Джоузеф Файндър
Часът нула (74)

73.

В два през нощта Хенрик Бауман и Лио Краснер отново влязоха в наводнените тунели под района на Уолстрийт. Този път вървяха по-бързо и се ориентираха без компаси, крачкомери и карта.

Пристигнаха при комутационния възел и свалиха наустниците за дишане. Краснер, гневен, че е принуден да се занимава с физическа работа, свали своя, без да казва нищо.

После се обърна и все още задъхан от изминатия път, погледна Бауман заплашително.

— Преди да свърша тази скапана дреболия, искаш ли да ме изслушаш.

Стомахът на Бауман се сви.

— Не съм толкова глупав, колкото, изглежда, си мислиш — каза Лио. — Цялата нелепа идея да ме накараш да се върна отново в тази помийна яма и да оправя някакъв скапан кабел… ще ти кажа: имам лошо предчувствие.

— Какво означава това?

— И двамата много добре знаем, че спокойно можеше да оставим „разклонителя“ и никой никога нямаше да го открие. Самото ни слизане тук е по-рисковано, отколкото да оставим нещата, както си бяха. Така че възниква въпросът, защо поемаш подобен риск?

Бауман се намръщи.

— Не искам да…

— Не, още не съм свършил. Ако си намислил да ме похарчиш тук, по-добре го забрави. Заснел съм първата ни среща. Ако не се прибера у дома до два часа, ще бъде направено телефонно обаждане.

— Какво искаш да кажеш? — заплашително попита Бауман. На първата им среща той бе отишъл с малък скрит детектор на електромагнитно излъчване, който щеше да разкрие използването на работещ касетофон. Сигурен беше, че Краснер блъфира.

— Това е моята застрахователна полица — обясни кракерът. — И друг път съм работил за глупаци като теб. Знам много добре на какво сте способни.

— Това е делова сделка — спокойно и с малко тъжен глас обясни Бауман. — Определено нямам намерение да те убивам. Защо да го правя? И двамата сме професионалисти. Свършвам работата, за която съм те наел, плащам ти — доста щедро, нали така? — и повече никога няма да се срещнем. Всичко друго би било просто… лудост.

Краснер го изгледа за няколко дълги секунди и се обърна към плетеницата от проводници.

— Исках да сме наясно по въпроса — каза той и свали „разклонителя“. След това възстанови връзката, така че срязването на кабела да не личи. Кабелът, по който „Манхатън Банк“ изпращаше зашифрованите си данни, отново изглеждаше както преди. Като свърши, той се обърна и се усмихна на Бауман: — Е, това е всичко, пич…

Бауман протегна двете си ръце със светкавична скорост и изви врата на компютърния магьосник така, че прешлените му изпукаха. Устата му се отвори в нещо средно между гримаса и усмивка, очите тъпо се изцъклиха. Голямото му тяло се отпусна.

Усилието беше свръхчовешко, но Бауман бе изключително силен. Той вдигна на гърба си трупа и го отнесе в глухия край на тунела. После с навлажнена кърпичка избърса отпечатъците на пръстите си от шията и лицето му.

Имаше голяма вероятност тялото да остане неоткрито седмици наред, а след това вече нищо нямаше да има значение.