Джоузеф Файндър
Часът нула (70)

69.

На следващия ден, по целия път до Сентръл Парк, Джаред беше намусен. Двама негови нови приятели от лагера отиваха на видеоигри след края на заниманията всеки ден и този път бяха поканили и него.

— Виж, съжалявам, но отговорът ми е „не“ — заяви му Сара. — Радвам се, че имаш нови приятели, но не искам да излизаш, ако не те придружава възрастен — или аз, или Бриа.

— Но това е само на две преки, мамо — опита се да протестира момчето. — И изобщо няма да съм сам. Ще бъдем трима.

— Не. Нали видя какво се случи в парка, когато те оставих сам за малко…

— Господи — възкликна Джаред. Държеше се точно като баща си. — Но това е нелепо.

— Ей — обърна се към него Сара. — Не ме ли чу? Казах „не“.

— Това е глупаво.

— Това е предпазливост — обясни тя и двамата тръгнаха да пресичат улицата към парка. — Просто не искам да ти се случи нещо лошо.

— Защо винаги се държиш с мен като с малко дете? — повиши глас той.

Към тях се приближи Брайън, беше по спортна фланелка. Той целуна Сара по бузата и потупа Джаред по рамото.

Сара ги остави да се занимават и отиде на работа. Уговориха се да се видят на същото място точно след два часа.

Джаред обясни на Брайън основните положения при подаване или улавяне на пас.

— Първо се затичваш — повтори той. — И едва след това аз хвърлям топката.

— Окей — каза Брайън и се затича.

Топката се извиси във въздуха и започна да се спуска към него. Той се хвърли след нея и не я хвана. Тя падна и отскочи от земята, а той се подхлъзна в калта и се просна по гръб. Джаред избухна в смях, а миг по-късно и Брайън се присъедини към него.

Двамата стояха изцапани с кал и неистово се смееха. После седнаха на тревата, Брайън си пое дъх, сложи ръка през раменете на Джаред и каза:

— Знаеш ли… и моите родители се разведоха, когато бях дете.

— Наистина ли?

— Да… Знам колко е гадно. И… хм. Това още никому не съм го казвал. Когато бях на девет — само на година повече от теб — родителите ми непрекъснато се караха. Ама наистина непрекъснато. Като станах на десет, се разведоха, но им трябваха години кавги, за да стигнат дотам. И един ден, когато още бях на девет години, така ми писна от постоянните им разпри, че взех и избягах от къщи.

— Ами! — възкликна Джаред.

— Точно така. Събрах си любимите играчки, взех някои дрехи, сложих всичко в една чанта, качих се на автобуса и пътувах цял час, без да знам накъде отивам, до последната спирка.

— Далече ли беше?

Бауман кимна, опитвайки се да си представи как би изглеждало детството на едно момченце в Канада. Изпитваше голямо наслаждение от лъжата, защото чувстваше, че звучи убедително.

— Прекарах нощта сред полето, а на следващата сутрин взех обратния автобус и се прибрах. Родителите ми вече бяха изпаднали в паника. И не само те. Оказа се, че едва ли не целият град е излязъл да ме търси. Дори полицията бе разпратила патрулни коли навсякъде заради мен.

— И какво направиха родителите ти? Сигурно са били бесни?

— О, да. Бяха страшно ядосани. Но поне за един ден ги видях единни… този ден те не се караха. Безпокояха се за мен. Знаеш ли защо ти разказвам това? Просто опитай се понякога да погледнеш на нещата от позицията на майка си. Тя се безпокои за теб, защото те обича. И без това има много грижи с тази нейна опасна работа, нали тара?

— Да — съгласи се Джаред. — Мисля, че е така.

— Знам със сигурност, защото тя ми каза, че е ръководител на група хора, които търсят някого… Разказвала ли ти е някога за работата си?

— Малко… не знам.

— Но знаеш, че има причини да се безпокои, нали?

Джаред сви рамене.

— Какво ти е разказвала?