Джоузеф Файндър
Часът нула (35)

34.

Бауман обиколи поляната, за да се увери, че нито наблизо има хора, нито е възможно някой да се приближи изненадващо. Извади от багажника MLink-5000 — сателитния телефон, който приличаше на метално куфарче, сложи го на покрива на колата и го разтвори. Капакът антена се отметна назад като корица на отворена книга.

Бауман намери оптималното за този район насочване, отви с нокътя на палеца си задния капак и извади слушалката.

След това набра номер.

От годините на работа в южноафриканското разузнаване познаваше механизма на действие на правителствените служби там. Знаеше, че всеки опит местопребиваването му да бъде засечено ще поеме в едно от двете възможни направления. Поръчката можеше да дойде отвътре и щеше да се разпростре навън, но разследването можеше да започне и по запитване от чужда страна и тогава щеше да бъде насочено към Южна Африка.

Първата възможност — искане за информация, идващо от Южна Африка и предадено на службите за сигурност и свързаните с опазването на закона институции по света — бе много по-вероятна. Бивш агент е избягал от затвора и сигурно е напуснал страната; южноафриканците искат съдействие да бъде открит и заловен.

Много по-малко вероятна, затова пък доста по-обезпокоителна, бе втората възможност: някоя разузнавателна служба или полицията на някоя страна научава за неговото съществуване и се обръща към Южна Африка за помощ. Това можеше да означава само едно: изтичане на информация от близкото обкръжение на Дайсън.

От друга страна, всяко търсене, свързано с неговото име, в крайна сметка щеше да опре до проучване на молбата му за паспорт. Така че след две позвънявания Бауман вече разговаряше с жената, отговаряща за този отдел.

— Обажда се Гордън Дей от Интерпол в Лион. Става дума за едно наше запитване…

— Извинете — отговори служителката, когато Бауман изложи същността на искането си, — нямаме право да комуникираме пряко с външни агенции…

— Естествено — каза той нетърпеливо, — но нали разбирате, запитването вече е направено и аз искам само да знам дали документите вече са получени, защото тук има някакво объркване.

— Не съм получавала никакво искане от страна на Интерпол относно паспорт с този номер — неохотно каза тя.

— Сигурна ли сте? — настоятелно попита Бауман.

— Да, господин Дей, напълно сигурна съм, но ако ми изпратите факс с…

— Възможно ли е нашето искане да е било препратено към друга ваша служба?

— Не ми е известно, сър.

— О, боже… Е, добре, възможно ли е обаче нашето искане да е попаднало по погрешка в папката за кореспонденция с друга страна, например Франция, и…

— Не, сър. Единственото питане относно тази молба е от американското ФБР.

— Аа! — триумфално извика Бауман. — Видяхте ли. Работата е там, че те отправиха искане за информация по случая и до нас. Сигурен съм, че запитването е подписано от… от… момент, имам го тук някъде…

— Тейлър, сър, от отдел „Антитероризъм“.

— Тейлър! Да. Е, добре, това изяснява нещата. Благодаря ви за съдействието.

— Моля, сър, за мен беше удоволствие.

„Антитероризъм“. ФБР. Американците са попаднали на следата му. Това определено налагаше смяна на плана.

Сега вече не можеше да лети за Ню Йорк. Не, това бе немислимо. Би било груба грешка.

Щеше да лети за Вашингтон.