Джоузеф Файндър
Часът нула (31)

30.

Дюк Тейлър въведе Сара Кехил в кабинета си и я представи на Ръсел Улман и Кристин Виджиани, които я поздравиха с неохотна вежливост. Личеше си, че биха били по-щастливи да се запознаят с боа удушвач.

Тук, на седмия етаж в сградата „Хувър“, климатиците бяха особено силни. Защо, запита се Сара, директорите и на ЦРУ, и на ФБР са предпочели седмия етаж? Дали старият Джей Едгар не си е казал: „Щом ония са решили така, и аз искам“?

Сара оценяващо погледна присъстващите.

Улман беше едър и рус — истинско копие на Питър. Виджиани изглеждаше много спретната и даваше да се разбере, че с нея няма да е лесно. Що се отнася до Тейлър — тя веднага го хареса, допадна й сериозността му, както и самоиронията, която бликаше от него.

Той седна в коженото си кресло, поставено точно пред огромния окачен на стената герб на ФБР, и каза:

— Значи ти си била в Германия по делото Локърби?

— Да.

— Доста хора се изказаха ласкаво за теб. Явно си помогнала да се разплете случаят.

Нещо в погледа й проблесна и тя го попита:

— Мислите ли, че ако сама бях решила случая Локърби, сега щях да стоя тук?

— А къде другаде?

— Кой знае? — сви рамене тя.

— Но ти знаеш прекрасно, че ни трябваха двайсет и един месеца да идентифицираме таймера и точно това бе ключовата находка. Може би и без теб щяхме да стигнем до същата информация, но това би означавало загубено време. Бюрото е в голям дълг пред теб.

— О, с удоволствие ще приема увеличение на заплатата.

— В досието ти е отбелязано, че си демонстрирала добри качества на ръководител. Била си шеф на малка група в Хайделберг. Сега разбирам и че имаш склонност да казваш каквото мислиш.

— Само когато сметна, че е важно. На началниците ми в Хайделберг не им допадна, когато казах, че в случая са замесени не само либийци.

— По-точно?

— По-точно Сирия в сътрудничество с Иран. Но това е само теория. Няколко месеца преди взривяването на Пан Ам-103 двама членове на общото командване на Народния фронт за освобождение на Палестина са били арестувани в Германия с барометрични детонатори. Кой е стоял зад тях? Сирия. Но администрацията на Буш гледаше на Сирия като на ключов фактор за близкоизточния мирен процес и реши да ги остави на мира. После имахме нужда Сирия да застане на наша страна по време на войната в Залива и така окончателно ги откачихме от куката.

— Интересно — обади се Тейлър. — Не коментирам.

— Тази фраза ми звучи познато.

Той се усмихна.

— Изненадан съм, че си се задържала толкова дълго в Бюрото.

— Имам репутацията на човек, който свършва каквото му се възложи. И мога да пестя доста време на другите.

— А имаш ли теория и относно атентата в Световния търговски център? Защото според някои ние не сме били решили този случай докрай.

— Едва ли ще искате да ме изслушате.

— Да опитаме.

— Добре… Според мен ние не проявихме нужната настойчивост да разплетем международната връзка. Както при Локърби: не искаме да знаем, защото какво да правим, ако научим? И ето, всички са щастливи да стоварят вината върху тъпите последователи на някакъв сляп шейх. Но ако човек погледне уликите по-отблизо, няма как да не види, че един от членовете на тази банда е бил дълбоко законспириран иракски агент — „къртица“. Убедена съм, че той е координирал нещата. Мисля, че зад всичко стои Саддам Хюсеин.

— Повикаха ли те за ОКБОМБ?

— Не. Вече бях в Бостън. Но би ми се искало.

— Ако бяха дали случая на мен, щях да те извикам. Липсва ли ти работата в „Антитероризма“?

Сара не отговори веднага.

— Това значи било? Да, много ми липсва. Но имам лични причини да бъда там, където съм сега.

— Запознах се с досието ти и знам за попечителските права. Разбирам, че човек понякога трябва да прави жертви в името на семейството.

— Това интервю за постъпване на работа ли е?

— В известна степен. Според теб проявяваме ли необходимата твърдост по отношение на терористите?

— Как да разбирам множественото число — ФБР или САЩ?

— Съединените щати.

— Не възприемам въпроса сериозно. Разбира се, че не сме достатъчно твърди. Говорим силни приказки, но с това всичко свършва. Помните ли, че по време на войната в Залива Пентагонът искаше да удари по лагерите за обучение на терористи в иракската провинция и да ги помете, но Белият дом каза „не“? Не трябвало да нервираме сирийците, защото ни били нужни за коалицията срещу Саддам Хюсеин. Това твърда позиция ли е? Ами когато президентът на Пакистан Зиа загина заедно с американския посланик при самолетна катастрофа и Департаментът не разреши на нито един от нашите агенти в Пакистан да разследва случая? Много твърда позиция, нали? Разполагаме с две дузини агенции, бюра и ведомства, които държат изкъсо терористите и трябва да реагират на техните ходове, а не можахме да спрем групата, поставила си за цел да вдигне във въздуха Световния търговски център.

— И защо според теб?

— Защото сме немарливци. Слепият шейх зад атентата в Световния търговски център фигурира в списъка на заподозрените терористи, но два пъти е получил виза да влезе в страната, защото името му било погрешно изписано на молбата за виза… как ви се струва?

— Значи мислиш, че ако затегнем контрола, неща като Оклахома Сити повече няма да се случват?

Тя се замисли.

— Не знам. Не можеш да спреш маниак.

Тейлър се облегна в креслото си и скръсти ръце.

— Добре. Забелязахме, че си направила задълбочено разследване на един нюйоркски банкер на име Уорън Елкинд. Това изглежда малко встрани от нормалните ти задължения, освен ако няма връзка с организираната престъпност, за което не ми е известно.

Сара внимателно го изгледа. Значи това било.

— Една проститутка, която по стечение на обстоятелствата беше мой ключов информатор — благодарение на нея бяха формулирани обвиненията по няколко доста важни дела — беше убита. Момиче на повикване по-скоро, а не проститутка — за хората от нейния кръг разликата е съществена. Както и да е, бостънската полиция смята случая за приключен, но аз няма да скрия, че съм скептично настроена. Оказва се, че момичето е било наето да открадне нещо — CD-ROM диск, доколкото схващам — от този Елкинд.

— А каква е връзката между Елкинд и тази проститутка? — проговори за пръв път Ръсел.

— Тя датира отдавна. Винаги когато е идвал в Бостън, момичето му е правело сеанси със завързване и наказание. Изглежда, е била наета от някой, който е знаел, че обслужва Елкинд.

— И какво е имало на диска? — попита Виджиани.

— Не знам. Банкова информация, предполагам. Очевидно нещо доста важно.

— Но откъде знаеш, че момичето е било наето да свърши тази работа? — настояваше Виджиани. — Нали не си говорила още с Елкинд?

— Не съм — призна Сара. — Не още. Всъщност той отказва да разговаря с мен. Но аз знам, че е така, защото го имам записано на лента.

— Така ли? — Тейлър се наведе напред. — Подслушвали сте телефона на проститутката?

— Не, разбрахме го от телефонния й секретар. — И тя обясни за изтритата касета.

— Лабораторията на ФБР — гордо се усмихна Тейлър. — Най-добрата техническа служба в света.

Сара прочисти гърло.

— Всъщност… наложи ми се да използвам външни хора. От МТИ. Оказа се, че ние не разполагаме с нужната технология.

— Имаш ли разпечатка? — попита я Тейлър.

— Имам нещо по-добро — съобщи му Сара. — Нося касетата. Нещо ми говореше, че ще искате да я чуете.

След като Сара пусна касетата два пъти на стария „Панасоник“, който Улман взе на заем от съседния офис, Тейлър каза:

— Добре, ето сега с какво разполагаме пък ние. — И й подаде листа с текста на разшифрования от АНС телефонен разговор.

Тримата запазиха мълчание, докато тя го преглеждаше.

Сара четеше и недоумението й нарастваше. Когато стигна до името на Уорън Елкинд, тя вдигна за миг поглед, после дочете до края и попита:

— Кой води този разговор?

— Не знаем — призна Тейлър.

— А къде е бил прехванат?

— В Швейцария.

Тя бавно издиша и изгледа всички поред.

— „Целта“, както те се изразяват, е или Уорън Елкинд, или „Манхатън Банк“, а може би и двете. Елкинд е не само един от най-могъщите банкери в света, но е и основен лобист за каузата на Израел. Много палестинци биха дали мило и драго, за да го видят да се пържи в ада.

Виджиани сви рамене, сякаш казваше: „И това според теб е новина?“.

Сара продължи:

— А този Хайнрих Фюрст — или както там се пише — който е приел предложението — какво научихте за него?

— Нищо — отново късо отговори Тейлър.

— Кръгла нула — намеси се Улман. — При всякакви начини на изписване, с всякакви, дори съвсем далечно подхождащи комбинации. Нищо!

— Фюрст… — произнесе бавно Сара. — Знаете ли, имам една идея.

— Я да я чуем — без да скрива съмнението в гласа си, каза Тейлър. — Готов съм да се хвана за всичко.

— Ами знаете, че когато бях в Германия по случая СКОТБОМБ, прекарах доста време, занимавайки се с таймери за бомби. Тогава разговарях с един полковник от РАМО — възрастен човек, почина преди няколко години — относно един опит за преврат в Того през 1986 година. Човекът ми спомена, така между другото, името на някой си, за когото се смятало, че е замесен в аферата Того. Бил терорист наемник и се подвизавал под името „Фюрст“. Едно от многото имена, които използвал.

Тейлър, който до момента изморено си масажираше очите, рязко я погледна.

Виджиани попита с остър глас:

— Хайнрих Фюрст?

— Не, само „Фюрст“ или „Хер Фюрст“.

— Немец? — уточни Улман.

— Не — каза Сара. — Прозвището очевидно е немско, но не и самият наемник.

— Научи ли истинското име на наемника? — попита Тейлър.

— Не, само това и още нещо — прозвище, своеобразно nom de guerre^[1].

— По-конкретно?

— Ами този тип бил добър, наистина добър, макар да бил лишен от морал като всички останали. Гениален, безжалостен — всички силни прилагателни можело да се употребят за него. Бил най-добрият в занаята. Бял южноафриканец — говорело се, че някога работил за южноафриканската тайна разузнавателна служба. Някои от почитателите му го наричали „Принца на мрака“.

— Който обича деца, кучета, Моцарт и обожава да върви по пясъка на брега — сухо допълни Виджиани.

Сара невъзмутимо продължи:

— Е, моят немски не е какъвто беше, но не означава ли „фюрст“…

Улман я прекъсна:

— Фюрст… Принца… О, боже! Furst der Finsternis — „Принца на мрака“.

— Точно така — потвърди Сара. — Това е възможност.

Тейлър се усмихна криво.

— Чудесно. Сега започвам да разбирам защо са всички тези хвалебствия в досието ти. Май наистина имаш мозъка, необходим за тази работа.

— Благодаря. Някога може би беше така.

— Все още е така. Добрее… Ако е истина, че нашият Принц е южноафриканец, тогава трябва да се обадим в Претория. И да видим с какво разполагат те относно това прозвище.

— Аз… аз бих подходила много внимателно — намеси се Сара.

— Хайде сега — възпротиви се Виджиани. — Новото южноафриканско правителство работи с истинска готовност за сътрудничество. Ако действително мислиш, че този тип е работил за службите им, това е единственото място, където бихме могли да потърсим отговора — Претория.

— Почакай малко — спря я Тейлър. — Какво имаш предвид, Сара? Че информацията за запитването може да стигне до него?

— Мисля, че трябва да разглеждаме възможността — колкото и малко вероятна да е тя — че хер Фюрст може да е нает от някои бели южноафриканци.

— Белите южноафриканци вече не са на власт — раздразнено напомни Виджиани.

Сара безстрастно я изгледа и каза спокойно:

— Не мисля, че е толкова просто. Кои в крайна сметка преобладават в южноафриканската разузнавателна служба? Белите южноафриканци. От английски произход и африкаанерите. И те никак не се радват на начина, по който им дръпнаха черджето изпод краката.

Виджиани се намуси в знак, че не е съгласна. Сара забеляза, че и Тейлър леко е смръщил вежди, затова поясни:

— Да предположим, че се обърнем към южноафриканската служба и отправим запитване за терорист, който нарича себе си „Хайнрих Фюрст“. Ами ако някаква група в същата служба използва в момента този агент за операция, за която не бива да се разчува? Изведнъж ще задействаме всички аларми.

Тейлър изсумтя.

— Но ако не използваме официален канал за нашето запитване до Претория, това изключва както съдействието на Департамента, така и на нашия нов аташе там. Все пак трябва да направим опит и да влезем в контакт с някого там. Някой доверен и дискретен източник.

— Нямаме ли платени агенти там? — попита Сара.

— Не ми е известно. Ще разпитам, но не мисля. Поне не разполагаме с никой на достатъчно висок държавен пост.

— Тогава друг, с когото Бюрото, Управлението или правителството поддържат връзка, някой надежден?

— Ще трябва да се поразровим. Но първата стъпка е да създадем тук елитна и напълно тайна група, Сара, и аз искам ти да бъдеш в нея.

— Къде? В Ню Йорк ли?

— Тук — подчерта Тейлър.

— Не знам спомняте ли си, че имам малко дете? — каза Сара.

— Както е живял там, така ще живее и тук. Освен това е лято. Нали сега не ходи на училище?

— Не ходи — отговори Сара. — Но все пак бих предпочела да не го правя.

Тейлър я изгледа недоумяващо за миг. Настъпи неловка тишина. Едно време — когато бе ерата на Хувър — беше немислимо агент да откаже задача. Едно време щяха просто да му кажат: „Последната заплата ще ти бъде изплатена във Вашингтон след трийсет дни“. И сигурно щяха да допълнят: „Не сме ти зачислявали син. Щом толкова го искаш, гледай си го“.

— Агент Кехил — с леден глас започна Тейлър, — ако разузнавателните данни, с които разполагаме, струват нещо, след няколко седмици в Ню Йорк ще има опит за голям терористичен акт. Да не би да искате да ми кажете, че онова, с което се занимавате в момента, е по-значимо и по-спешно от това?

Изненадана от настойчивия му тон, Сара се изправи в стола си, после се наведе напред и със същата страст в гласа отговори:

— Искате от мен да разбия живота си, да си събера багажа и да се преместя от Бостън за седмици, а може би и месеци. Окей, добре. Но да работя тук? Във Вашингтон? Че защо не отворим офис в Алтуна?

— Моля? — попита Тейлър. Стори му се, че не е чул добре.

Агенти Улман и Виджиани наблюдаваха размяната на тези реплики с интерес, като зрители на корида.

— Ако терористичният акт се планира за Ню Йорк, трябва да бъдем в Ню Йорк. Представете си например, че решите да обявите общо издирване. Това предполага въвличането на огромен брой хора. А това означава тясно сътрудничество с нюйоркската полиция. Лудост е да разпореждаме от Вашингтон.

— Сара, всичките ни ресурси са тук, компютрите, средствата за тайна комуникация…

— За бога, та аз самата имах надеждна връзка с Бюрото още докато бях в Джаксън, Мисисипи, веднага след като завърших школата за агенти. Не ми казвайте, че това е невъзможно да се направи в Ню Йорк. Няма да повярвам.

— Това означава да се установи секретен център на оперативно управление на Федерал Плаза 26 — заключи Тейлър.

Федерал Плаза 26 бе адресът на Управлението на ФБР в Ню Йорк.

— Тогава ще е по-добре да поместим обява на цяла страница в „Ню Йорк Таймс“ — възрази Сара.

— Моля?

— Ако искате тайна, забравете за Федерал Плаза 26. Трябва да изберем друго място в града.

— По думите ти разбирам, че приемаш да участваш.

— При няколко условия.

Виджиани укорително поклати глава. Улман заби поглед в бележките си.

— Например?

— Ще работим отделно от другите.

— Това е невероятно скъпо.

— Какво чак толкова му е скъпото? Трябват ни няколко засекретени телефона. В нюйоркския офис и без това едва ли ще има всичко, от което ще се нуждаем.

— Добре. Смятам, че оттам все ще могат да ни предложат нещо. Какво друго?

— Искам да привлека двама души в групата. Единият е мой приятел от групата по организираната престъпност. Казва се Кен Олтън. Той е компютърен гений и уменията му могат да ни бъдат полезни.

— Съгласен — каза Тейлър. — Другият?

— Аликзандър Папас.

— Алекс Папас? — поиска да се увери Тейлър. — Че той не се ли пенсионира преди няколко години?

— Всъщност миналата година.

— И според теб той ще иска да се върне на служба?

— Бих могла да опитам да го придумам — сподели Сара, — но според мен той просто ще се вкопчи за този шанс. Привлякоха го за ТРЕЙДБОМБ. — Това беше кодовото наименование на Бюрото за операцията по разследване на експлозията в Световния търговски център.

— Хм… това е доста необикновено, но предполагам, че може да се уреди. Добре. Значи участваш?

— Да — въздъхна Сара. — Участвам.

— Отлично. Какво ще кажеш сега, ако ти възложа да ръководиш операцията?