Джоузеф Файндър
Часът нула (67)

66.

Облечен в европейски костюм, Бауман чудесно се вписваше в тълпата уолстрийтски бизнесмени, пристигащи на работа. Човек спокойно можеше да го вземе за космополитен банкер или за търговец от англоезична страна.

Той стоеше на Уотър стрийт и небрежно гледаше към отсрещната страна на улицата, където се издигаше невзрачна административна сграда. Безброй хора бяха минали край тази сграда, хора, чиито съдби зависеха от Уолстрийт, но колцина от тях й бяха хвърлили нещо повече от абсолютно незаинтересован поглед?

На нивото на улицата се помещаваше административната част на малка банка с името „Гринич Тръст“. На горните етажи имаше различни други офиси. Фоайето на сградата бе в характерния за Уолстрийт стил, със зелен мрамор. Абсолютно нищо забележително нямаше в тази скромна постройка.

Освен онова, което бе разположено на нивото на мецанина зад ненадписани врати, достъпът през които ставаше с магнитни карти.

Там, добре защитена и скрита от света с анонимността на обстановката, се намираше Мрежата — нервният център на световната финансова общност. Бауман вече знаеше доста подробности за скритото зад тези стени и врати. Знаеше, че там е инсталирана мощна двупроцесорна система Unisys A-15J с оптическа дискова памет с огромен капацитет. В случай на пожар помещенията мигновено щяха да се изпълнят с парите на потискащото горенето съединение „Хейлон“. При токови удари или спиране на тока компютрите щяха да продължат работата си, захранвани от мощни акумулатори до момента, когато щяха да се включат резервните дизелови генератори.

Силовата подсистема бе дублирана, така както и системата за телекомуникации, а двата процесора обезпечаваха дублиране на изчислителните ресурси. Имаше двайсет и четири препроцесора за електронно идентифициране, проектирани и изработени от английската фирма Racal-Guardata, чиято задача бе да филтрират всички постъпващи съобщения, проверявайки за тяхната автентичност, преди да ги допуснат към системата за обработка. Това ставаше по алгоритмичен път, чрез анализ на структурата на заглавната част на съобщенията.

Конструкторите на Мрежата си бяха направили труда да извършат подробен анализ на възможните рискови ситуации. Тяхната предвидливост бе стигнала дотам, че бяха използвали външни работници само за грубата работа и бяха повикали свои техници, които да довършат най-деликатните свръзки и монтажни операции. Също вътрешни хора — но това вече се подразбираше — извършваха и периодичната профилактика.

И все пак, погледнато в чисто исторически план, това си беше технология от началото на 80-те години, която използваше само най-елементарните мерки за сигурност. Беше направо скандално в каква степен зависи цялата финансова система на планетата от тази съвсем обикновена административна сграда.

След случилото се в Световния търговски център имаше много приказки какви поражения били нанесени на американската финансова система. Пълни глупости! Бомбата в Центъра бе убила шепа хора и бе прекъснала някои дейности за известно време. Това не беше нищо в сравнение с другото, което щеше да се случи тук, на отсрещната страна на улицата.

Трилион долара преминаваха по електронен път през един от етажите на тази сграда всеки ден — повече от цялата парична маса на САЩ в обръщение. Огромни богатства се стрелкаха със светкавична бързина оттук към целия свят. И какво наистина представлява в наши дни една държавна облигация, освен микроскопичен запис върху някаква компютърна лента? Цялата крехка структура на планетарните финанси зависеше от нормалното функциониране на една пълна с компютърен хардуер зала. И едва се крепеше на крехкото доверие, че тази система ще продължи да функционира все така нормално.

Прекъсването на потока информация — или още по-лошо, унищожаването на машините и изтриването на архивираните данни щеше да доведе до разклащането на цели правителства и до заличаването на огромни корпорации. Глобалната финансова система със стържене щеше да застине. Фирми и компании по целия свят щяха да изчерпят паричните си запаси, щяха да се окажат неспособни да платят за поръчаните стоки, щяха да прекратят производствените си цикли и дори нямаше да могат да издадат на своите работници чекове със заплатите им. Колко изумително е, разсъждаваше Бауман, че ние позволяваме на собствената ни технология да изпреварва нашата способност да я използваме!

И точно в това бе гениалността на плана за отмъщение на Дайсън. Той бе избрал целите си както конкретно, така и общо. Някакъв банкер на име Уорън Елкинд, шеф на втората по големина банка в страната, бе предал на властите Дайсън заради опит да получи материална изгода, възползвайки се от вътрешна информация, и сега щеше да плати за коварството си. Компютърен вирус щеше да проникне в системата на „Манхатън Банк“ и щеше да преведе наличния й капитал по банки из целия свят. Това не само щеше да доведе до затварянето на „Манхатън Банк“, но й щеше да я лиши от натрупаното в нея богатство. Тя просто щеше да фалира.

„Не искам Уорън Елкинд да умре — специално бе подчертал Дайсън. — Искам да живее, но да страда всеки ден. Искам да види делото на своя живот унищожено и да стане свидетел на рухването на банката, в която е вложил всичко.“

Дайсън знаеше, че фалитът на дори една толкова голяма банка няма да отслаби сериозно икономиката на САЩ. Ударът, истинският удар, щеше да дойде един ден по-късно, когато малко преди края на работния ден окончателно и безвъзвратно щеше да бъде унищожена Мрежата. Това щеше да парализира за години цялата икономика на Съединените щати, които бяха изпратили своите агенти, за да убият жена му и дъщеря му.

Идеален план наистина, помисли Бауман. Защо никой досега не се бе сетил за него?