Двамата си размениха вежливи, но хладни усмивки. — Виж какво… не можем да открием никакви приятели или роднини на покойната, така че се налага да те помоля да идентифицираш тялото.

— Питах се защо ме покани тук. — Питър никога не й правеше услуги, нито лични, още по-малко професионални, ако нямаше някаква лична изгода.

— Освен това прецених, че ще можем да си помогнем взаимно.

Капитан Хърлихи се обърна пак към Сара, сякаш се бе сетил за нещо. Веждите му бяха смръщени.

— Мислех, че федералните не се занимават с убийства, освен ако не става дума за индиански резервати или нещо още по-шибано. — На устните му се появи усмивка. — И още си мислех, че вие само вървите след полицаите.

— Валери беше моя информаторка — сопна се Сара.

— Да не се е чукала с полицаи?

— ОП — каза тя. Имаше предвид „Организирана престъпност“, но не поясни.

Преди да се отдалечи, Хърлихи предупреди Питър:

— Внимавай да не пипа нищо, за да не прецака някоя улика, ясно ли е?

— Ще се постарая — успокои Питър началника си и като я поведе към трупа, добави с подчертано сладък глас: — Капитан Франсис К. Хърлихи. Задник първа класа.

— Много мил човек.

— Нека не забравяме, че ми прави услуга, като те допусна тук. Не пропусна да ми натякне, че някакъв негов приятел миналата година пораздрусал един бар за обратни в Саут Енд, а вие сте го опандизили или нещо такова.

Сара сви рамене.

— Нямам представа. Не се занимавам с корупцията сред полицаите.

— Повечето момчета не са никак доволни, че си тук.

Тя пак сви рамене и попита:

— А защо има толкова много хора?

— Не знам. Случайно според мен. От пет години за пръв път ми се случва всички повикани да се отзоват без забавяне. Долетяха накуп, само „Глоуб“ го няма. Пълен цирк, нали виждаш.

Питър Кронин беше рус, с трапчинка на брадичката. Беше симпатичен, дори красив, и добре съзнаваше въздействието на външността си върху жените. Дори през време на краткия им, но бурен брак, бе съумял да извърти няколко „извънбрачни връзки“, както най-лекомислено се бе изразил. Нямаше никакво съмнение, че и в момента го чака жена, която се чуди дали някоя повлекана — не, някоя друга повлекана — няма да се впие в него тази нощ като пиявица.

Докато си пробиваше път през тълпата, поздравявайки небрежно познати и колеги, Питър намери време да я попита:

— Как е моят приятел?

— Вероятно гледа „Бийвъс и Бътхед“ — отговори тя. — Или това, или „Театър на шедьоврите“, не съм сигурна. Предполагам, че случаят не е възложен на теб, нали?

— Теди ще го поеме. Аз само помагам.

— Как е била убита?

— Прострелна рана. Трябва да те предупредя, че гледката никак не е приятна.

Сара сви рамене, сякаш бе виждала хиляди убийства, макар че както Питър добре знаеше, ставаше дума за не повече от дузина, които неизменно бяха предизвиквали у нея вълна на непреодолимо отвращение.

Досега не бе идвала в апартамента на Валери. Бяха се срещали по барове и ресторанти. Жилището беше трансформирано в студио с кухненски бокс, стените бяха покрити с огледала и впечатлението, което се създаваше, бе за технологичен бордей. Мебелите бяха евтини и боядисани в черно. Виждаше се износено кресло — истинска реликва от седемдесетте години — тапицирано с мръсножълта дамаска. Имаше стар лентов дек и застрашително извисяващи се тонколони с избеляла тъкан. Жилището на Валери изглеждаше точно както би могло да се очаква — като бърлога на проститутка.

Валери Санторо лежеше просната по гръб върху огромното си легло. Черната постелка бе покрита с вече засъхналата й кръв. Едната й ръка бе игриво изметната назад, сякаш бе викала някого. Косата й бе до раменете и боядисана в пепеляворус цвят. На устните й още имаше следи от кораловочервено червило. Сара усети как стомахът й се бунтува и бързо отмести поглед.

— Да — потвърди тя, — тя е. Сега доволен ли си?