Джоузеф Файндър
Часът нула (18)

17.

Бауман се отби в един железарски магазин до „Етоал“ и купи оттам необходимите му принадлежности, след което отиде в английската книжарница на Авеню дьо л’Опера, откъдето избра два еднакви джобни речника с червени корици от винилова изкуствена кожа. Смяташе да ги използва за кодиране на изпращаните съобщения. После се впусна в къса обиколка на магазините за дрехи из 8-и арондисман и си купи няколко много добри костюма и ризи — вярно, конфекция, но отлично ушити — към които добави колекция от вратовръзки, няколко чифта английски обувки, скъпо дипломатическо куфарче и други аксесоари.

След това се върна в „Рафаел“. Макар още да не бе станало обед, потъналият в уютен полуздрач бар в английски стил с дъбова ламперия вече правеше добър оборот. Той избра малка масичка, седна там, поръча чаша еспресо и без да бърза, прегледа купчина американски вестници и списания: „Форбс“, „Форчън“, „Барънс“ и други. От време на време вдигаше поглед, колкото да провери влизането и излизането на клиентите.

Не след дълго забеляза мъж на възраст малко под четирийсетте — американски бизнесмен, доколкото можеше да се съди по външността му. Дочу и разговора със спътника му — изглежда, младши помощник — защото двамата избраха да седнат на съседната маса. Първият бизнесмен, чиято старателно вчесана тъмна коса изглеждаше посипана със сребро, се оплакваше на втория, че хотелът не донесъл неговото списание „Уолстрийт джърнал“ със закуската в стаята му тази сутрин, макар изрично да бил поискал това.

Късметът на Бауман сработи, когато към бизнесмена се приближи сервитьор с телефон в ръка, обърна се към него на фамилия и включи телефона в розетка на стената. След приключването на явно важния телефонен разговор двамата американци забързано излязоха във фоайето. Там помощникът седна в един от фотьойлите, а партньорът му се качи в асансьора.

Миг преди вратата на асансьора да се затвори, Бауман се вмъкна през нея. Бизнесменът натисна бутона за седмия етаж, Бауман ненужно го натисна повторно и притеснено се усмихна на собствената си непохватност. Бизнесменът, който видимо бързаше, не отговори на усмивката му.

Бауман последва американеца по коридора. Мъжът спря пред стая 712, а Бауман го подмина и се спотаи зад ъгъла. Бизнесменът излезе пак буквално след секунди, облякъл бежов шлифер и понесъл сгъваем чадър.

Не можеше да е сигурен, но ако се съдеше по времето — само няколко минути преди един — имаше голяма вероятност, че двамата американци отиват на делови обяд. Това бе парижка традиция и той добре знаеше, че подобни обеди продължават поне по два часа.

Бауман окачи табелката „Не безпокойте“ на вратата на стаята, в която бяха отседнали американците, сложи латексовите си ръкавици и незабавно се хвана на работа. Макар стая 712 да бе доста по-тясна от неговия апартамент, както можеше да се очаква, в нея имаше всичко необходимо, в това число малък сейф, вграден в ниша до голямото легло.

Сейфът, подобно на всички хотелски сейфове, които Бауман бе виждал, се оказа достоен за аматьор, но предназначението му явно беше само да обезкуражи крадливи камериерки от изкушението да откраднат видеокамера или добре натъпкан портфейл. Беше от типа, който обикновено се вгражда в хотелските стаи от средна категория нагоре: малка, тежка стоманена каса, взидана в уплътнена с цимент ниша, крайно неудобна за повдигане, макар това да не бе невъзможно.

На капака й се виждаше цифрова клавиатура. За да се отвори, трябваше да се набере кодовата комбинация — цифрите се появяваха на течнокристален дисплей — в края на която се натискаше бутонът, обозначен със звездичка, което задействаше по електронен път ключалката.

Той вкара малък шестограм в дупката на капака и плъзна плочата назад. Това беше достатъчно, за да получи достъп до обикновената ключалка с два ключа. Трябваше му минута игра с импровизирания комплект шперцове — това бе наборът домашни инструменти, който бе купил преди няколко часа от железарския магазин — за да се пребори с ключалката. Накрая сейфът се предаде.

Очакванията му не бяха измамени. Противно на европейците, които предпочитат да носят в себе си важните документи при пътуване, американците постъпват по обратния начин. Господин Робинсън — господин Съмнър Чарлз Робинсън, както гласеше пълното му име — бе оставил паспорта си заедно със значително количество чекове на „Американ Експрес“ и малка купчинка долари.

Бауман прибра паспорта в джоба си, после бързо преброи наличните (двеста и двайсет долара) и чековете (хиляда и петстотин долара). За миг се поколеба дали да не вземе и тях, после реши да се въздържи. Когато господин Съмнър Ч. Робинсън се върнеше, той можеше да реши (или не) да отвори сейфа и можеше (или не) да открие липсата на паспорта си. Ако това се случеше, той с голямо облекчение щеше да установи, че парите му са непокътнати, и не бе изключено да помисли, че е сложил паспорта си на друго място.

Едва ли би приел, че някой крадец ще открадне паспорта му и ще подмине парите. Дори след като претърсеше стаята, джобовете на различните си дрехи и багажа, и не намереше паспорта си, той можеше да се въздържи да информира хотелската администрация за неговата липса. Още по-малко вероятно бе да се обърне към полицията. Да, не си струваше да взема наличните.

Мартин Ломакс, адютант на Малкълм Дайсън, вдигна слушалката и се обади в офиса на компанията в Цуг, Швейцария, използвайки засекретената телефонна връзка, за да провери, че необходимите финансови операции са направени и преводът за Бауман е прехвърлен в панамската банка. Ломакс се обаждаше в Цуг вече трети ден подред, защото бе от онези, които мислят за всичко, а шефът не обичаше дори и най-незначителното недоглеждане.

Нещо повече, Дайсън имаше сериозни опасения относно разузнавателните възможности на американското правителство и бе инструктирал Ломакс никога да не обсъжда предстоящи неща по друга линия, освен засекретената. И то не коя да е засекретена линия, защото Дайсън съвсем не бе вчерашен и знаеше, че практически всички фирми, предлагащи кодиращи телефони — в това число прословутата „Crypto A. G.“ от Цюрих — продават алгоритмите си за зашифроване на АНС и ЦПР. Така че не съществуваше такова нещо като истински надежден телефон, освен ако човек сам не се погрижеше да го има.

Затова Дайсън не бе купил своите телефони от някоя от тези компании. Един руски емигрант в Женева бе намекнал тук-там, че търси финансиране за нов проект, предвиждащ създаването на компания за секретна комуникация. Руснакът, специалист по шифри, навремето бе работил за КГБ. Дайсън бе обезпечил първоначалния капитал и това бе помогнало руската компания да бъде основана. Първият прототип на новия надежден телефон бе предоставен на Дайсън. Никакви алгоритми не бяха дадени нито на АНС, нито на ЦПР. Тези телефони бяха истински надеждни и шифрованите съобщения по тях не можеха да бъдат разбити. Само по тези телефони Дайсън и съдружниците му можеха да говорят открито.

Бауман се върна в стаята си и до края на деня се отдаде на планиране.

Начинанието на Малкълм Дайсън наистина бе нещо изключително, но колкото повече мислеше върху него, толкова повече недомислици забелязваше. Дайсън бе направил няколко предположения, всяко от които можеше да се окаже невярно. Освен това милиардерът нямаше никаква представа за особеностите на мястото, където щеше да се проведе операцията, за мерките за сигурност, слабите места — все неща с ключово значение. Дайсън също подценяваше риска Бауман да бъде заловен или убит. Номерът, както се казваше, бе в подробностите, и Бауман нямаше намерение да пропусне дори най-дребната от тях.

Когато пиколото почука на вратата му, за да остави окачените на закачалки костюми, кутиите с обувки и останалата част от дрехите, които бе накупил тази сутрин, Бауман вече бе нахвърлил груб работен план — доста груб, но изпълним, в последното бе напълно сигурен. Той се преоблече и излезе на разходка.

Първото, което направи, бе да влезе в магазин за тютюневи изделия, откъдето си купи фонокарта, която щеше да му позволи да направи няколко международни обаждания от всеки обществен телефон. Намери един такъв в сутерена на някакво кафе и след известно обмисляне на следващия си ход се обади в Ню Хейвън, Кънектикът. Използвайки адреса, който бе преписал от квитанцията към пътните чекове на Съмнър Робинсън, той бе научил домашния му телефон от служба „Справки“.

Отговори му женски глас. Там бе късна нощ и първоначално гласът й прозвуча малко изплашено, сякаш позвъняването я бе събудило.

— Госпожа Робинсън ли е? — с подчертан английски акцент се осведоми Бауман. — Казвам се Найджъл Кларк и се обаждам от Париж.

Жената потвърди, че е съпруга на Съмнър Робинсън, и веднага попита дали мъжът й е добре.

— О, боже, не се безпокойте — възкликна Бауман. — Работата е в това, че намерих паспорта на мъжа ви в едно такси и… — Той изслуша възклицанието й, след което продължи: — Узнах телефона ви от „Справки“. Предайте на съпруга си да не се тревожи… държа го в ръцете си, неповреден и в безопасност. Кажете ми какво да правя, как да му го предам… — И той отново се вслуша. — Точно така — потвърди той, — на летище „Шарл де Гол“. — Гласът му звучеше благодушно, но очите му бяха стоманено студени. В този миг чу някой да слиза по стълбите. Една млада жена, обгърната в облак цигарен дим, видя, че телефонът е зает, и го прониза с раздразнен поглед. Той я пресрещна с равен, предупредителен поглед, който я накара да се изчерви, да хвърли цигарата си на пода и да се качи обратно по стълбището. — О, няма да заминава преди края на седмицата, така ли? Чудесно… Добре… Единственият проблем е, че аз трябва да взема полет за Лондон буквално след секунди, нали разбирате, и… О, по дяволите, чувам последното повикване на пасажерите и се опасявам, че трябва да тичам, но… ако ми дадете адрес, ще го изпратя по DHL или с някоя друга куриерска служба в мига, в който се озова у дома. — Той произнесе „дома“ с типичен лондонски акцент и се засмя добродушно, когато жената го засипа с несвързан порой от благодарности. — Хайде, хайде, дори не искам да чувам за това. Едва ли ще струва кой знае колко.

Инстинктът му говореше, че е постъпил както трябва. Да, американецът може и да не бе съобщил никъде за паспорта си, но сега жена му щеше да го потърси в хотела, щеше да му съобщи, че паспортът му е бил намерен от някакъв симпатичен англичанин и щеше да му каже да не се безпокои, понеже онзи обещал да изпрати паспорта по най-бързия начин при първа възможност.

Съмнър Робинсън сигурно щеше да се запита как е попаднал паспортът му в такси. Може би щеше да се усъмни дали изобщо го е оставял в сейфа си. Във всеки случай, при тези обстоятелства той нямаше да съобщава нищо никъде — нали щеше да очаква да си получи паспорта след ден-два. Е, готиният британец сигурно имаше намерение да му го върне, защо иначе ще си прави труд да се обажда чак в Ню Хейвън, нали така? Значи паспортът щеше да остане валиден поне още три дни. Дори повече, макар Бауман да знаеше, че никога не би рискувал.

Той окачи слушалката и се качи по стълбите на нивото на улицата.

— Отстъпвам ви телефона завинаги — каза той на младата жена, която продължаваше да чака, дари я със сърдечна усмивка и си позволи едва забележимо да намигне.

Обядва сам в хотела. Когато приключи, донесоха в стаята му голям кашон, в който се намираше апаратът MLink-5000. Разопакова го и внимателно прочете инструкцията за работа. Натисна с палци двата въртящи се винта на задния капак, извади слушалката, после отвори предния капак на устройството, нагласи ъгъла на антената и направи две обаждания.

Първото бе до банката в Панама Сити, откъдето получи потвърждение, че преводът на Дайсън е пристигнал.

Второто бе на частния номер на Дайсън.

— Започвам работа — късо осведоми той работодателя си и прекъсна разговора.

През последното десетилетие фалшифицирането на американски паспорт постепенно бе ставало все по-трудно и по-трудно. Не, разбира се, че не бе невъзможно — за опитния фалшификатор няма невъзможни неща. Но Бауман, макар да бе наясно с основните неща, далеч не беше професионален фалшификатор. Това бе работа, която той оставяше на другите.

След няколко дни щеше да се свърже С професионалист, когото познаваше и комуто можеше да се довери. Дотогава обаче трябваше да се оправя със собствени сили, и то в рамките на шестте часа, с които разполагаше, преди да отиде на „Шарл де Гол“, откъдето да вземе ранния полет за Амстердам.

Беше три сутринта, когато най-сетне въздъхна задоволен от резултата. Само внимателен оглед би разкрил, че паспортът е подправен, но нямаше подобна опасност — той щеше да напусне Франция през натовареното летище „Шарл де Гол“ със сутрешния полет, използван най-вече от бизнесмени, и знаеше, че френските инспектори ще имат време само за един бегъл поглед върху паспорта на поредния раздразнителен американски бизнесмен.