Джоузеф Файндър
Часът нула (29)

28.

— Goedenavondq Mijnheer — изрече пълният нисък човек в ъгловото сепаре и се понадигна, за да поздрави Бауман, който току-що бе влязъл в претъпканата пивница в самия център на района, заеман от амстердамския университет.

— Добър вечер — отговори Бауман и го погледна оценяващо. Мъжът се казваше Ян Вилем ван ден Фондел, по прякор Кокала.

Кокала беше „мърк“^[1] — бивш наемник, работил в Близкия изток и Африка под замайващо разнообразие от прозвища. Веднъж дори бе един от всяващите страх affreux — „страшните“ — бели наемници, достъпни срещу щедър хонорар, които държаха на власт диктаторите из цяла Африка и Азия. През 60-те и 70-те години бе действал в Белгийско Конго (сега Заир), в Ангола — по времето, когато още бе владение на португалците, в Родезия на белите (сега Зимбабве), в Йемен под старата монархия и в Иран по време на шаха. През 1977 бе един от предводителите на претърпелия неуспех опит да бъде свалено марксисткото правителство на Бенин — малка държавица в Западна Африка. На следващата година стана ключовата фигура, помогнала на Ахмед Абдала да стане президент на Коморските острови. Десетилетие по-късно няколко негови хора, работещи като телохранители на президента Абдала, убиха същия човек, когото бяха издигнали на власт.

Ван ден Фондел беше с неугледен външен вид, пренебрегваше личната хигиена и в резултат миришеше неприятно. Имаше щръкнали уши и лоши зъби, пожълтели от дъвчене на тютюн.

Но Кокала бе един от най-добрите фалшификатори в занаята. Бе склонил да се срещне с Бауман — той изобщо не го познаваше — само защото за него бе гарантирал техен общ приятел, също бивш наемник, укротил се най-сетне в Марсилия, когото Бауман бе наел за едно убийство в Остенде преди десетина години. Въпросният французин бе работил под командуването на Кокала в Белгийско Конго и познаваше Бауман само като богат американец на име Сидни Лърнър.

„Сидни Лърнър“ бе един от хилядите саяними на МОСАД — доброволци, помагащи на израелските разузнавателни служби. Всеки саян („помощник“ на иврит) трябва да е стопроцентов евреин, но не израелски гражданин; всъщност саянимите са евреи от Диаспората, макар че биха могли да имат роднини в Израел. Само в САЩ има над петдесет хиляди саяними. Лекар-саян например ще се съгласи да се погрижи за огнестрелна рана на агент от МОСАД, без да съобщава на властите. Не е изключено саян да откаже задача — това често се случва — но той никога няма да предаде агент на МОСАД.

Както Бауман бе очаквал, фалшификаторът бе попитал общия им приятел защо, по дяволите, този Сидни Лърнър не поръча фалшивите си документи на своя каца — ръководещия офицер от МОСАД. „Има си причини — загадъчно бе отговорил наемникът. — Интересуваш ли се?“ Кокала се интересуваше.

Бауман веднага насочи разговора по същество.

— Нуждая се от три пълни комплекта документи.

Фалшификаторът присви очи.

— Белгийски?

— Американски и британски.

— Паспорти, шофьорски книжки и така нататък?

Бауман кимна и отпи глътка от бирата си.

— Но, господин Лърнър — каза Ван ден Фондел, — тези документи е много по-евтино да си набавите в Ню Йорк или Лондон.

— В момента за мен времето е по-важно от парите — обясни Бауман.

Фалшификаторът не сдържа широката си алчна усмивка.

— Кажете ми, господин Лърнър, с какво точно време разполагате?

— Трябват ми за утре вечер.

Ван ден Фондел избухна в смях.

Бауман стана и каза:

— Съжалявам, че не можахме да се споразумеем.

Пристъпът на веселие на фалшификатора моментално секна.

— Вижте, това, което искате, е абсолютно нереално — бързо изрече той. — Невъзможно. Освен, разбира се, ако имате нещастието да попаднете на някой дребен мошеник, който така ще оклепа нещата, че американските или британски власти ще ви задържат още щом погледнат документите ви. Аз обаче съм майстор в занаята, господин Лърнър. Всичко, което правя, е с изключително качество. — Той отново се усмихна алчно и допълни: — Бих казал дори, че е по-добро от оригинала.

Бауман пак седна.

— В такъв случай колко време ви трябва?

— Зависи единствено от онова, което искате. Британските документи изобщо не са проблем. Американските обаче… хм, това е по-сложно.

— Разбирам.

— От април 1993 американското правителство започна издаването на нови паспорти, подсигурени с така наречената „кинеграма“, която изглежда като холограма, ако знаете какво е това.

Бауман нетърпеливо кимна и затвори за миг очи.

— За щастие все още са валидни и продължават да се използват и старите американски паспорти. Те са много по-лесни за възпроизвеждане. Не оставайте обаче с впечатлението, че не са трудни. За да фалшифицира паспорт, човек трябва да има достъп до съответната хартия, а най-добре до оригинални бланки, каквито се използват от правителствените служби. Необходимо е още и съответното техническо оборудване, а неговото разпространение е под строг контрол, следователно е трудно да се намери, което го прави и крайно скъпо…

— Процесът, изглежда, наистина е времеотнемащ…

— Напълно сте прав. Поради късите срокове, които поставяте, фалшифицирането се изключва като вариант. Единствената оставаща възможност е да се намери валиден паспорт и да се промени, както е необходимо.

— Известно ми е какво означава това — усмихна се Бауман, извади паспорта на Съмнър Робинсън, отвори го на съответната страница и го показа на фалшификатора, слагайки палец върху името.

— Използвали сте аматьор — неодобрително каза фалшификаторът.

Бауман кимна.

— Доста груба работа — поклати глава събеседникът му. — Ако сте го използвали и не са ви заловили… е, значи сте имали късмет. Но не бива повече да рискувате.

Бауман прие обидната оценка на уменията си, без да реагира.

— Затова съм тук — каза той. — Не се съмнявам, че вие ще се справите много по-добре. Но как ще направите така, че откраднатият паспорт да не бъде съобщен като изчезнал или откраднат, което автоматично ще го включи в списъците, контролирани на американските гранични контролно-пропускателни пунктове? Единственото, което ми хрумва, е да се вземе паспортът на човек, който никога не го използва, и следователно няма да забележи отсъствието му.

— Точно така, господин Лърнър. Мрежата, която ръководя, разполага с имената на американци, живеещи зад граница — Белгия, Холандия, Люксембург и други страни. Американци, които имат паспорти, но рядко пътуват или изобщо не го правят.

— Добре — одобри Бауман.

Започнаха да обсъждат цената — солена, както се оказа, поради необходимостта да се поддържа значителен персонал, в това число малка група специалисти по взломни кражби, които без съмнение щяха да поискат своя дял.

Накрая Бауман стана да тръгва и добави, сякаш сетил се в последния момент:

— О… и докато хората ви се занимават с тази задача, възложете им да ми съберат различни кредитни карти — „Виза“, „Мастер Кард“, „Американ Експрес“… каквото им попадне.

— Кредитни карти ли? — Ван ден Фондел не скри съмнението си. — Паспорти, които рядко се използват, това го разбирам. Но кредитни карти… никой не пропуска да съобщи за загубването им. И незабавно ги изваждат от употреба.

— Точно така — съгласи се Бауман. — Но това е без значение за мен. — Той протегна ръка и изтърпя влажното, мазно ръкостискане на фалшификатора. — Ами, до утре, тогава.