Джоузеф Файндър
Часът нула (55)

54.

Половин час по-късно Папас отбеляза на чаша кафе:

— Те са прави, Сара. Ако беше предала онзи взривател, не само че щяхме да се лишим от източник на много допълнителна информация, но щеше доброволно да си се разделила и с ключово веществено доказателство.

— Идеята ми съвсем не беше да изхвърлям това нещо — каза обезсърчено Сара, защото дълбоко в себе си знаеше, че Папас е прав. — Исках всичко да е както си е било, за да не алармираме ненужно Бауман и… — Гласът й заглъхна. — Добре де, не бях права. Признавам.

— Е, добре — кимна Папас. — Да се греши е човешко, но да се прощава не е в правилата на Бюрото. „Пощенски кутии, Инк.“ отваря след колко… петнайсетина минути, така ли? Работно време от девет до седем. Екипът на място ли е?

— Униформени полицаи, но ми казаха, че били измежду най-добрите в Ню Йорк, каквото и да означава това. Както и да е, те вече са по местата си и наблюдават. Ти какво мислиш за онзи либийски таймер?

— Ед Уилсън продаде цял камион таймери на либийците и никой не може да каже къде са те сега. Не бих изключил някои вече да са минали през доста ръце.

— Арабски ръце?

— Най-вероятно.

— Но не ми се вярва зад това да стоят либийците.

— Защо не?

— И либийците, и иранците разполагат с цял поменик доброволни самоубийци, които едва издържат да дойде часът, в който ще могат да умрат за слава на Аллаха. Изобщо не им трябва да наемат такъв като него.

— Той е най-добрият.

— Те не се нуждаят от най-добрия.

— Не можеш да знаеш това със сигурност. Нямаш представа какъв е замисълът на Бауман.

— Не това исках да кажа. Наема се най-добрият, за да не те заловят, за да не свържат случилото се, каквото и да е то, с теб. На либийците обикновено не им пука дали ги подозират, или не. Даже ако се разбере, че зад инцидента стоят те, толкова по-добре — това ги прави по-известни.

Папас не проговори, давайки й възможност да доразвие мисълта си, а когато видя, че тя няма какво повече да добави, отбеляза:

— Хм, може и да има нещо в това, което казваш.

 

 

По същото време един камион на DHL спря пред входа на „Пощенски кутии, Инк.“ на Бродуей 2840, между 110-а и 111-а улици, в непосредствено съседство със сладкарницата „Кълъмбия бейгълс“ и недалеч от Колумбийския университет. Беше съвсем обикновен камион, тръгнал да разнася първата партида пратки за деня. Спрял успоредно на паркиралите до тротоара коли, шофьорът извади три колета „бърза поща“.

Тази сутрин в клона на „Пощенски кутии, Инк.“ работеха двама нови служители. Единият беше тъмнокос мъж над двайсетте, ангажиран с пренареждане на колети. Другият бе симпатична млада руса жена, която явно беше в процес на усвояване на нещата, понеже бе прикрепена към по-опитна, макар и по-млада от нея служителка. Косата на блондинката беше дълга и гъста и чудесно скриваше малката слушалка в ухото й.

На Бродуей, точно до рампата на пощата, чакаше жълто такси, чиято лампа на покрива показваше, че в момента не работи. Шофьорът, възпълен и започнал да оплешивява мъж в евтино кожено яке и избеляла дънкова риза, задълбочено изучаваше вестника си. Понеже се намираше далеч от участъка, в който досега бе работил, той се съмняваше, че има шанс да мине някой, който би могъл да познае в негово лице лейтенант Джордж Рот от нюйоркската полиция.

Жълтото такси — истинско нюйоркско такси, иззето при акция по залавяне на пласьори на наркотици — беше мобилният команден пункт. От него Рот можеше да се свърже с двамата полицаи вътре, които бяха придадени към тяхната група за този конкретен случай.

Осемте души от екипа за наблюдение бяха подробно инструктирани, подходящо дегизирани и разполагаха с необходимото комуникационно оборудване. Под ризите и пуловерите им бяха монтирани безжични микрофони, а слушалките бяха скрити под перуки, в бейзболните кепета или шапките.

По оживената отсечка от Бродуей, точно пред рампата, един агент на ФБР в анцуг за джогинг се опитваше да смени задната дясна гума на сребристия си „Корвет“ — друга конфискувана кола. Млад мъж с лице на латиноамериканец седеше зад волана на паркирана камионетка за разнасяне на пица. Куцукаща бездомна старица бавно тикаше количка за пазаруване, пълна с алуминиеви кутии.

Друг агент наблюдаваше от прозорец на третия етаж в административната сграда от отсрещната страна на улицата. Следващ агент в униформа на сервизен техник и каска на главата задълбочено инспектираше повреден електромер в глуха уличка на десетина метра от входа на пощата.

Във всеки филм се оказва възможно да се проследи за секунди едно телефонно обаждане. Реалността, за нещастие, далеч не е така впечатляваща. Регистриране и трасировка, както го наричат, може да отнеме пет, десет дори петнайсет минути, ако не и по-дълго, а често се удава само след няколко опита.

Но както и да е, сега чакаха Хенрик Бауман — ако наистина колетът бе за него — да позвъни и да се поинтересува дали е пристигнала пратка на името на някой си мистър Джеймс Оукли. Дори да го направеше от телефонен автомат, все пак имаше вероятност, че ще успеят да го засекат навреме.

В 11:14 той позвъни.

Разговорът пое младата руса полицайка, която сопнато се осведоми:

— Името ви, ако обичате? — После направи знак с показалец. — Сега ще проверя, господин Оукли. — И натисна бутона за временно задържане на разговора.

Партньорът й вече задействаше процедурата по трасировката и без да сваля слушалката от ухото си, каза на жената:

— Задръж го колкото може по-дълго.

— Ясно — отговори тя. — Но той каза, че бързал, и наистина не знам дали ще мога да го задържа.

— Разбира се, че ще бърза — съгласи се мъжът. — Да не е идиот! — А в слушалката каза: — Да, добре. Разбрах, ще се постараем.

Изминаха десет секунди, след това двайсет.

— Трябва да се обадя отново и да кажа нещо — обезпокои се русата жена, — иначе той ще заподозре нещо и ще го изгубим.

— Казват, че е от Манхатън — съобщи партньорът й. — Не съвсем в централната зона. Давай, давай, човече. Побързай малко.

— Мат…

— Да, да, добре. Обади се, кажи му нещо… измисли нещо, за бога. Спечели още малко време!

Тя натисна отново бутона, включи се във временно прекъснатия разговор и каза:

— Имаме нещо за вас и се опитвам да го открия. Плик ли очаквате, или пакет? Има разлика, защото ги съхраняваме на различни… О, майната му! Затвори. — Тя остави слушалката. — Изгубихме го.

 

 

Бауман окачи слушалката на телефона в кабината и бързо се отдалечи. По съображения за безопасност не искаше да остава на открита телефонна линия повече от двайсет секунди. Нямаше никаква представа в каква степен се е развила технологията за проследяване на обажданията през годините, които бе прекарал зад решетките, но не искаше да се запознава с евентуалния прогрес на свой гръб. Беше научил най-важното; пакетът бе пристигнал. Дори да бяха трасирали този телефон, докато стигнеха тук, той отдавна щеше да си е отишъл.

Може би проявяваше прекомерна предпазливост. В края на краищата беше крайно малко вероятно, че някоя от агенциите за опазване на закона е научила нещо за тази пощенска пратка. Но той се доверяваше на инстинктите си — нали точно те бяха опазили живота му в неговата изпълнена със смъртно опасни рискове кариера.

Подчинявайки се на все същата свръхпредпазливост, той се бе и дегизирал: дълга рошава кестенява перука, естествена на пръв поглед брада, изкуствено коремче, свободна бяла риза. Пак затова взе такси до „Пощенски кутии, Инк.“, където мина по улицата, за да огледа предварително ситуацията. Не намери основания за безпокойство, макар че ако го бяха надушили, екипът за наблюдение едва ли щеше да бъде лесно откриваем.

Той влезе в помещението на пощенския клон. Единственият друг човек вътре беше млад мъж на гишето, който, заслушан в уокмена си, попълваше някакъв дълъг формуляр, приличащ на молба за постъпване на работа.

— Мога ли да ви помогна? — попита младата жена зад гишето.

— Не, благодаря — отговори Бауман, загледан в изложената колекция от сгъваеми картони за кутии с различни размери. После спокойно се обърна към служителката и с небрежен тон попита: — Къде впрочем е Дона?

— Дона? — с недоумение повтори жената.

— Онази, която нормално работи дневна смяна тук — уточни Бауман. Беше идвал тук вече два пъти, всеки път дегизиран по различен начин, и бе дочул, че някаква Дона винаги поема дневната смяна. — Не се ли сещате? Руса. Дълга коса.

— О… тя ли? Съжалявам. Аз съм нова тук. Дона излезе и няма да се връща… спомена, мисля, че отива на плаж. Вие какво, да не сте й приятел?

Инстинктите на Бауман му крещяха да излезе веднага. Едва сега осъзна, че и двамата зад гишето са нови. Това никак не му харесваше. Още по-малко му харесваше, че кандидатът за работа беше сложил връз ушите си слушалките на уокмена. Това го правеше особено съмнителен. Слушалките можеха да се използват за връзка с команден пункт. От друга страна, всичко това можеше да има и напълно естествено обяснение. И все пак инстинктите му казваха да не рискува.

— Да — каза той. — Предайте й поздрав от Били. — Той погледна часовника си, сякаш закъсняваше за среща, и излезе.

Когато измина половината пряка, забеляза, че младият човек с уокмена върви след него.

А това вече никак не му харесваше.

 

 

Няколко крачки зад него Ръсел Улман, който в продължение на близо час се бе преструвал, че попълва формуляр, тихо каза в скрития микрофон:

— Не знам дали това е нашият човек, или не, но за всеки случай ще го проследя.

— Разбрано — прошепна гласът в ухото му. — Върни се веднага, щом установиш със сигурност, че не е той.

— Окей — отговори Улман.

 

 

Бауман неочаквано тръгна да пресича улицата, промушвайки се между движещите се коли. След малко вече вървеше по тротоара от другата страна. Когато наближи ъгъла, видя в отражението на една витрина, че младежът продължава да го следва.

Следяха го!

Защо? Единственото обяснение бе, че по някакъв начин са разкрили взривателя по пътя му от Белгия. Вярно бе, че имаше много места, където би могло да разберат какво представлява „касетофонът“, но…

Нима Шарейрон бе проговорил?

Малко вероятно. Ако го бе направил, сигурно щеше да изпее и двата адреса, на които Бауман бе поискал да му бъдат изпратени взривателите. А понеже вече беше получил единия без никакви усложнения, това като че ли изключваше Шарейрон.

Не, изглежда, по някакъв начин бяха отворили пакета в пратката на DHL. Случваха се подобни неща и точно поради тази причина той бе поръчал не един, а два взривателя. Реалният свят предлага много възможности за провал, затова човек винаги трябва да се подсигурява.

Навлезе в тълпата туристи, току-що слезли от някакъв автобус, надявайки се да се загуби сред тях за миг, и пак зърна отражението на преследвача си в една от витрините. Човекът изглеждаше сам. Защо? Къде бяха другите?

 

 

В ухото на Улман се разнесе:

— Вероятно е някой особняк. Малко ли са первертите, които използват наети пощенски кутии, за да си обменят гадни видеокасети, детска порнография и какво ли още не? Видя ли лицето му? Защото ние не успяхме.

 

 

Бауман опита няколкото класически маневри за освобождаване от „опашка“, но преследвачът беше прекалено добър. Нямаше съмнение, че е професионално обучен, а изглежда имаше и талант. Лицето на младежа не му говореше нищо, но това бе без значение. Макар да бе провел известни наблюдения върху сградата, в която се помещаваше щабът на „Минотавър“, не бе успял да идентифицира нито един член на групата измежду влизащите и излизащите.

Бауман подмина малък опушен китайски ресторант, спря, сякаш размислил, и влезе вътре. Трябваха му няколко секунди, та очите му да привикнат към полумрака. Беше единственият посетител на заведението. Ходът, който бе предприел, беше предизвикателство към преследвача да влезе и той и да се разкрие.

 

 

Улман видя пълният мъж рязко да спира, за да влезе в китайския ресторант. Направи му впечатление, че той за миг се бе поколебал пред ресторанта. Нямаше никакво съмнение, че този човек се опитваше да се отърве от него.

Е, добре, сега вече не му бе оставил избор.

Той отвори вратата на ресторанта и пристъпи в очакващия го полумрак. Благодарение на климатика вътре бе прохладно. Огледа се. Нямаше никого. В дъното на ресторанта някакъв китаец седеше зад шубера и натискаше джобен калкулатор. Улман прошепна в микрофона и съобщи местонахождението си, след това се приближи до китаеца и попита:

— Видяхте ли някой да влиза?

Мъжът изморено погледна Улман, после посочи към задната част на ресторанта. Улман видя вратата на тоалетна, изтича при нея, рязко я отвори и влезе.

Само умивалник и тоалетна чиния… никакво шкафче, прозорец или място за криене. И никаква жива душа.

Бързо се върна в коридора, погледна наляво, след това надясно и тогава видя кухнята. Това вече бе единственото място, където мъжът би могъл да се скрие.

Той бутна летящите крила на вратата. Влезе без обяснения, огледа се и отново не видя онзи, когото търсеше. Само двама възрастни китайци режеха зеленчуци. Но имаше още една възможност — служебния вход за доставки. Улман изтича натам, без да обръща внимание на възмутените викове на китайците.

Вратата излизаше в тясна уличка, от която го лъхна непоносима миризма на развалена храна. Огледа се и не видя нищо. Мъжът, изглежда, бе избягал през тази врата нататък по уличката.

Майната му.

Беше успял да му се изплъзне. Улман предпазливо слезе по плъзгавата от мръсотия стълбичка и мина покрай трите издути черни пластмасови чувала за смет.

— Мисля, че го изгубих — каза той в микрофона.

— Добре — чу се в отговор. — Изпращам ти двама души в подкрепа и ще видим дали не можем да го открием.

Улман тихо пристъпи към големия син метален контейнер за боклук, препълнен с още хранителни отпадъци, и в мига, в който надникна зад него, почувства, че го сграбчват за гърлото с ужасяващо болезнена сила. Посегна за револвера си, но в същия миг нещо се заби в дясното му око.

Той се прегъна от болка и изохка. Не знаеше дали окото му не е извадено. Осъзна, че нещото, забило се в окото му, е дуло на револвер. И изведнъж откри, че здравото му око гледа право в две леденосини очи.

— Кой си ти? — прошепна непознатият.

— ФБР — изграчи Улман. — Бауман…

— Приятелю, сбъркал си — каза Бауман, стисна трахеята на русия младеж и го уби.

Агентът на ФБР беше жилав и здрав, но определено му липсваше опит. А и бе видял лицето му… вярно, дегизирано, но този риск не можеше да се поеме. Бауман извади портфейла на убития и намери в него личната му карта — специален агент Ръсел Улман. Прибра картата в джоба си и прошепна повече на себе си:

— Сбърка…