Джоузеф Файндър
Часът нула (10)

9.

Рано на другата сутрин Сара отиде в оперативното управление на ФБР в Бостън и занесе фотокопията на написаните на ръка картички от „Ролодекса“ на Валери Санторо на гишето, където се приемаха заявките за компютърни справки.

— Искаш да ги прекараме през НЦКИ? — попита я младият стажант, казваше се Ектор.

ФБР поддържа базата данни на така наречения Национален център за криминална информация, която се използва от полицията винаги, когато бъде спрян водач на превозно средство, за да се провери дали въпросното средство не е откраднато, когато се прави справка дали е издадено разрешително за оръжие, или се издирва беглец, търсят се изгубени деца и изчезнали възрастни. Базата данни можеше да помогне на Сара да разбере дали някои от клиентите на Вал имат криминални досиета, или дали на тяхно име са издадени ордери за арест.

— Точно така — потвърди тя. — Искам още проверка в разделите „Разузнаване“ и „Криминален“… а, разбира се, и СУОИ. Да видим дали някъде ще излязат. — СУОИ — съкращение от „Система за управление на оперативна информация“ — беше главната база данни на ФБР.

Бостънският клон на ФБР заема четири етажа на голяма извита съвременна сграда, известна като Сентръл Плаза 1. Стаичката на Сара се намираше на петия етаж, където се помещаваха отдел „Борба с организираната престъпност“ и групите, занимаващи се с наркотиците. Цялата огромна площ на етажа бе покрита с бежов мокет от стена до стена. Дълги сини паравани отделяха малките офиси, известни като „килии“, където имаше по две-три бюра с телефони, преносими радиотелефони от типа „уоки-токи“, а на някои бюра — но далеч не на всички — дори компютърни терминали. Почти всички млади агенти бяха компютърно грамотни, за разлика от по-възрастните си колеги, които оставяха главоблъсканиците с компютрите на работещите в централния архив, чийто отдел се намираше в другия край на етажа. Бюрото на Сара бе забележително само с това, че до него се намираше устройството за унищожаване на документи.

Освен необходимата екипировка Сара държеше в бюрото си своя „Зиг Зауер“ в кобур и допълнително скрит в малка брезентова чантичка (оръжието се полагаше по право на всички агенти от отдели ОП и наркотици), пейджъра си и няколко лични вещи: сложена в рамка снимка на нейните родители, седнали на верандата на дома си в Белингхам, Вашингтон, и също така поставена в рамка снимка на Джаред в хокеен екип.

Атмосферата беше спокойна, но делова. За несведущия така би могла да изглежда коя да е голяма компания в страната. ФБР се бе преместило тук преди няколко години, напускайки федералната сграда^[1] „Джон Ф. Кенеди“ от другата страна на улицата, където целият бостънски клон се беше наблъскал само на един етаж и където всеки можеше да чуе с какво точно се занимава всеки друг в даден момент.

Сара погледна за миг през прозореца към сградата на окръжния съд, после прелисти фотокопията на бележника на Вал.

Всеки отделен запис беше пределно кратък и напълно неинформативен. Вал не беше вписвала имената на клиентите си, а само часовете и местата за среща. За нощта, когато беше убита, бе записала две срещи: едната за осем часа в „Четирите сезона“, втората за единайсет в „Риц“. Съвсем не бе изключено някой от тези двама клиенти да я бе проследил до дома й след „обслужването“ и да я бе убил. Тази възможност съществуваше.

Но дали Валери Санторо бе убита, защото някой бе разкрил, че е информатор на ФБР? И ако бе така, беше ли това работа на един от клиентите й? Информацията, подавана от Валери, бе помогнала на Сара да подготви два големи процеса срещу ОП — следователно доста вероятно бе тя да е станала жертва на удар за отмъщение от тези среди.

Сара бе една от шепата жени в бостънския офис на ФБР и по някаква причина не се беше сближила с никоя от колежките си. Най-близкият й приятел беше едновременно неин партньор по служба и „съкилийник“ — грамадният, подобен на мечка Кенет Олтън, който в момента говореше по телефона. Той й махна с ръка, докато тя сядаше. Компютърен маниак, следвал в Масачузетския технологичен институт, Кенет носеше дълга коса, хипарски очила с телени рамки и имаше огромно шкембе. Тежеше сто и трийсет килограма, беше на вечна диета и не преставаше да смуче през сламка млечни шейкове за „светкавично сваляне на килограми“. Не беше точно онова, което се покрива в съзнанието на обществото с понятието агент на ФБР, и със сигурност никога нямаше да израсне до ръководна длъжност. Но беше ценен с необикновените си компютърни умения, така че шефовете се отнасяха толерантно към всичките му особености.

Сара работеше във ФБР вече от десет години. Баща й беше бивш полицай, който мразеше професията си и умоляваше единственото си дете да прави каквото ще, но да стои настрана от правозащитните органи, дори ако това е единствената професия на света. Тя, естествено, бе постъпила точно по обратния начин и дори се бе оженила за полицай (в този ред).

Макар последните няколко години да работеше в отдел „ОП“ в Бостън, основният й интерес бе антитероризмът и дори си бе спечелила известно уважение във връзка със случая Локърби.

Един „Джъмбо джет“ на Пан Ам бе експлодирал в небето над Локърби, Шотландия, на 21 декември 1988, в 19:03 часа. 270 жертви — пътници и екипаж. ФБР моментално бе сформирало СКОТБОМБ — най-голямото международно антитерористично разследване дотогава — и бе извършило над четиринайсет хиляди разпита в петдесет страни.

По онова време Сара беше сама — Питър вече се бе изнесъл — и живееше в Хайделберг, Германия, с болно дете на ръцете. Джаред, тогава само четиримесечно бебе, се бе разболял от тежка форма на бронхит. Нито бебето, още по-малко майката можеха да се порадват на минутка сън. Първите няколко седмици в Хайделберг Сара направо плачеше за сън. Моментът беше труден, но именно там и тогава тя спечели уважението на Бюрото.

Бяха й възложили да проведе разговори с приятели и семейства на американските войници, командировани в базата в Хайделберг, и да се помъчи да установи дали някои от тях не биха могли да станат цел на терористичната атака. Дните бяха дълги — обикновено се работеше до девет вечерта. Армията се погрижи да създаде команден пост и отдели секретарка за диктуване на докладите.

Всеки следовател проучваше обкръжението само на една от жертвите. Задачата беше да се проследят всички връзки на конкретната жертва, в това число приятели и дори случайни познанства. В хода на подобен процес беше невъзможно човек да не разрови много мръсно бельо. Един от загиналите например, беше изневерявал на жена си, друг бе затънал във финансови проблеми, трети вземаше наркотици. Имаха ли тези проблеми нещо общо с атентата?

Сара установи, че се превръща в гъба, която попива информация, клюки, подслушани разговори. Скоро се разбра, че отговорът не е в Хайделберг.

Важната изследователска работа се вършеше другаде. Сара дочуваше подробности по каналите на Бюрото. Беше установено, че бомбата е била изработена от пластичен експлозив и е била скрита в портативен радиокасетофон „Тошиба“, поставен в куфар „Самсонайт“. Куфарът бе проследен до полет КМ-180 на „Еър Малта“ от Малта за Франкфурт, където бил прехвърлен като непридружаван багаж на полет 103А на Пан Ам от Франкфурт за летище „Хийтроу“. Накрая бил поставен в контейнер AVE-4041, предназначен за полет 103 на Пан Ам.

И тогава тя научи, че е било успешно идентифицирано парче от зелена печатна платка, представляваща част от таймера на бомбата.

Поиска и получи разрешение да се порови из проблема с таймера: кой какви видове таймери е използвал, къде го е правил и с каква цел. Беше неблагодарна работа и в никакъв случай не бе нейният „билет“ на жаргона на Бюрото, но въпреки това тя получи разрешение да опита.

Цялата разузнавателна информация относно таймерите можеше да се получи он-лайн^[2] от базата данни на Бюрото. Скоро се натъкна на съвпадение. Печатната платка се оказа подобна на друга такава, използвана при опит за държавен преврат в Того през 1986 година. Приличаше и на трета, конфискувана на летището в Сенегал през 1988.

Толкова. Това беше нейният принос, който обаче впоследствие се оказа от ключово значение за успеха, макар тогава тя да нямаше представа докъде може да изведе напипаната следа.

В крайна сметка таймерът бе проследен обратно до швейцарската фирма „Meister et Bollier Limited Telecommunications“. Разбра се, че през 1985 година двайсет от въпросните таймери били продадени на либийското разузнаване.

И това разплете случая. В служебното й досие бе вписано краткото „принос с изключително значение“.

Но когато дойде краят на хайделбергската командировка, тя установи, че има много малко свободни длъжности в отделите за борба с тероризма в САЩ и че нито една от тях не е в Бостън — град, който тя считаше за свой дом и в който, според клаузите на споразумението за родителските права, сключено с Питър, тя се задължаваше да живее. Така че поиска преместване в ОП и оттогава работеше за този отдел.

 

 

Сара се обади на няколко информатори, след това се опита да развие няколко идеи. Близо два часа трябваше да попълва различни формуляри, написа няколко 302-ки — така наричаха за по-кратко паметните бележки за проведени разговори — свърши писмената работа, която запълва по-голямата част от работното време на агентите на ФБР, и поговори с колега от отдел „Проследяване“ за случай, който й предстоеше да приключи.

Тогава й хрумна нещо и взе телефона. За щастие й отговори Тед (Питър беше излязъл някъде).

— Можеш ли да поискаш извлечение за проведените разговори на Вал, или да го направя аз? — попита тя.

— Вече е направено.

— Шегуваш се. Не е възможно да си получил ордер толкова бързо.

— Имам приятел в службата за сигурност на „Ню Ингланд Телефон“.

Сара поклати глава отчасти осъдително, но и не без възхищение.

— Разбирам.

— О, само не ме убеждавай, че вие там вършите всичко по правилата — отговори Тед. — Предполагам вече си разбрала на собствен гръб, че с телефонните компании не може да се работи по официалните канали.

— И какво научи?

— Във файла на телефонния й пост е записано, че… в три часа и четирийсет и четири минути следобед в деня, когато е била убита, някой й се е обадил и тя е говорила в продължение на три минути.

— Е?

— Ами тя просто не си е била вкъщи по това време. Между три и четири и петнайсет е била във фризьорски салон „Дива“ на Нюбъри стрийт. Погледни в бележника й. Потвърждават го както фризьорът й, някой си Гордън Ласкалца, така и маникюристката й, Дебора не знам коя си.

— Ти чувал ли си за нещо, което наричат автоматични телефонни секретари? — попита кротко Сара.

— Оо, машината е записала разговорите — потвърди Тед. — Три съобщения. Едното от собственичката на Агенция за придружителки „Звезден прах“, някоя си Нанси Уинтър — нейната как беше… „мадам“? И две от кредиторите й: „Ситибанк Виза“ и „Сакс“. Изглежда, не е обичала да плаща сметките си или е била в затруднено положение, или и двете.

— И какво от това?

— Нито едно от тези обаждания не надвишава две минути. Освен това те са получени между пет и шест и трийсет. Накрая съвпадат с извлечението от регистъра на телефонната компания.

— Искаш да кажеш, че Вал се е върнала от фризьора си — заключи Сара, — изслушала е постъпилите позвънявания и е пренавила касетофона, така ли?

— Вземаш ми думите от устата — потвърди Тед.

— Но ти знаеш кой й се е обаждал, нали? Защото разполагаш със справката.

Теди се поколеба. Не ставаше за лъжец.

— Според справката обаждането, след което Валери Санторо е провела триминутния телефонен разговор в деня на своята смърт, е било направено от клетъчен телефон в кола. Колата пък е регистрирана на името на агенция за даване на лимузини под наем. Фирмата има над двайсет клетъчни телефона на свое име, вероятно монтирани в лимузините.

— Говори ли вече с фирмата, или да го направя аз?

— Ъъ… вече го направих.

— И?

— Добре, добре… телефонното обаждане е било направено от лимузината, наета за два дни от някакъв тип на име Уорън Елкинд от Ню Йорк Сити.

Тя се поколеба.

— Знаеш ли нещо повече за него?

— Нищо.

— Направи ми една услуга. Забравѝ да споменеш пред Питър, че си говорил с мен за този човек, а? — Мълчанието в слушалката я обезпокои. — Ало?

— Да, чувам те. Добре. Разбрах — неохотно каза Теди.

— Благодаря ти, Теди. Няма да забравя, че съм ти длъжница. А… още нещо.

— Сега пък какво?

— Мога ли да получа лентата?

— Какво?

— Говоря за касетата от телефонния секретар на Вал.

— Искаш разпечатка на разговорите или копие?

— Не, искам оригинала.

— За бога, Сара! Тя вече е описана и прибрана като веществено доказателство.

— Защото в тази страна има закони. И защото тя е била наша информаторка.

— Но от нея няма да научиш нищо повече, Сара… Казах ти вече какво има на нея.

— Мога ли поне да я взема за няколко дни?

— Добре. — Той въздъхна. — Но да свършваме, преди да си ми поискала още нещо.

— Госпожо Кехил? — Към нея притеснено се приближи Ектор, стажантът към компютърния център. Носеше дълга разпечатка от принтер и се усмихваше свенливо. Лицето му грееше като на дете, направило нещо, за което знае, че ще го похвалят. — Имаме шест попадения — каза стажантът.

Сара прегледа разпечатката. Шестте имена нямаха нищо общо помежду си. Единият бе американски сенатор, чието име бе изплувало във връзка с разследване на подкуп. Вторият бе професор в Харвардския колеж по право, специализирал се в защита на известни личности — той вероятно бе привлякъл вниманието на някой високопоставен началник в Бюрото, подразнен от дейността му. Третият беше добре известен директор на строителна фирма, свързан с мафията. Имаше и две нищожества, лежали за пренос на наркотици.

Последното име беше на Уорън Елкинд, известен нюйоркски банкер, председател на „Манхатън Банк“ — втората по значимост банка в страната. Съпровождащата информация показваше, че той е сред водещите фигури по събиране на фондове с помощи за Израел и че като такъв многократно е бил заплашван от палестински и арабски групи.

 

 

Сара позвъни в „Риц“ и поиска да я свържат с директора на вътрешната служба за сигурност.

— С какво мога да ви помогна? — вежливо се осведоми той с приятен баритон.

— Търсим лице, за което имаме сведения, че е пребивавало при вас преди четири дни. Бих искала да погледна списъка на всички гости на хотела от понеделник насам.

— Знаете, че хотелът е много дискретен по отношение на гостите.

Гласът на Сара забележимо охладня.

— Сигурна съм, че познавате закона, съгласно…

— Оо! — спря я той с едва доловим намек на насмешка. — Познавам го много добре. Раздел сто четиридесет и четири, част двайсет и седем на Масачузетския общ закон. Но той предвижда правна процедура, която трябва да се съблюдава. Според нея следва да получите ордер от съда в окръг Съфолк и да я представите в нашето деловодство. Едва тогава бихме могли да ви дадем достъп до документацията.

— И колко време би отнело това?

— Имате предвид след връчването на ордера, предполагам? Ами ще ни трябват два-три дни сами да прегледаме регистъра. Ако става дума за две седмици назад, това ще ни отнеме поне три дни. Но вие би трябвало да се погрижите предметът на вашето искане, записан в ордера, да е достатъчно конкретен. Съмнявам се, че някой съдия би подписал ордер, изискващ разкриването на имената на всички гости на хотела, отседнали при нас в дадена вечер.

Напълно обезсърчена, Сара понижи глас и попита доверително:

— А има ли вариант, в който да ускорим нещата? Уверявам ви, че името на хотела ви няма да бъде забъркано в нищо, което…

— Винаги когато ФБР се интересува от имената на нашите гости, ние по презумпция сме забъркани. Работата ми се състои в това, да се грижа за сигурността на клиентите ни. Съжалявам. Обадете ми се, когато получите ордера.

Второто й обаждане беше в „Четирите сезона“, но този път реши да предприеме по-различна тактика. Когато я свързаха със счетоводството, както пожела, тя каза:

— Обаждам се от името на моя шеф Уорън Елкинд, който неотдавна е нощувал във вашия хотел. — Говореше с нотка на досада и уверената интонация на дългогодишна секретарка. — Имаме проблем с едно от плащанията по неговата сметка, така че се налага да проверя отново при вас.

— Повторете името, ако обичате.

Тя издиктува по букви името на Елкинд и й казаха да изчака. След малко в слушалката отново се чу глас:

— Господин Елкинд е напуснал хотела ни на осемнайсети. Сметката му е пред мен. Какъв по-точно е проблемът?