Джоузеф Файндър
Часът нула (19)

18.

Принца на мрака бе започнал да действа.

Дайсън бавно остави слушалката и почувства тръпка при мисълта за предстоящото. Бе наел най-добрия (той винаги наемаше само най-добрите) и този гений на обгърнатия в тайна свят на тероризма щеше да направи каквото трябва, така че точно след две седмици това, което трябваше да стане, щеше да е станало.

Той натисна бутона върху писалището, за да извика Мартин Ломакс.

Сградата на „Дайсън & Къмпани А. Г.“ беше на Рю дьо Рон в Женева, а офисът на самия Дайсън се намираше на последния етаж и заемаше югозападното крило. Мебелировката бе изцяло в бяло: бели кожени дивани, бял мокет от стена до стена, бял велтер, покриващ стените. Даже масивното му писалище с неправилна форма бе изсечено от огромен блок бял мрамор от Карара.

Единствено произведенията на изкуството — за разлика от дома му, тук внимателно подбрани и не толкова безвкусно изобилни — представляваха цветни петна, върху които окото можеше да отдъхне. Познавачът можеше да се наслади на Рубенсовата картина на три жени „Добродетел“, взета от богаташ по време на Втората световна война. Един Ван Дайк („Светото семейство със Света Ана и един ангел“) бе изчезнал преди време в Италия, за да се появи по-късно в „Дайсън & Къмпани А. Г.“. И Холбайновата „Света Катерина“ бе намерила пътя дотук от хранилище в Източна Германия скоро след падането на Стената.

За Дайсън събирането на стари майстори на черния пазар се бе превърнало в едно от най-приятните му занимания след оставането в изгнание. За него то беше като освобождаване от ограниченията на правните норми, начин да натрие носа на останалия свят и една невероятна тръпка — може би именно защото беше престъпление. Нека другите купуват второкачествените си придобивки, преговаряйки с упълномощени агенти по време на дискретни обеди с морска кухня на Бери стрийт, Лондон, където дилърите са като досадни мухи. Неговите картини, сред тях много от най-скъпите в света, бяха свалени от стативите си, за да бъдат скрити примерно в кух крак на маса или в неприкосновената дипломатическа поща на някоя страна.

Пазарът на творби на изкуството напомняше на Дайсън за Уолстрийт, където правилата се прилагат само по отношение на хора, които не са членове на клуба. Известният филантроп Нортън Саймън веднъж се бе изпуснал, че притежава бронзова статуя на Шива, контрабандно изнесена от Индия. Всъщност това се отнасяше до по-голямата част от азиатските произведения на изкуството, които той купуваше. Дори августейшият бостънски Музей на изящните изкуства бе имал нещастието да бъде хванат с откраднат Рафаел, за който директорът се кълнеше, че бил купил в Генуа.

Дайсън не изпитваше горчивина. По-скоро се чувстваше освободен. Отмъщението, което бе замислил, затъмняваше всичко останало.

Преди да се изплъзне от ноктите на американското правораздаване след грандиозния скандал за финансово облагодетелствуване след възползване от служебно положение, Дайсън бе изтърпял няколко обидни квалификации, най-популярната измежду които бе „най-големият нарушител на данъчните закони в историята на страната“. Това не беше истина. Той лично познаваше няколко добре известни, дори станали легендарни титани на бизнеса, носещи имена, познати на всяко американско домакинство, които бяха „спестили“ на американската данъчна система суми, много по-големи от тези, които Дайсън някога се бе опитвал да укрие.

Във всеки случай бяха го намерили за виновен по ни повече, ни по-малко от петдесет и едно обвинения, имащи отношение към укриването на данъци, данъчни злоупотреби и подстрекателство към извършване на злоупотреби с ценни книжа. Всичките му авоари в американски банки бяха блокирани. Проведоха се напрегнати преговори с Министерството на правосъдието и Комисията по сделките с ценни книжа. Очакваха го в най-добрия случай поне няколко години затвор, а това беше абсолютно неприемливо. Ако бившият му приятел Уорън Елкинд не се бе съгласил да сътрудничи на Министерството на правосъдието с цел да му бъде поставен капан, нямаше да се случи нищо особено, защото нямаше да получат доказателствата, необходими, за да бъде осъден.

И докато преговорите се влачеха, Дайсън замина на делово пътуване в Швейцария с жена си Александра и решиха да не се връщат. Швейцарското правителство отклони всички искания на американците да бъде екстрадиран. Логиката им бе необорима: според швейцарските закони Дайсън бе обвинен във фискални нарушения, които не даваха достатъчно основание за екстрадиране. Но дали беше случайност, че Дайсън бе и най-големият корпоративен данъкоплатец в Швейцария?

След известно време той отиде в Статистическото бюро в Мадрид, положи клетва в името на испанския крал и се отказа от американското си гражданство. Превърна се в испанец, живеещ в Женева, и престана да пътува с полетите на авиокомпаниите, защото се страхуваше от ловци на престъпници, за чиито глави е обявена награда. Като богат човек в деликатна ситуация, той бе очевидна жертва. Щяха да го отвлекат и или щяха да му поискат откуп от примерно един милиард долара, или щяха да го предадат на американското правителство. Затова летеше само с частен самолет.

Напоследък обаче възможността да бъде задържан много не го вълнуваше. Светлината в живота му бе изгаснала. Бяха убили жена му и дъщеря му, самия него го бяха приковали в инвалидна количка. Но за всичко щяха да си платят прескъпо.

Дайсън седеше в електрическата си количка пред огромното писалище — дребен плешив мъж с ръце и череп, покрити от старчески петна, безмилостен поглед в стоманените очи и пура „Маканудо“ в устата. Вратата се отвори и влезе Мартин Ломакс. Висок, слаб, започващ да оплешивява, Ломакс изглеждаше безличен, но бе верен.

Той седна в любимото си бяло кресло до писалището и извади химикалка и бележник, сякаш вадеше револвер от кобур.

— Искам да бъда сигурен — с присъщата си методичност се обърна към своя помощник Дайсън, — че изцяло сме се изтеглили от фондовата борса.

Ломакс вдигна поглед леко озадачен, разбрал, че фразата е по-скоро въпрос, отколкото нареждане. После погледна за всеки случай часовника си, за да се увери, че не бърка датата.

— Да — потвърди той. — Изтеглихме се. Ще станат три дни.

— А банката на Федералния резерв? Има ли някаква промяна в нейната политика?

— Никаква. Федералната банка повече няма да спасява частните банки. Данните, въз основа на които знаем това, са повече от надеждни. Вашингтон нарича това „банкова реформа“ — когато едрите вложители бъдат оставени да потънат заедно с фалиралата банка. На най-високо ниво се счита, че банките гонят бърза печалба и не спазват финансова дисциплина, така че всеки фалит би бил един добър урок.

— Отлично. — Дайсън завъртя количката си и с тъга в погледа надникна през високия френски прозорец към стелещата се пелена на дъжда. — Защото нашият човек вече действа.