Джоузеф Файндър
Часът нула (25)

24.

Малко след като самолетът на KLM излетя от летището в Париж, Бауман забеляза един човек, седнал три реда пред него, да го гледа напрегнато, сякаш го познаваше.

Лицето му бе познато на Бауман.

Мъжът беше с гигантска фигура и мощни рамене. Късата му коса стоеше някак на снопчета, очите му бяха дълбоко разположени. Лицето бе месесто, с провиснали бузи — лице, което Бауман мислеше, че вече е виждал… но къде? Преди много време… във връзка с нещо неприятно? Поръчката в Мадрид?

Не.

Не, никога не беше виждал този човек. Сега беше сигурен в това. А и мъжът вече не го гледаше така втренчено, беше се обърнал напред и търсеше с поглед друг човек.

Бауман бавно пое дъх, отпусна напрегнатите си мускули и се облегна на седалката. Салонът беше претъпкан и бе прекалено горещо. По слепоочията му се стичаше пот.

Този път му се размина без малко. Но не биваше да забравя за бдителността. Грамадният мъж пред него извика в съзнанието му спомена за друг човек на друго място — приликата беше поразителна. Той затвори очи за момент и мигновено се пренесе отново в онази леденостудена стая в Мадрид, макар отвън да бе чудовищно ярък и невъзможно горещ следобед.

Прозорците на апартамента на хотел „Риц“ бяха устойчиви срещу куршуми, спомни си той. Всеки ден му носеха пресни плодове и свежи цветя. Дневната бе с необичайна овална форма и всичко, върху което можеше да се спре погледът, бе или боядисано, или покрито с тапет, или скрито под кремава тапицерия.

Четиримата млади баски, дошли в апартамента му, бяха облечени в явно неудобни за тях костюми и дори си бяха сложили вратовръзки. Причината бе съвсем ясна: връзката бе задължително условие, за да влезеш в хотел по онова време. Водачът им бе огромен непохватен мъж с ниско подстригана коса. Всички изпитваха видимо страхопочитание от Бауман, когото познаваха под друго име. Бауман, разбира се, бе дегизиран и не говореше. Те така и не видяха лицето му. Единственото по-характерно нещо, което си бе позволил, бе предназначено да дезинформира: макар да не беше пушач — този навик му предстоеше да придобие по-късно, в затвора — той бе избрал да пуши „Дукадос“, най-популярните испански цигари. Не, нямаше да им даде възможност да определят националността му.

Не знаеха нищо за него, но бе дошъл за срещата, препоръчан им най-горещо от един посредник, което беше причината да му предлагат четвърт милион долара за неговите услуги. За 1973 година това бе значителна сума. Хората бяха събирали песетите си дълго, късайки от хляба си и… обирайки банки.

Той изслуша разказа им в тишината на хотелския апартамент. Бяха баски сепаратисти — борци за свобода, активисти или терористи, според гледната точка — и принадлежаха към организация, наречена ЕТА. В родната им провинция това бе съкращение от Euskadi Ta Askatasuna — Баска нация и Свобода.

Идваха от Ируна и Сеговия, Паленсия и Картахена. Мразеха режима на генералисимус Франсиско Франко, който потискаше народа им, забраняваше му да говори на собствения си език и по време на испанската Гражданска война дори беше екзекутирал баски свещеници.

Те искаха амнистия за петнайсетимата членове на ЕТА, студенти и работници, хвърлени в затвора като политически затворници след съдебните процеси в Бургос през декември 1970. Франко умираше — макар да умираше от цяла вечност — и единственият начин да бъде свалено омразното му правителство бе да бъде убито единственото му доверено лице, човекът номер две след него, адмирал Луис Кареро Бланко. Това бе единственият начин да се разчупи лидерският ореол на неуязвимост.

Кареро Бланко беше премиер-министър и всички вярваха, че е определен да наследи Франко, като подсигури по този начин бъдещето на режима. Беше превъплъщение на чистия франкизъм и олицетворяваше бъдещето след Франко. Освен това бе антикомунист, антисемит и ултрадесен. Поради страховитите му космати вежди си беше спечелил прозвището Огро, великана човекоядец.

ЕТА неколкократно бе опитала да елиминира Франко и Кареро Бланко чрез провалили се бомбени атентати. Четиримата млади баски неотдавна бяха гледали „Денят на чакала“ — филм за фиктивен заговор, целящ ликвидирането на Шарл де Гол, и това ги бе вдъхновило да наемат професионалист — външен човек, за когото никой нищо да не знае. Бяха осъзнали, че нямат друг избор, ако искат работата да бъде свършена.

Така се бе родила „Операция Огро“.

Бауман не изрече пред тях нито дума. Комуникираше чрез детска дъска за писане. Не чуха гласа му. Нито успяха да го проследят макар и веднъж… макар да се опитаха…

Дадоха му за помощници проверени доброволци на ЕТА, но всички подробности по планировката оставиха на него. Бауман проведе подготвителната фаза крайно внимателно и както винаги направи старателно проучване на обстановката. Така научи, че всяка сутрин в девет часа Кареро Бланко отива на меса в църквата на йезуитите в Барио де Саламанка. Проучи маршрута на колата и обърна специално внимание на регистрационния й номер.

След това нае на Кале Клаудио Коело номер 104 в Барио де Саламанка сутеренен апартамент, разположен срещу църквата. Доброволците от ЕТА изкопаха тунел през стената на жилището до средата на улицата — отне им осем дни. Междувременно, използвайки един от легалните си контакти, ЕТА закупи от „Барутен склад Ернани“ двеста килограма експлозив „Гома две“, оформен като памплонски наденички. Разпределен в пет пакета, експлозивът беше поставен в пет големи гюма за мляко на няколко метра един от друг по цялата дължина на тунела. Бауман дълго се бори със задачата как да насочи ударната вълна на експлозива във вертикална посока и накрая я реши като запечата тунела с пломби от по няколко стъпки добре уплътнена пръст.

В нощта преди атентата вечеря сам. Поръча си прясно уловени малки змиорки и черен салам, пи „Оруха“. На следващия ден — 20 декември 1973 — черният „Додж Дарт“ на Кареро Бланко зави на ъгъла на „Диего де Леон“ по Кале Клаудио Коело. Бауман беше там, качен на стълба и преоблечен като бояджия. Когато колата мина над тунела, Бауман натисна бутона, скрит в кутия от боя.

Разнесе се приглушена експлозия и пламтящите останки от колата хвръкнаха високо във въздуха, прелетяха над покрива на пететажната сграда на мисията на йезуитите и се стовариха върху просторната тераса на втория етаж от другата страна. На погребението на Огро симпатизанти на дясното крило пееха на висок глас химна на фалангистите „Кара ал Сол“.

Когато започна очакваното ожесточено полицейско разследване, Бауман се зае с помощта на посредник с десетимата доброволци на ЕТА, които бяха изкопали тунела. Те загинаха до един по време на енергичен полицейски „разпит“. Бауман бе свършил работата, за която го бяха наели, и не беше останал нито един жив участник в конспирацията, който да е виждал лицето му.

Днешните посетители на Мадрид могат да отидат на Кале Клаудио Коело 104, но ще намерят сградата, в която Бауман бе наел сутеренния апартамент, напълно запусната. От другата страна на улицата, точно на мястото на атентата, има каменна плоча, върху която е изгравирано:

„AQUI RINDIO SU ULTIMO SERVICIO

A LA PATRIA CON EL SACRIFICIO DE SU VIDA

VICTIMA DE UN VIL ATENTADO EL ALMIRANTE

LUIS CARRERO BLANCO

20.12.1974“

Няколко години след покушението бе публикувана книга, в която четиримата баски лидери единодушно настояваха, че цялата заслуга за атентата е тяхна, и естествено забравяха да споменат, че са наели професионалист. Този ход им бе подсказан от самия Бауман. Това не само придаваше по-голяма героичност на баското движение, но и изкусно заличаваше следите на неговото участие. Светът нямаше да разбере, че ЕТА е организация на некадърници. За сметка на това плъзнаха слухове — някои от тях толкова упорити, че витаят и до ден-днешен — че ЦРУ е подпомогнало баските с разузнавателна информация, за да ускорят свалянето на Франко (истината е, че не беше необходима никаква особена информация).

Когато Бауман се върна във Вахтхюис — главното управление на южноафриканската тайна полиция в Претория — там вече се бе разпространил слухът за неговото изпълнение. Още се говори как реагирал Х. Я. ван ден Берг, близо два метра високият шеф на тайната полиция, като научил какво е направил неговият агент Хенрик Бауман — с псевдоним „Зиро“. „Боже Господи! — избухнал Ван ден Берг. — Кой, по дяволите, е този Бауман? Бил агент, дъра-дъра. Та той е направо самият проклет Принц на мрака!“