Джоузеф Файндър
Часът нула (54)

53.

През следващите дни Бауман работи почти без да спира и нае не един, а два обзаведени апартамента в различни части на града под различни имена, представяйки се като съвършено различен тип човек. Нае и един малък склад на забутана уличка, който можеше да използва за гараж.

После се свърза с компютърния магьосник („кракер“, както бе научил, че трябвало да казва), но той — нямаше как да не му отдаде дължимото — настоя да се срещнат лице в лице. Бауман знаеше за него само, че е около трийсетте, че има самомнение, граничещо с мегаломания, че работи епизодично и само срещу фантастични суми. Най-важното обаче бе, че младокът му бе препоръчан от амстердамския посредник, който го бе нарекъл „човек с рядко умение, супермозък и истински магьосник“.

Името на кракера бе Лио Краснер. Работеше за бизнесмени, които не харесват балансите по кредитните си карти и искат да ги променят, за частни детективи и за репортери, търсещи сензации. Беше готов да работи за всякаква организация, способна да го заинтригува, само не и за правителството.

Славата на Краснер бе плъзнала из подземния свят на компютърните кракери още през 1991. Официално се признава, че по време на войната в Персийския залив телевизионната компания Си Ен Ен е наела известен брой компютърни кракери, хакери и фрийкъри^[1] за да заобиколи наложените от американското правителство ограничения за информиране на пресата. На тези компютърни магьосници им беше плащано да прехващат военния трафик от и към комуникационните спътници и да го разшифроват. Краснер се бе оказал ключова фигура в този проект и бе станал незаменим за Си Ен Ен и другите телевизионни мрежи, както и за различни частни лица, желаещи да разберат какво става там.

Бауман си уговори среща с Краснер в един изненадващо ярко осветен, но занемарен ресторант на Уест стрийт, чиито изплескани прозорци гледаха към отвратителна улица.

Лио Краснер се оказа нисичък и невероятно дебел, почти подпухнал. От двете страни на месестото му лице се спускаха огромни бакенбарди. Неизмитата му коса стигаше до яката. Носеше очила с оцветени стъкла и дебели рамки.

Бауман се представи, използвайки американско име и съответна легенда. Краснер протегна влажната си пухкава ръка, за да се ръкуват. След няколко минути, през които се разбра, че общите приказки са безсмислени, Бауман премина на темата и каза накратко какво иска.

Краснер, който до момента бе слушал, скрил уста зад малкия си кръгъл юмрук, бавно премери с поглед Бауман и загадъчно се поусмихна. На съседната маса седна посетител, остави на масата сака си и се зачете в някаква измачкана книга.

— Говорите за нещо изключително сериозно — каза накрая Краснер. — Нещо, след което силно ще се размирише. Най-сетне нещо, след което сигурно дълго, много дълго няма да мога да работя.

— Може би да, а може би не.

— Предполагам сте наясно, че става дума за голяма, действително значителна сума пари?

— Имам предвид шестцифрена сума за няколко дни работа — намекна Бауман.

— Шестцифрена ли? — презрително изсумтя Краснер. — Тогава си намерете някой гимназист. Сигурно се шегувате.

— Добре, предложете хонорара си вие в такъв случай. Но не забравяйте, че в крайна сметка сте само подизпълнител. Да чуем какво искате.

— Хонорарът ми е милион долара и не ме интересува дали ви харесва, или не.

— Не разполагам дори с близка до това сума — отсече Бауман.

— Тогава направете поне сериозно предложение.

— Ако изтръскам всички чекмеджета, ако взема на заем и вляза в дългове, мога да събера към половината от това. Но усилието ще е значително.

— В злато. След вашия номер никоя валута няма да остане стабилна.

— Разбрано. А вие познавате ли поне отчасти системата, използвана от „Манхатън Банк“?

— Разбира се, че познавам „Манхатън Банк“. Малко проучване, някой и друг телефонен разговор и съм готов. — Той подаде отново ръка, този път за сбогуване. — Няма проблем.