Джоузеф Файндър
Часът нула (33)

32.

След няколко дни Бауман се върна да инспектира взривателя на бомбата. Междувременно най-сетне бе успял да си почине, защото не бе имал много работа. Още когато се бе върнал в Амстердам, отново се бе срещнал с Ван ден Фондел Кокала, който му бе предал трите комплекта откраднати документи — два американски и един английски — и малка купчинка кредитни карти. Кокала не спести усилия да подчертае колко щастлив е бил да работи за господин Сидни Лърнър и колко по-щастлив ще бъде, ако му се отвори възможност да продължи сътрудничеството си с МОСАД, ако и когато тази организация реши, че има нужда от помощта на външно лице.

Няколко сутрини подред Бауман спа до късно. Ходи на кино, наслаждава се на храната в скъпи ресторанти. Следобедите си прекарваше в изучаване на картата на Ню Йорк Сити. Отби се в няколкото топлес бара край Рембрандсплайн, мина по уличките из района на червените фенери и си купи час-два удоволствие в компанията на млада красива проститутка. Една нощ посети популярния нощен клуб „Одеон“, където избра представителна млада дама и я откара в хотела си. Тя беше също толкова стръвна като него, така че прекараха по-голямата част от нощта правейки любов, след което се отпуснаха в щастливо изтощение. На сутринта тя изяви желание да остане или поне отново да се видят за през нощта. Той се подвоуми — годините, прекарани в Полсмур, го бяха накарали да забрави какво удоволствие може да достави сексът — но знаеше, че не е разумно да задълбочава познанствата си тук. Затова й каза, че за съжаление му се налагало да хване полет още същия ден.

Амстердам, подобно на Ню Йорк или Сан Франциско, е световноизвестно свърталище на онази особена категория компютърни ентусиасти, наричани „хакери“. Макар Бауман да бе прекарал твърде дълго в затвора, за да е в крак с последните достижения на технологията, той знаеше къде да намери човек, който не е изостанал. Така че се свърза с член на базираната в Амстердам холандска организация „Хактик“, която издава списание за компютърни хакери, и си уреди среща. В последвалия разговор описа какъв човек търси: хакер, живеещ в Ню Йорк, без криминално досие.

— Не — уточни събеседникът му, — на вас ви трябва кракер, а не хакер. Хакерът гледа на дейността си като мисия, имаща за цел да разбере… как да се изразя най-точно… да кажем недокументирана технология, така че да попречим на правителството да ни поробва и да направим от света едно по-добро за живот място. Кракерът притежава същите умения, но ги използва, образно казано, за да проникне в дома ви, често по поръчка.

— Добре, съгласен съм, нека бъде кракер — каза Бауман.

— Имам човек за вас — каза човекът. — Но ви предупреждавам, че той ще поеме вашия проект или каквото и да е то, само ако го намери интересен и… крайно изгоден в материално отношение.

— Оо, уверен съм в това — отговори Бауман. — Отсега съм готов да му обещая и двете.

Когато настана предпоследната му сутрин в Амстердам, той си купи малко устройство в голям магазин за електронни компоненти, като плати хиляда гулдена — еквивалентни на шестстотин долара. Това беше „ATM Junior“ и се използваше от банките за запис на кодирана информация върху магнитните ивици на различни банкови и кредитни карти. С негова помощ той прекодира информацията на всяка от откраднатите кредитни карти, с които разполагаше.

Когато някой реши да се разплати с кредитна карта в магазин или на място, където ги приемат, тя обикновено се прекарва през транспондер, който прочита CVC номера в началото на магнитната ивица и незабавно го изпраща по телефонна линия в изчислителния център на компанията, издала и обслужваща сметката по тази карта. Компютрите там проверяват дали въпросната карта не е с изтекъл срок, дали преразходът по сметката е в допустимия лимит или дали картата не е открадната. Ако не е, компютрите връщат код за потвърждение след не повече от две-три секунди („Американ Експрес“ използва двуцифрени кодове, докато „Виза“ и „Мастер Кард“ използват четири- и петцифрени).

Бауман не таеше никакви надежди, че някоя от тези карти все още е валидна. Дори някоя от тях още да бе, това едва ли щеше да продължи дълго.

Но той бе намерил начин да заобиколи процеса. В магнитната ивица на всяка карта сега беше програмиран правилният код за потвърждение вместо нейния номер. При поставянето на картата в транспондера, той прочиташе този код и веднага щеше да го изведе на индикация вместо номера й и изобщо нямаше да го изпрати за обработка.

Беше крайно невероятно продавачът да се запита защо телефонът не избира номера на центъра и защо отсъства обикновеното неколкосекундно забавяне на потвърждението. Дори това да се случеше, Бауман щеше да отговори, че магнитният слой на гърба на картата се е изтрил или износил. Щеше да се извини и толкова. Шансът за успех бе голям, а рискът — минимален.

През останалото време на престоя си тук Бауман поръча формуляри на името на няколко несъществуващи фирми с неопределен предмет на дейност: внос-износ, фирма за правни услуги и склад с общо предназначение.

След това си резервира място за полет на „Сабена“ от Брюксел за Лондон под фалшиво име, за което нямаше документи — знаеше много добре, че докато пътува из страните от Европейската общност, без да ги напуска, никой няма да му поиска паспорт. Накрая направи резервация в бизнес класа за полет от Лондон до Ню Йорк, използвайки името от един от новопридобитите американски паспорти — този на някакъв бизнесмен и предприемач на име Томас Алън Мофат.

 

 

Етиен Шарейрон бе уредил да използват една изоставена конюшня в покрайнините на Ю, принадлежаща на негов бизнес партньор, заминал за Брюксел за цял месец. Съдружникът му съвсем неотдавна бе разпродал всички коне на търг.

Конюшнята миришеше на тор, влажно сено и машинно масло. Светлината бе слаба, но достатъчна. Шарейрон остави на пода коженото куфарче, с което бе дошъл, отвори го и предпазливо извади от него три черни пластмасови кутии с размера на кутии за обувки. Капакът на всяка представляваше алуминиева плоча, специално обработена, за да не блести, върху която се виждаха три малки светодиода.

— Този индикатор показва, че джобният пейджър е включен и функционира — започна обясненията си Шарейрон, — вторият показва, че батерийното захранване е нормално, а последният означава, че таймерът е задействан. — Шарейрон свали с плъзване капака на един от взривателите. — Както виждаш, схемата е изцяло дублирана за по-висока надеждност. Две деветволтови батерии, две места за прикрепяне на капсулите, два таймера, два пейджъра, настроени на една и съща честота, две релета. Дори две феритни антенки. — Той вдигна поглед. — Това сериозно ще затрудни работата на хората, които евентуално биха се опитали да обезвредят бомбата. А и удвоява шанса устройството да сработи, нали?

— Виждам един микровълнов датчик.

— Предполагам също виждаш, че просто няма място за втори, а и този ти е предостатъчен.

— Ще направим ли проба?

— Да, разбира се. — Шарейрон взе една от кутиите.

— Всъщност — намеси се Бауман и избра друга — искам тази.

Шарейрон се поусмихна, показвайки, че одобрява идеята.

— Която пожелаеш.

Той отнесе кутията до един празен варел в дъното на конюшнята и я нагласи върху тясната летва, сложена отгоре. Прикрепи два капсул-детонатора във варела и се върна при Бауман.

— Първо — каза белгиецът — ще проверим възможността за управление от разстояние.

Извади малък клетъчен телефон от нагръдния си джоб, разгъна го и набра номер. После погледна часовника си. Бауман стори същото.

Двамата зачакаха, без да проговарят.

След четиридесет и пет секунди в конюшнята отекна глух изстрел. Висящите на жици капсули бяха гръмнали, а разлетелите се парчета се забиха по вътрешната стена на варела.

— Доста дълго — отбеляза Бауман.

— Интервалът не може да се фиксира.

— Да. — Детонаторът, взривяващ капсулите, се задействаше от верига, която се затваряше през пейджъра, когато той получеше сигнал от спътника. В зависимост от натоварването на телекомуникационния трафик в даден момент, пейджърът можеше да получи сигнал за повикване със закъснение от няколко секунди до няколко минути. — Ами микровълновият датчик?

— Естествено. — Шарейрон отново се разходи до варела и свърза два нови капсул-детонатора. Нулира устройството и натисна бутон за задействане на закъснителния механизъм.

— Щом таймерът отброи до нула, това задейства микровълновия датчик. Интервалът може да се настройва и е минимум десет секунди.

— А максимум?

— Седемдесет и два часа. Но ако се нуждаеш от по-голямо закъснение, не е проблем да се промени.

— Не, това е предостатъчно.

— Добре. Сега съм задал десет секунди. Така че всеки момент… а, ето. — Бауман видя в полумрака, че върху капака започва да мига червена светлинка. — Датчикът вече е задействан. Сега би ли искал сам да…

— На какво разстояние?

— Осем метра, но и това е лесно да променя.

Бауман бавно тръгна към стоманения варел и спря на десетина метра от него. После бавно запристъпва напред и след секунда трепна от сухия пукот на капсулите.

— Доста точно — похвали го той.

— Качеството на изпълнение е възможно най-високото — отговори Шарейрон и си позволи горда усмивка.

— Свършил си добра работа. Остава последното — сигнатурата, за която говорихме.

— Да, това ми отне известно време. Накрая обаче измислих доста убедителна либийска сигнатура.

Повечето взривни устройства притежават „сигнатури“, позволяващи на специалистите, които изследват останките от взрива, да определят произхода на устройството. Това обикновено са дреболии — как са вързани възлите на канапа, който пристяга пакета, как са направени спойките, как са срязани проводниците.

ИРА-Извънредни например изработва взривателите на своите бомби в големи серии от по няколко стотици. Определен брой техници се събират в охраняван склад или хамбар и работят без почивка няколко дни, произвеждайки идентични взриватели, които след това се опаковат по няколко. Тази информация е потвърдена както от разузнавателни данни, така и благодарение на изследването на своевременно открити или не взривили се бомби. Анализът под микроскоп показва, че срезовете на проводниците са направени от едни и същи секачки. Някои терористични групи оставят сигнатури несъзнателно или от немарливост, защото винаги правят бомбите си по един и същи начин. Други обаче го правят нарочно, като деликатен начин да заявят претенциите си като извършители.

— Остава въпросът с пренасянето — каза белгиецът. — Аз, разбира се, бих бил предоволен, ако ги вземеш още сега, но предполагам, че не възнамеряваш да поемаш подобен риск.

Бауман насмешливо изсумтя.

— Така и предполагах. Добре, монтажът е такъв, че всичко може да се демонтира на отделни компоненти, които влизат един в друг и заемат доста малко място, така че не е трудно да се пратят по пощата. Двамата заедно ще ги разглобим и сглобим няколко пъти, докато запомниш процеса.

— Но не искам да ги изпращаш от Лиеж.

— Е, това не би било дискретно — съгласи се Шарейрон, — особено като се има предвид с какво е известен Лиеж на света. Не, ще ги изпратя от Брюксел. Скрити в нещо безобидно като да речем радио или касетофон. С бърза поща. Трябва ми само адресът.

— Чудесно.

— И… ъъ… остава въпросът с доплащането. Пейджърите струваха малко повече, отколкото очаквах.

Бауман извади пачка банкноти и отброи сумата, която Шарейрон поиска. Не беше прекомерно надута — към трийсетина процента над първоначалните му ориентировъчни сметки. Белгиецът явно се въздържаше от опит да го изработи.

— Отлично — каза Шарейрон и прибра парите.

— Ами — сърдечно проговори Бауман, — предай искрените ми поздрави на прекрасната ти съпруга… Мари, нали така беше. И работи в музея „Куртюис“?

Шарейрон застина.

— И на малката Берта… само шестгодишна, а вече ученичка, а? Сигурно си много горд с нея.

— Какво намекваш, по дяволите?

— Едно-единствено нещо, приятелю. Знам адреса на апартамента ти на Рю Сен Жил. Знам със сигурност къде точно се намира дъщеричката ти точно в този момент. Същото се отнася и до жена ти. Помниш ли какво те предупредих: ако и най-незначителната подробност от нашата сделка стане известна някому, последиците за теб и твоето семейство ще бъдат невъобразими. Няма да се спра пред нищо.

— О, моля те… не казвай нито дума повече — примоли се белгиецът. — Разбрах те.

Докато излизаха от полумрака под ярката слънчева светлина, Бауман отново помисли дали не е по-добре просто да го убие. Навън полъхваше лек ветрец и миришеше на прясно окосена трева.

Животът е серия от хазартни залози, помисли си Бауман. Шарейрон не можеше да спечели нищо от издаването на някакъв южноафриканец, чието име дори не знаеше, а в допълнение на това съображение бе повече от сигурно, че не би желал да поставя властите в известност за дейността си в Луанда. А и заплахата за семейството му щеше да изиграе ролята на трети крайно убедителен аргумент.

Не, Шарейрон щеше да живее. Бауман сърдечно се сбогува с него, качи се в наетата кола, с която бе дошъл, и отпътува. Да вършиш бизнес с човек, когото познаваш от друг живот, бе огромен риск, но не бе ли риск и самото му бягство от Полсмур? Истината бе, че той не можеше да продължи с плана, ако не знаеше със сигурност, че местонахождението му ще остане тайна за всички.

Имаше начини да провери дали е така.

Досега бе карал през долината Мьоз, покрай река Самбр, която се събира с Мьоз при Намур. Този участък от пътя бе удивително прекрасен, провираше се покрай високи скали, канали, ферми и древни руини. След като подмина Анден, но преди да стигне до Намур, той отби от главния път и продължи през тревата, докато излезе на малка горичка и едно място, където дърветата заграждаха неголяма поляна. Спря и изключи двигателя.