Джоузеф Файндър
Часът нула (22)

21.

След вечеря Сара се качи горе, за да целуне Джаред за лека нощ. Той лежеше в леглото, държеше плюшеното мече Хъкълбери и четеше биографията на прочутия бейзболист Сатчел Пейдж. Напоследък рядко гушваше мечето — беше започнал да гледа на това като на детинщина.

— Това адаптация за деца ли е? — попита Сара.

— Не, за възрастни е. — Той отново подхвана четенето. След малко вдигна очи към нея и притеснено попита: — Какво има?

— Нищо — каза Сара. — Качих се само да ти кажа лека нощ.

— О… лека нощ. — Той й подаде бузата си за целувка.

— Защо ми се струва, че вече си я чел?

Джаред я изгледа неразбиращо, после попита:

— Да, защо?

— Всичко наред ли е?

— Да — отговори той и пак заби поглед в книгата.

— Ще ми кажеш, ако има нещо, нали?

— Да. — Пак не я погледна.

— Заради уикенда е, нали? — досети се изведнъж Сара. След два дни беше събота, а това означаваше ден с баща му.

Джаред продължаваше да чете, сякаш не я бе чул.

— Тревожиш се за събота — настоя тя.

Едва сега той я погледна.

— Не. — Устните му бяха леко извити от сарказъм. — Не се „тревожа“ за събота.

— Но не я очакваш с нетърпение?

Въпросът й го накара да се поколебае.

— Не — призна той тихо.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не, не ми се иска. — Каза го още по-тихо.

— Не искаш ли татко да дойде тази събота? Не е необходимо да правиш онова, което не искаш, нали знаеш?

— Знам… Не знам. Няма нищо. Само… — гласът му заглъхна, — защо той винаги се държи така?

— Защото си е такъв. — И двамата разбираха, че тази фраза не обяснява нищо. — Всички ние понякога не знаем какво правим, а татко…

— Да, знам. Той просто си е такъв. — Джаред решително заби поглед в книгата и добави: — Но да знаеш как мразя това.