Джоузеф Файндър
Часът нула (20)

19.

Пол О’Морисън, заместник-директор на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, припряно влезе в залата за съвещания, в която го чакаха събрани по спешност двайсет и петима души, и подаде разпечатките на директора на Центъра Хойт Филипс, който задържа най-горното копие и прехвърли за раздаване останалите.

Реакцията не се забави — беше бърза, но сдържана. Изненадата се прояви в разменени шепнешком реплики, последвани от мрачна тишина.

Центърът за борба с тероризма — самото му съществуване до неотдавна бе една от най-стриктно охраняваните тайни на ЦРУ — бе основан през 1986 година, за да ликвидира все по-обезпокоителната неспособност на правителството да реагира адекватно на засилващата се вълна от международен тероризъм.

Идеята за създаването му бе проста: да се даде възможност на близо дузината агенции в рамките на американското правителство — от ФБР до Държавния департамент и от Пентагона до Сикрет сървис — да концентрират на едно място разузнавателната информация, постъпваща от цял свят, с цел да бъдат ефективно координирани всички усилия, насочени за борба с тероризма.

Обикновено оперативките се провеждаха три пъти седмично в 8:45 сутринта. Сегашната обаче бе обявена за 7:30 — най-ранният час, когато би могло да се съберат всички служители.

Ситуацията още не беше кризисна, но не бе и далеч от това.

Пол Морисън бе събуден в четири и половина сутринта от дежурния в Центъра, който на свой ред бе алармиран по спешност от заместник-директора на сектор „Телекомуникации и компютърна обработка“ към АНС, във връзка със съобщение, получено по каналите на електронното разузнаване и нуждаещо се от нечие незабавно внимание. Когато Морисън бе влязъл в кабинета си в Центъра, на бюрото му вече го чакаше разпечатка на прехванат телефонен разговор, изпратен по засекретената факс линия от АНС.

АГЕНЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

СТРОГО СЕКРЕТНО, КОД „УМБРА“

ДОСИЕ: TCS-1747-322

ДО: Д/СТКО, ЗД/СТКО, Д/АНС

СЪДЪРЖАНИЕ: СЪДЪРЖАНИЕ НА ПРЕХВАНАТ КОДИРАН РАЗГОВОР. РАЗПЕЧАТКА НА ПЪЛНИЯ РАЗШИФРОВАН ТЕКСТ.

ГЛАС 1: … Господин Хайнрих Фюрст (Фърст?) прие предложението за продажба.

ГЛАС 2: Така ли? Отлично. Кога (…) оперативната квартира в Ню Йорк? (провал в приемането)

ГЛАС 2: (провал в приемането) ли е обектът?

ГЛАС 1: Уорън Елкинд (пропусната дума)… атън Банк включително (провал в приемането).

ГЛАС 2: О, добре. Значи той има сериозни намерения по въпроса?

ГЛАС 1: Наел е професионалист.

ГЛАС 2: Не се и съмнявам в това. Виждал съм досието на въпросния тип. Вероятно най-умният (трисекундна пауза)… хм, жив…

ГЛАС 1: … глупавите не оцеляват…

ГЛАС 2: … знам. Но съм загрижен… какво ще стане, ако той се окаже неудържим? Искам да кажа, че той едва ли е, по-скоро не е напълно управляем.

ГЛАС 1: … свърши работата.

ГЛАС 2: Без да оставя следи?

ГЛАС 1: За него ще се погрижат.

ГЛАС 2: Ясно. Не се съмнявам. Но ние… нас нали няма да ни свържат със случилото се? Защото да унищожиш Уолстрийт… хм, нали видя какво стана с акцията в Световния търговски център и атентата в Оклахома Сити? Не се успокоиха, докато не намериха хората. Ако се разкрие по някакъв начин, че сме замесени…

ГЛАС 1: … не може да стане. Шефът знае какво прави.

СТРОГО СЕКРЕТНО, КОД „УМБРА“

— И така — прочисти гърлото си Хойт Филипс. — Тук може да има нещо, но може и да няма.

— Не знам дали двамата четем един и същи документ — изумено възкликна жената срещу него от другата страна на дългата заседателна маса. Казваше се Маргарет О’Конър и бе дребна, енергична, трийсет и четири годишна жена с късо подстригана кестенява коса, лице обсипано с лунички и изненадващо плътен глас. Тя беше офицер за връзка с Бюрото за разузнаване и изследвания към Държавния департамент.

Филипс повдигна гъстите си бели вежди и предупреди:

— Хайде да не правим от мухата слон, приятели. Това, с което разполагаме, е запис на двама души, разговарящи по заобиколен начин…

— Хойт… — прекъсна го симпатичен негър малко над четирийсетте, в син костюм и очила с рогови рамки. Казваше се Ноа Уилки и беше офицер за свръзка с ФБР, командирован тук, в Лангли, вече от седем месеца. — Неоспоримо е, че те имат предвид терорист… „Вероятно най-умният жив“… нает от човек, за когото може да се предполага, че е техният „шеф“. Те очевидно се страхуват, че този тип може да не е „напълно управляем“, което означава, че той действа от тяхно име, за да изпълни задачата, за която са го наели.

— Ноа — търпеливо обясни Филипс, — ако познаваш добре начина, по който АНС подава информация, сигурно си наясно, че до нас винаги стигат откъслечни фрази от телефонни разговори, които неизменно звучат по-страшно, отколкото в действителност. За бога, не знаеш ли, че когато някой студент от МТИ, прекарващ ваканцията си из кръчмите на Виена, се обади на приятеля си в Лондон и спомене думата „бомба“, като например „… снощи се натрясках и сега главата ми е като бомба — готова да експлодира“, това задейства някакъв компютър някъде и в резултат те измъкват посред нощ за ушите от леглото?

Заместник-директорът Морисън гледаше началника си и се питаше дали Филипс наистина не дава пет пари за прехванатия разговор, или просто клати стола на заместника си по някакви свои съображения. Всъщност сам директорът бе одобрил идеята на Морисън това съвещание да се проведе час и четвърт по-рано от обикновено, но може би Филипс сега се опитваше деликатно да се дистанцира. Възможно ли бе да смята разговора за невинен? Или просто правеше стойки?

— Хойт — тихо се обади Морисън, — струва ми се, че си заслужава да погледнем на нещата малко по-сериозно. В записа се споменава „обектът“ и почти няма съмнения, че това е „Манхатън Банк“. Двамата обсъждат възможността „работата“ да бъде свършена, без да се оставят следи. Опасяват се да не бъде разкрито, че са замесени. Споменават за „унищожаване на Уолстрийт“…

— Любопитно, какво точно би могло да означава това? — намеси се Уейн Картър, офицер за свръзка с РАМО.

— Не знам. Честно казано това може да е само преносен израз — призна Морисън. — Но те самите правят паралел с експлозията в Световния търговски център и атентата в Оклахома Сити.

— Знаем ли кои точно са тези двамата? — Въпросът на Маргарет О’Конър беше към офицера за свръзка с АНС, Боб Холпърн.

— Не, не знаем — отговори Холпърн. — Записаният фрагмент е привлякъл вниманието на нашите крипита заради необичайния алгоритъм на зашифроване. Никога не били виждали нещо подобно.

— Е, добре, поне разполагаме с име — обади се служителят от Оперативно управление на ЦРУ, Ричард Джарвис. — Името на терориста, нали? Хайнрих Фюрст? Това е страшно много в сравнение с други случаи.

— Това е кодово име — поясни Морисън. — И не намерихме нищо подобно на него в нашите бази данни.

— Дявол да го вземе! — не се сдържа някой.

— Германец — подсказа Ноа Уилки. — Дали да не направим справка в архивите на ЩАЗИ. — Досиетата на вече несъществуващата източногерманска тайна разузнавателна служба ЩАЗИ бяха иззети след падането на берлинската стена и сега бяха притежание на западните служби, най-вече на Германската разузнавателна агенция. В архивите имаше информация и за терористи, подкрепяни навремето от източногерманците.

В този момент Маргарет О’Конър зададе въпрос към всички:

— Добре, кой е най-умният жив терорист?

— Карлос Чакала — подсмихна се един от аналитиците на ЦРУ.

— Не, той е само най-небрежният жив терорист — възрази друг, без да скрива пренебрежението си.

Легендарният Карлос — с истинско име Илич Рамирес Санчес — бе в основата на няколко от най-ужасяващите терористични актове през 70-те години, но въпреки страховитата си репутация всъщност бе един престорено сантиментален тип, пристрастен към жените и алкохола. Напълнял до неузнаваемост и престанал да действа, той бе прекарвал дните си като заклещено без изход животно в занемарен апартамент в Дамаск. Краят бе дошъл през август 1994 година, когато французите го бяха отвлекли от Судан и го бяха натикали в подземна килия на затвора „Льо Санте“ в Париж.

— Истинският въпрос — уточни Джарвис от ЦРУ — е кои са най-опитните терористи от онези, които познаваме, за които не знаем къде се намират в момента?

— Да, това е проблемът — съгласи се Морисън. — Най-опитните терористи, за които знаем. Защото за наистина най-добрите — онези, които като сенки не са оставяли следи — ние сигурно все още нямаме досиета. И всъщност каква е дефиницията на думата „терорист“? Кой е терорист? Онзи, който изработва бомбите на ИРА? Кадафи? Някой от мнозината Абу: Абу Нидал, Абу Абас, Абу Ибрахим? Или цяла страна като Сирия например?

— В случая очевидно става дума за отделен човек, при това мъж — каза О’Конър. — Някой, за когото са знаели, че е свободен и може да поеме поръчката. Може би някой от компютърните гении ще използва DESIST, за да състави списък на известните терористи с психологически профили и всичко съществено за тях. — DESIST беше доста тромавата за използване база данни на ЦРУ, в която бяха въведени всички факти за терористичните операции.

— Пак се увлякохте — обади се Хойт Филипс. — Готови сте да похарчите маса пари за изключително скъпи справки в преследване на мираж. Напомням ви отново: още изобщо не сме сигурни, че става дума за нещо реално.

Настана дълго мълчание, нарушено накрая от Ноа Уилки:

— А готови ли сме да рискуваме да сбъркаме?

— Опасявам се, че трябва да се съглася с Ноа — каза Морисън на шефа си. — Налага се да действаме като че ли разполагаме със солидни факти.

Филипс въздъхна престорено.

— Ако… повтарям ако… решим да действаме, аз искам информацията за тази операция да остане тук, в тази зала. Не желая да се боря с Белия дом. Не искам да усещам във врата си дъха на Съвета за национална сигурност.

— Добре — успокои го Пол Морисън. — Ние тук сме единствените извън АНС, които знаем за това.

— Отлично — каза Филипс. — И нека да си остане така. Съдържанието на прехванатия разговор — и самият факт на неговото съществуване — няма да напускат тази стая. Нищо, повтарям — нищо, да не стига до CACTIS^[1]. — Това бе новата засекретена срещу подслушване комуникационна мрежа, представляваща по същество система за обмен на документи чрез средствата на електронната поща, свързваща АНС, ЦРУ, Департамента, РАМО и останалите ведомства, имащи отношение към борбата срещу тероризма. CACTIS бе станала достъпна през април 1994 и бе дошла на мястото на старата система, известна като FLASHBOARD^[2]. Естествено между CACTIS и предназначената за вътрешно ползване база данни на ЦРУ имаше „междина“, предпазваща архивите на ЦРУ от неоторизиран достъп на външни лица.

Междувременно Филипс продължи:

— Още не съм убеден, че имаме солидни основания да предприемем каквото и да било. Когато това стане, ще бъда повече от доволен да сформирам работна група или нещо подобно. Дотогава нямам желание да прахосвам ресурси по този въпрос. Моето решение е: да се остави без последствие!

— Откога работиш за терористите? — ехидно подхвърли човекът от АНС, Боб Холпърн.

— Отлично съзнавам какво говоря, Боб — отвърна му Филипс. — Не желая да бъда безпокоен през пет минути от някой хапльо в Съвета за национална сигурност, който не може да различи „Калашников“ от клечка за сладолед. Това означава никакви работни групи и никакви доклади до агенциите, от които са ви командировали. Нищо. Никакви следи в писмена форма. Нищо, ясен ли съм? — Той се надигна от стола си. — Няма да правим от мухата слон, окей?