Джоузеф Файндър
Часът нула (65)

64.

Това е Ню Йорк, където никой не познава съседите си, казваше си Бауман, запъхтян и подгизнал, докато завърташе третия ключ в снабдената с три ключалки входна врата на апартамента на Сара Кехил. Беше дванайсет и половина на обед, но небето бе тъмно и от него с библейска отмъстителност се сипеше пороен дъжд. Носеше шлифер — една от онези бежови измишльотини с колан, каквито в този момент носеха може би всички мъже по улиците, макар той да бе купил своя в Париж от „Шарве“.

Беше чул някой да казва, че когато в Манхатън вали, градът замира парализиран и е напълно невъзможно да се вземе такси. Тези думи се бяха оказали напълно верни. Отне му маса време да намери свободно такси, което после едва пълзеше поради обедния пиков час и пороя.

Сара нямаше да се прибере още поне няколко часа, а Джаред беше в Детската християнска организация. Да, можеше да има проблеми, ако съседите на Сара си бяха у дома по това време (но тях ги нямаше) и някой от тях случайно го видеше да влиза в апартамента й.

Но това беше Ню Йорк. Непознатите предизвикват у хората лесно предвидима реакция. Например жените и техните чантички. Когато една жена не ви познава, тя инстинктивно се вкопчва в чантичката си, сякаш в нея се съдържат спестяванията на целия й живот, макар вътре рядко да има нещо повече от червило, несесер, касови бележки, квитанции за дрехи, дадени на химическо чистене, някоя друга смачкана на топка бележка и… ключове.

Когато жената реши, че ви познава по-добре, тя ще поотпусне чантичката. Това е жест на интимност, буквално животински по своята природа. Във вашия апартамент, в подготовка към любовната игра, тя ще отиде в банята и в зависимост от това какво смята да прави там, може да остави скъпоценната си чантичка на масичката за кафе, право пред очите ви… При второто си идване в апартамента му Сара бе отишла да използва телефона. Това показа на Бауман, че въпреки амбицията си да бъде корава жена, тя е доверчив човек.

Телефонът — Бауман се бе погрижил той да бъде единственият в апартамента — бе в кухнята и поставен на място, откъдето да не се вижда вътрешността на дневната. Тя бе провела петминутен разговор с момичето, което викаше, за да наглежда Джаред.

Времето се оказа повече от предостатъчно. Има си инструменти за този вид работа и дори най-простият крадец може да си ги направи. Първият от тях е дълга, плоска пластмасова кутийка, в която има два пласта восък, по-мек от пчелния — единият на капака, другият на основата.

Това беше петото му претърсване на апартамента на Сара. Тя беше много внимателна и не оставяше никакви папки, никакви бележници със записки относно хода на разследването, никакви компютърни дискети. Правеше задачата му по-трудна, но не и невъзможна. Той вече знаеше къде точно работи тя — беше научил свръхсекретното местоположение на щаба на операция „Минотавър“. Знаеше телефонния номер там. Скоро щеше да знае още повече. Наближаваше моментът, когато тя щеше да свали гарда и щеше да започне да говори за работата си и да споделя тревогите си. Разговор на възглавницата, разбира се. Това бе напълно възможно. Но дори да не се случеше точно така, самата близост до нея му даваше възможности, за които не бе и мечтал.

Имаше и риск, естествено. Винаги има риск, когато набелязаният за жертва се сприятелява с ловеца. Опасно бе да прекарва толкова много време с нея, да се любят. Но рискът, макар и съществуващ, не бе голям, защото той знаеше със сигурност, че не съществуват негови снимки. Като се изключи най-общото му описание по словесен портрет — а то подхождаше на 20 процента от мъжете в Ню Йорк — работната група нямаше никаква представа как изглежда той в действителност. Южноафриканската тайна служба бе взела специални мерки в досието му да няма негова снимка, а тези в затвора бяха унищожени. Нямаше никакво съмнение, че ФБР се бе постарало да му синтезира портрет с фоторобот, но тази скица едва ли щеше да им свърши работа. Каквито и данни за него да бяха изпратили южноафриканците на своите колеги тук, те нямаше да имат нищо общо с външния му вид сега.

Те можеха да знаят истинския цвят на очите му, но нямаше никакъв проблем той да се промени. Тази промяна можеше да стане например с използването на стандартни, леснодостъпни цветни контактни лещи, но този вид дегизировка не е за професионалистите. Внимателният наблюдател винаги ще познае, че носите контактни лещи, и това може да породи неприятни въпроси. Бауман разполагаше със специални лещи, изработени по поръчка от оптометрист в Амстердам. Те бяха полутвърди и покриваха цялото око, а не само ириса, и можеха да се носят без усложнения по дванайсет часа. Цветът им беше напълно естествен и за постигане на ефект на максимално правдоподобие, на мястото на ириса имаше дори пъстри точици (нещо, което не може да се постигне с обикновените контактни лещи). Дори най-мнителният наблюдател не би могъл да различи истинския син цвят на очите му под светлокафявите ириси на лещите.

Разбира се, ако в нея възникнеха подозрения, щеше да се наложи да я убие веднага, така както бе направил с Пери Тейлър и Ръсел Улман. Но какво би я накарало да заподозре, че спи с врага си? Такава причина просто не би могла да се появи.

Това беше игра, но много възбуждаща. Танц с дявола.

Той преглеждаше апартамента, търсейки повече и по-малко вероятни тайни места — например сред вещите на Джаред — без да забравя да се вслушва в звуците откъм улицата… аларма на кола, клаксон, сирена.

И в този момент за пръв път се натъкна на нещо интересно.

Бележник. Бележник с празни листа на нощната й масичка. Дори горният лист беше празен, но на него се виждаше едва различимия отпечатък на нещо написано на листа, който бе стоял върху него. Той леко разтри вдлъбнатините с оловен молив и на това място се появи някаква драсканица — бели букви на потъмнелия от оловото фон на листа.

Томас Алън Мофат.

Това беше едно от имената му. Как, по дяволите, се бяха добрали до него? В такъв случай, изглежда знаеха, че е влязъл в страната благодарение на откраднатия паспорт на Томас Мофат.

Той бавно пое дъх. Този път му се бе разминало на косъм. Беше резервирал микробус за утре на името на Мофат, защото на това име бе издадена единствената валидна шофьорска книжка, с която разполагаше.

Е, в такъв случай се налагаха спешни мерки.