Джоузеф Файндър
Часът нула (58)

57.

Обадилият се по защитената телефонна линия аналитик от техническата служба се държеше като гимназист. Тънкият му глас на няколко пъти му изневери.

— Агент Кехил, аз съм Тед Грабовски — неуверено съобщи той. — Определиха ме да работя върху едно устройство, за което знаете — взривяващ механизъм.

— Да… — Сара се зачуди какво ли би могла да каже на това.

— Ако помните, вие ме помолихте да проверя за сигнатура…

— Естествено, че помня. — Анализът на оставените от инструменти белези бе една от силните страни на Лабораторията на ФБР и макар в повечето случаи този анализ да предполага изнурителен труд и неотслабваща концентрация на вниманието, това по правило са единствените надеждни „отпечатъци“, позволяващи да се „идентифицира“ бомбата.

— Добре, но има нещо смущаващо — продължи Грабовски. — Сигнатурата, така да се каже, е с различен почерк.

— Спойките?

— О, те са чисти, бих казал прекалено чисти. Мен повече ме притесняват обикновените свързвания на проводниците.

— По-точно?

— Те са в стил „Уестърн Юнион“. Прекрасна работа.

— Защо не опресните паметта ми?

— Исторически погледнато, свързванията „Уестърн Юнион“ са измислени за работа с телеграфни кабели, защото те обикновено са подложени на силен опън и е трябвало да се измисли начин за свързване на голи кабели, който да издържа на рязко дръпване. Тази свръзка се прави така: вземате двата оголени края, огъвате ги надолу разделени, завъртате ги веднъж, така че да се пресучат, вдигате краищата нагоре и отново ги пресуквате под деветдесет градуса. Получава се свързване грубо с формата на триъгълник, който се обвива с изолирбанд и…

— Добре, какво всъщност установихте?

— Разбрах… но това е само предположение… разбрах, че човекът, който е работил тази част, е бил обучаван в Индиан Хед.

В Индиан Хед, Мериленд, се намираше Школата на военноморските сили за експлозиви, сапьори и обезвреждане на бомби, където се обучаваха всички американски експерти по бомбите. Макар че ЦРУ притежаваше свои бази, в които да обучава експертите си, повечето агенти на ЦРУ минаваха и през Индиан Хед.

— Казвате ми, че това е било направено от американец?

— Не, госпожо, не казвам това. Може би не сте в течение, но в Индиан Хед приемат за обучение и чужденци. Там има един курс, който се казва „Изработване на импровизирани взривни устройства“ — знам, защото съм минал през него. Казвам, че онзи, който е изработил това малко бижу, със сигурност не е либиец.

Кристин Виджиани влезе забързана.

— Какво има, Крис?

— Попаднах на нещо, което мисля, че ще искаш да видиш.

— О?

— Трябва само да съберем две и две и ето какво се получава. Нашият човек е ликвидирал Кареро Бланко, нали така? Наели са го баските?

— И?

— Е, добре, потърсих информация за убийството на Кареро Бланко, надявайки се нещо да изникне — тя пое дълбоко от цигарата си, — и научих, че ЦРУ разполага с надеждна информация, че онзи, който е бил нает от баските, скоро след това е бил нает и от ИРА.

Сара се поизправи в стола си. Вниманието й беше приковано.

Виджиани междувременно продължаваше:

— Това ме наведе на мисълта да вляза във връзка с отдел „Специални операции“ на Скотланд Ярд. Там откриха сериозни доказателства, че нашият човек е извършил и атентата срещу британския посланик в Северна Ирландия в средата на 70-те — спомняш ли си случая?

Сара, разбира се, го помнеше много добре. На 21 юли 1976 Кристофър Юарт-Бигс, британски посланик в Ирландия, беше убит с противопехотна мина, поставена в дренажна тръба под път в околностите на Дъблин, по който минал с колата си. Юарт-Бигс бе успял да бъде посланик само три седмици.

Убийството се оказа дело на ИРА-Извънредни. Но дълго време се правеха само предположения кой е реалният извършител. По-късно британското разузнаване научи, че е бил платен професионалист, следователно стриктно казано, извършителят не беше ИРА.

След обстоен технически анализ и съпоставяне на различни разузнавателни данни вече нямаше никакво съмнение, че Юарт-Бигс е станал жертва на все същия загадъчен убиец, ликвидирал и Кареро Бланко в Мадрид. Името обаче така и остана тайна.

— Този Бауман — завърши Виджиани през облак дим — май наистина е най-гадният шибан убиец на света.

— Агент Кехил? — обади се пак след един час аналитикът от техническата служба. — Имахте въпрос относно таймера.

— Да?

— Ами мисля, че има нещо не наред. Реших да се задълбоча в нещата, след което помолих и другите момчета да погледнат, и сега всички сме на мнение, че таймерът е почти идентичен на онези, които Едуин Уилсън е продал на Либия през 1976 година.

— „Почти идентичен“ ли?

— Изработен е точно както онези, но не е от тях. Нали се сещате за пластмасовия кожух, в който са монтирани таймерите? Ами, аз измерих точката на топене на пластмасата и установих, че тя е 344 градуса по Фаренхайт, така че мога със сигурност да заявя, че таймерът не е същият.

— Сигурен сте, така ли?

— Абсолютно. Ние разполагаме с няколко от таймерите на Уилсън и те всички са монтирани в корпус от найлонов каучук, който се топи при 542 градуса по Фаренхайт. Този, за който говорим, е с ацетилов каучук. Съвсем различен.

— Значи е фалшив? Смятате, че някой е изработил фалшив таймер, който да изглежда точно като либийския, за да създаде впечатлението, че бомбата е на либийците?

— Точно това се опитвам да кажа. Няма друга причина, поради която някой ще се захване да прави точен дубликат на таймера, освен да заблуди хората от звеното за антитероризъм. Някой се опитва да ни прекара.