Джоузеф Файндър
Часът нула (43)

42.

За нещастие следващия следобед Пери Тейлър пътува от работа до вкъщи без спиране.

Бауман се обади в автокъщата, поиска да говори с Кени — младежа, който му бе помогнал — и му благодари. Направи го, защото никак не го устройваше Кени сам да позвъни от добра воля на Тейлър и да се поинтересува дали всичко е наред.

На следващата сутрин Тейлър спря в един магазин — явно за да си купи обяда, но твърде за кратко, за да има възможност да се направи нещо сериозно.

Вечерта след работа обаче Тейлър спря на няколко километра от дома си край един супермаркет и влезе да напазарува.

Най-сетне му се бе открила очакваната възможност.

Тейлър заключи куфарчето си в багажника. Бауман го изчака да влезе в супера и се приближи до олдсмобила.

Видя, че той отново бе оставил колата с изключена алармена система. Без никакво притеснение Бауман пъхна ключа на багажника в ключалката и с лекота го отвори. Както можеше да се очаква, Тейлър поддържаше багажника си безукорно подреден — никакви боклуци, стари вестници, парцали или списания с оръфани страници. Имаше само неразпечатана кутия с топки за тенис и сивото куфарче „Самсонайт“. Той го взе, затвори багажника и се върна при собствената си кола.

Макар куфарчето да беше с шифрова ключалка под дръжката, състояща се от три диска с цифри на тях, Тейлър не го беше заключил. Всъщност защо ли да го прави? Нали беше на безопасно място в багажника?

В един от джобовете имаше полуавтоматичен револвер „Смит енд Уесън“, модел 1006. Имаше и бележник и няколко папки. Докато прелистваше бележника и преглеждаше папките с облечените си в латексови ръкавици ръце, Бауман усети, че започва да се изпотява. Затова запали двигателя и включи климатика, но разликата бе минимална. Колата трябваше да бъде в движение, за да може климатичната инсталация да заработи на пълна мощност.

Тейлър най-вероятно нямаше да се забави много, което означаваше, че Бауман трябва да приключи с огледа само за минути и да върне куфарчето в багажника колкото може по-бързо. В никакъв случай Тейлър не биваше да разбере, че някой е тършувал из колата му. За щастие тя бе паркирана в един от отдалечените краища на паркинга и наоколо бе почти безлюдно.

В куфарчето имаше много документи с гриф „Поверително“ или „Секретно“, но това едва ли имаше някакво значение. Никой вече не би погледнал документ без гриф поне „Строго секретно“. Бауман знаеше, че американското правителство използва три степени на секретност: поверително, секретно и строго секретно. Последната бе най-високата и независимо какво говореше хорската мълва, по-висока от нея просто не съществуваше.

За сметка на това съществуваха трийсет поднива на секретност, известни като „ниши“. Даден държавен служител можеше да притежава достъп до една или повече ниши и да не притежава такъв за други.

В този момент Бауман се натъкна на интересен документ, какъвто не бе очаквал да намери. По-скоро не се бе надявал да намери.

Представляваше зелен лист с антетка „Еъртел“.

Бауман познаваше достатъчно механизмите на ФБР, за да му е известно, че съществуват три категории комуникации, обменяни между Главното управление и оперативните служби. Рутинните съобщения се наричаха „Писмо“ и се отпечатваха на бяла хартия. Следващото ниво на спешност се наричаше „Еъртел“ и беше на зелена хартия. По-точно беше да се каже, че тя бе зелена само за Управлението, докато филиалите получаваха сини копия. Тази категория съобщения (известни още като „зелените“) пътуваше с куриер или се изпращаше по факс. Най-високото ниво на спешност бе запазено за „Телетайп“. Тези съобщения вървяха на плътна жълта хартия и също се изпращаха по куриер или факс. Единствената оперативна разлика между „Еъртел“ и „Телетайп“ бе в антетката.

Конкретният „Еъртел“ бе адресиран до помощник-директора на ФБР, оглавяващ нюйоркското управление. Беше от Пери Тейлър и в него се изброяваха членовете на специална работна група към Обединените сили за борба с тероризма, носеща кодовото име „Операция Минотавър“. Бе упоменато от кои организации идват хората. Петима бяха от ФБР — двама от Главното управление, двама от бостънския клон и един неотдавна уволнил се от същия клон.

Съдържанието на документа достатъчно ясно разкриваше, че това са имената на агентите, на които е възложена задачата да разследват „възможен“ „очакван“ терористичен акт в Ню Йорк Сити. Ставаше дума за хора, тръгнали по следите на Бауман!

Той държеше в ръцете си имената на ловците.

Преписа набързо имената и данните към тях и внимателно подреди документите обратно. После слезе от колата си, отвори багажника на олдса, сложи куфарчето както си беше и затвори багажника. След това бързо се наведе да свали предавателя от задната броня — беше прекалено рисковано да го оставя повече. Опипа с пръсти вътрешната страна на бронята, намери кутийката на „хрътката“ и я прихвана по-здраво, за да отлепи силния магнит. В същия момент чу нечий глас съвсем наблизо до себе си.

— Не мърдай — каза гласът. — ФБР.

Бауман рязко се извърна и видя Пери Тейлър. Или бе проявил немарливост, или бе подценил Тейлър. Тейлър без съмнение бе видял през витрината някой в подозрителна близост до колата си и бе излязъл от страничен изход. Не държеше никакви пазарни торбички.

Ситуацията беше крайно неприятна и Бауман за момент усети, че му се завива свят. Не искаше да убива Пери Тейлър, от самото начало не бе имал такова намерение. Притеснено се усмихна и дори се позасмя с нескривано неудобство. След това проговори с южняшки акцент, който вече му се струваше напълно естествен.

— Ужасно място да си изгубиш контактната леща.

Видя, че Тейлър за миг се поколебава.

— Къде си я изпуснал? — попита той скептично.

Дали го беше видял да отваря багажника? Наоколо нямаше жива душа. Никой не можеше да ги види.

— Ами… тук някъде… къде другаде? — отговори Бауман, поклащайки глава. — Боже Господи, някои дни всичко ми върви наопаки.

— И на мен ми се е случвало — каза Тейлър. — Чакай да ти помогна.

Едва сега Бауман се досети, че Тейлър е невъоръжен. Нали револверът му бе в багажника. Тейлър се приближи уж за да помогне на Бауман да намери изгубената леща, но в действителност — Бауман бе уверен, че е точно така — с намерение да го сграбчи и може би да се опита да го обезоръжи.

— Благодаря — каза Бауман, изчака Тейлър да се приближи достатъчно… и внезапно ръката му се стрелна към гърлото на Тейлър като жило на змия, сграбчи го с всичка сила и Пери Тейлър се отпусна на земята мъртъв. Изглеждаше досущ като човечец на средна възраст, комуто е призляло от задушаващата жега на вашингтонската вечер.