Джоузеф Файндър
Часът нула (48)

47.

Кодираното съобщение, което Бауман изпрати по сателитния телефон, излезе след къс предупредителен сигнал на един от личните факсове в кабинета на Малкълм Дайсън.

Факсовете, приемани по тези линии, бяха само за неговите очи и в по-голямата си част съдържаха разузнавателна информация от политически характер и поверителна или секретна, която би могла да повлияе при сключването на важни сделки или разкриваща подробностите около крещящо незаконни операции, затова той държеше дори собствения си персонал настрана от тях.

Неотдавна например, частният реактивен самолет на Дайсън често кръстосваше до Москва и обратно, както и до украинската столица Киев, където сътрудниците на Дайсън подработваха условията на няколко действително византийски сделки със зърно и захар, сибирски петрол и рафинирана в Казахстан мед. Повечето от тези начинания бяха секретни в най-висша степен, особено като се имаха предвид огромните подкупи за политици от висшите етажи на властта. Дали някой от тях не бе изгърмял?

Но този факс с празно поле на изпращача представляваше безсмислен набор от думи. Дайсън остана загледан в него цели няколко секунди, докато накрая се досети, че става дума за договорения с Бауман шифър със заместване.

Той позвъни на Ломакс и му връчи листа със задачата да се справи с разшифроването. Ломакс отнесе факса и джобния речник и след четвърт час се върна с текста.

Дайсън сложи очилата си за четене и прегледа „превода“.

— И какво, по дяволите, би следвало да означава това? — попита той помощника си. — „Изтичане на информация от ваша страна. Американското разузнаване практически е в течение на всичко“?

Ломакс отговори с въпрос:

— Дори да има изтичане на информация, откъде знае той, че тя е от наша страна?

— „Изтичане“ — озъби се Дайсън. — В каква степен? След като не казва, че прекратява операцията, значи не е чак толкова сериозно.

— Не знам.

— И това „… практически в течение на всичко“ — що за израз е това?

— Не знам.

— Споделил съм само с двама души — замислено каза Дайсън. — С теб и с Кинцел. — Йохан Кинцел ръководеше клона на „Дайсън & къмпани“ в Цуг, Швейцария и бе едно от действително малцината доверени лица на Дайсън.

— На практика на Кинцел не сте казали нищо съществено — напомни му Мартин Ломакс. — Освен най-общо за намеренията ви.

— Но вие двамата сте разговаряли по този въпрос, сигурен съм в това.

— Естествено — съгласи се Ломакс. — Той отговаря за връзката с банките. Но комуникирахме само по секретния телефон.

Дайсън погледна секретаря си с изпепеляващ поглед.

— Предполагам говориш за руския телефон?

— Разбира се.

Дайсън поклати глава.

— Тези телефони са сигурни и те са единствените, които искам ти или Кинцел да използвате. Какво, по дяволите, иска от нас този човек? Моят офис се преглежда профилактично за подслушващи устройства всеки ден. И това се прави за цяла Аркадия всеки понеделник… Хм, значи сега вече изобщо не можем да влезем във връзка с него. Случи се точно това, което исках да избегна.

— Поне знаем, че е в Ню Йорк.

— Голямо успокоение. Остава само една седмица, а ние нямаме представа докъде е стигнал.

— Важното е, че вие по никакъв начин няма да бъдете свързан с онова, което ще се случи.

Дайсън се усмихна загадъчно и посегна към поредната пура „Маканудо“, чийто край отряза с прецизността на хирург. Запали я със златната си запалка и се обърна към прозореца. Мартин Ломакс стоеше, без да проговаря, научил отдавна, че не бива да прекъсва замислянията на своя шеф, които напоследък зачестяваха.

Всъщност в съзнанието на Дайсън за пореден, може би милионен път, прелиташе картината на инцидента. Той не бе намерил отражение в нито един от вестниците — сигурен белег, че американското правителство и неговите съюзници бяха потулили нещата. Операцията бе проведена немарливо, така че колкото по-малко се знаеше за нея, толкова по-добре.

Дайсън винаги се бе страхувал от така наречените „ловци на глави“ — работещите на свободна практика детективи, които издирват и залавят търсени лица, за които е обявена награда — но не му бе хрумвало да се пази от такъв човек, работещ на договор за американското правителство, което бе възможно най-високото ниво на подобен ловец, разполагащ с най-изчерпателна разузнавателна информация.

Вашингтон явно бе вдигнал ръце. Всички законни възможности бяха изчерпани. Отдел „Международна дейност“ към Министерството на правосъдието бе предал на Департамента заявката си за екстрадиране. Департаментът я беше препратил към швейцарското си посолство. Поискано бе и сътрудничеството на сектор „Международно издирвани бегълци“ към Централното американско бюро на Интерпол, но и това не бе помогнало.

И тогава в главата на някой от Министерството на правосъдието, чието безсилие очевидно го бе докарало дотам да разглежда явно абсурдни варианти, се бе родила идеята: майната им на федералните маршали; да наемем човек и да го пратим в Монако, където Дайсън и жена му отиват два пъти месечно; да го упълномощим да залови досадника — ей така, да влезе в кралството, да го хване за яката и да го довлече обратно в Щатите, за да го изправим пред съда и правосъдието. И да замажем нещата както можем впоследствие.

Опитът бе извършен на тъмна улица в близост до казиното. За сигурност бяха изпратили двама ловци, а не един. За да се погрижат за двамата бодигардове на Дайсън, разбира се.

Луната беше пълна, небето черно-синьо. Двайсет и шести юни. Малкълм и Александра Дайсън току-що си бяха тръгнали след нощ, прекарана край масата за бакара, придружавани от трийсет и една годишната им дъщеря Пандора — фина, красива жена, единственото им дете, дошла от Париж да ги види.

Пандора звънко се смее, а нощният въздух ухае на парфюма на Александра.

Шум от забързани крачки по паважа, някакво изшумоляване.

Той зърва за миг с периферното си зрение нечий силует, стрелкаща се напред фигура.

Винаги нащрек, винаги подозрителен, Дайсън усеща мускулите на корема му конвулсивно да се свиват, още преди мозъкът му да е разбрал каквото и да било.

Разнася се стържещ мъжки глас: „Не мърдайте!“.

Бертан, старшият бодигард на Дайсън, вади револвера си, но нападателите мигновено отвръщат на огъня.

Внезапна експлозия, серия приглушени изпуквания, проблясващите оранжеви огънчета на изстрелите, острата миризма на кордит. Женски писък, който подсъзнанието му разлага на ужасен писък на две жени. Лъч лунна светлина, отразен в обецата на Пандора, задавено изкашляне.

Бертан спаси с цената на своя живот този на Дайсън, но не и краката му. Съпругата на Дайсън и дъщеря му бяха убити на място. Дайсън, парализиран от кръста надолу, успя да излази до умиращата си жена и до детето си и ги прегърна с двете си ръце — защитен жест, оказал се прощален.

Сега Малкълм Дайсън беше инвалид, носещ своя гняв в инвалидна количка. Едно време бе живял, за да натрупа богатство, сега живееше само заради отмъщението.