Джоузеф Файндър
Часът нула (2)

1.

Затворник номер 322/88 — на администрацията той беше известен като Бауман, макар това изобщо да не бе рожденото му име — отдавна се бе подготвял за този ден.

Стана рано и както всяка сутрин надникна през решетките на тесния прозорец към пищната зеленина, блеснала под яркото южноафриканско слънце, и към океана.

Вслуша се в крясъците на чайките и лая откъм кучкарниците.

После легна на студения циментов под и захвана редовния утринен ритуал: първо серия изпъвания на крайниците за гъвкавост, след това сто лицеви опори и накрая сто коремни преси.

По всички стандарти единичната килия на Бауман беше прекалено тясна. Но въпреки ограниченото пространство той разполагаше със самостоятелна тоалетна с душ.

Беше малко над четиридесетте, но всеки би го взел за десет години по-млад. Освен това беше поразително красив. Косата му бе гъста, черна и вълниста, тук-там напръскана със сребро. Старателно поддържаната му къса брада подчертаваше линията на челюстта, носът му бе прав; веждите му бяха тежки и плътни; кожата му бе с тъмния маслинов тен, характерен за Средиземноморието.

Бауман спокойно би могъл да бъде сбъркан с италианец от южните райони или дори с грък, ако не бяха искрящите му чисто сини очи с дълги ресници. Усмихнеше ли се — а това правеше рядко и единствено в случаите, когато искаше да пусне в ход неотразимия си чар — лицето му се озаряваше, а зад устните се показваха идеално равни и бели зъби.

За шестте години, прекарани в затвора Полсмур, той беше успял да постигне физическа форма, за каквато при други условия не би могъл и да мечтае. Всъщност, откакто се помнеше, той винаги си беше здрав, но сега беше напомпал мускулите си с необикновена сила. Причината бе, че когато не четеше, нямаше с какво друго да се занимава, освен с калистеника и хва-ранг-до — малко известно корейско бойно изкуство, което бе усъвършенствал с години.

Той облече синята си затворническа униформа с отпечатан на гърба номер 4 — крилото на затвора Полсмур, в което се намираше. После оправи леглото си и се приготви за дългия ден.

Затворът Полсмур е разположен край Кейптаун, Южна Африка, на земя, където някога е имало хиподрум и няколко ферми. Заграден е с високи стени, върху които е опъната бодлива тел, по която тече ток. Надзирателите живеят със семействата си на територията на затвора в уютни апартаменти и имат на разположение центрове за възстановяване, плувни басейни и градини. Четирите хиляди затворници се държат в строгост, станала пословична.

Полсмур, един от единайсетте затвора със строг режим в Южна Африка, така и не бе успял да спечели страховитата репутация на вече закрития затвор на Робен — парче скала непосредствено до брега на Капския полуостров, и все пак бе наследил Робен Айланд като място, където излежават присъдите си най-опасните престъпници на Южна Африка. Точно тук Нелсън Мандела бе прекарал последните няколко години от четвъртвековната си присъда след закриването на Робен Айланд и превръщането му в музей.

Бауман бе прехвърлен тук в микробус, с крака, оковани в обща верига с двайсетима други, от Централния затвор на Претория непосредствено след закрития процес срещу него. За повечето бури, работещи тук като надзиратели, както и за всичките си съкафезници, затворникът с номер 322/88 беше загадка. Странеше от останалите и почти не говореше. Вечеряше, седнал отделно, и безстрастно ядеше лоясалите зеленчуци. Когато го извеждаха в двора, за да се разтъпче, неизменно се занимаваше с калистеника и хва-ранг-до, а след като го върнеха в килията му, вместо да гледа телевизия като всички останали, четеше книги — забележителни с разнообразието и необичайността си книги, като се започне с историите на създаването на атомната бомба или на международния петролен бизнес, през биографиите на Чърчил и Ницше, описание на последния скандал, разтърсил Уолстрийт, монографията на Макс Вебер „Етиката на протестантството и духа на капитализма“ и се завърши с трактат върху ренесансовата архитектура в Италия от XVI век.

Другите затворници (наричани тук bandiete или skollies) пушеха контрабандно внесени дълги цигари, приготвени в домашни условия и завити в кафява хартия, известни под името zoll, докато Бауман неизменно пушеше „Ротманс“. Никой нямаше представа как се снабдява с тях. Той не се набъркваше в контрабандните машинации на останалите и не проявяваше никакъв интерес към опитите им за бягство, които най-често бяха напълно аматьорски подготвяни и по правило се проваляха.

Не стана и член на нито една от многобройните банди, които, окуражавани от администрацията, контролираха затворниците. Това бяха строго организирани йерархично изградени общества, управлявани от съвети, известни като kringz. Занимаваха се с ритуални убийства, обезглавявания, разчленяване на телата и дори канибализъм. Държаха се подчертано враждебно с нечленовете, които презрително наричаха mupatas или овце.

Веднъж, няколко дни след пристигането на Бауман в Полсмур, една от бандите изпрати своя най-зъл lanie — водач, излежаващ дълга присъда, когото всички най-старателно отбягваха — с цел да го сплаши. Намериха го малко по-късно брутално убит — всъщност така зловещо обезобразен, че дори на закоравелите типове, които го откриха, им призля от гледката. Няколко от затворниците бяха имали нещастието да станат свидетели на разправата, протекла светкавично бързо и отблъскващо безжалостно. Най-ужасното нещо бе, че дори в разгара на схватката ледено безстрастното изражение на Бауман изобщо не се бе променило. По-късно никой не пожела да признае, че е видял самото убийство. В резултат към Бауман се отнасяха с уважение и повече никой не посмя да го закачи.

За Бауман се знаеше само, че е с доживотна присъда и че неотдавна е прехвърлен от кухнята в автосервиза, където се поправяха колите на служителите. Говореше се, че някога е работил за южноафриканското правителство и дори е служил в държавното разузнаване и тайната полиция, някога наричана Бюро за държавна сигурност, а сега известна като Национална разузнавателна служба.

Подхвърляше се още, че стои зад дълга серия известни терористични актове както в Южна Африка, така и в чужбина. Смяташе се, че е хвърлен в затвора заради убийството на член на кидон — внушаващите страх малки оперативни групи на МОСАД — и това бе истина, макар случилото се да бе използвано само като претекст, защото той бе изпълнявал заповед. Всъщност той бе толкова добър във всичко, което правеше, че вдъхваше страх на собствените си началници, за които бе облекчение да го видят зад решетките завинаги.

Един бур бе дочул, че в Бюрото Бауман бил известен с прозвището „Принц на мрака“. Какво стоеше зад това, надзирателят не можеше да каже. Някои предполагаха, че причината е в мрачното му изражение, други бяха убедени, че става дума за лекотата, с която може да убива — умение, демонстрирано по най-убедителен начин. Много бяха теориите, но никой не знаеше със сигурност.

В девет и половина Бауман влезе в автосервиза и поздрави надзирателя Пийтер Кийви. Харесваше Кийви. Беше свестен човек, макар да загряваше бавно.

Взаимоотношенията между бур и bandiet са доста странни. Надзирателите бяха пословично жестоки и дори стигаха в изстъпленията си до садизъм… но същевременно с трогателна наивност отчаяно желаеха да бъдат харесвани от затворниците.

Бауман се възползваше от това при всеки удобен случай. Знаеше, че Кийви е запленен от загадъчното му минало и умира от желание да научи повече за живота му, затова от време на време му казваше някои дреболии — пикантни подробности, имащи за цел повече да разпалят любопитството на надзирателя, отколкото да го задоволят. Всъщност харесваше Кийви най-вече заради лекотата, с която можеше да го манипулира.

— Днес сме ви приготвили нещо по-различно — дружелюбно обяви Кийви и потупа Бауман по рамото. — Докараха ни камиона за храна.

— О? — услужливо се изненада Бауман. — Че какво му има, баас?

— Не знам. Започвал да пуши, когато сменяли скоростите.

— Добре че почти приключихме с колата на капелана. — И Бауман посочи малкия черен „Форд“, с който се бе занимавал през последните няколко дни.

— Остави Попай да я довърши. — „Попай“ беше затворническият прякор на Ян Куупман — другият затворник, който работеше в автосервиза. — Става дума за камиона за храна. Не искаме да стоим гладни, нали?

Бауман подлизурски се захили на жалкия опит за шега и отговори:

— Не бих искал да изпусна следващото ухо. — Преди няколко седмици бе открил в чинията си космато и мръсно свинско ухо.

— Ха-ха-ха! — Кийви буквално се задави от смях. — Следващото, а?

Попай, на чието рамо имаше голяма татуировка, която според него увековечаваше факта, че веднъж бе наръгал с нож надзирател, дойде след няколко минути и започнаха работа.

Бауман отвори багажника на колата на капелана и крадешком погледна към Кийви, който в този момент вадеше цигара. И разбира се, както си му беше редът всяка сутрин, след като запалеше цигара, Кийви излезе, за да си вземе чаша кафе и да си даде десет-петнайсет минути почивка за приказки с надзирателя в съседното помещение.

Изправен до багажника, Бауман подметна на Попай:

— Я провери шибания ауспух! Дали не трябва да го сменяме?

Попай клекна, а Бауман внезапно посегна, стисна го за брадичката и с две резки завъртания му счупи врата. Попай дори не успя да извика.

Бауман бързо издърпа безжизненото тяло до шкафа за инструменти, отвори го, натика трупа вътре и после заключи. Погледна към вратата. Кийви още почиваше. Оставаха пет минути, докато го сменят.

Бауман се наведе, бръкна дълбоко в багажника на колата и повдигна края на мокета, с който бе застлан. Отдолу се видяха пантите, които бе монтирал, докато работеше върху колата.

Зад импровизирания капак, между багажника и гърба на задната седалка, имаше достатъчно място, за да може да се свие в него. Той се качи в багажника, намести се в отделението и тъкмо се готвеше да затвори капака, когато чу стъпки. Измъкна се, но не бе достатъчно бърз. На няколко крачки от него стоеше Кийви.

Той не би трябвало да се връща и мисълта за последиците натъжи Бауман.

— Ама ти какво… — започна Кийви и го изгледа с подозрение.

Бауман го дари с лъчезарната си усмивка и обясни:

— Багажникът се разглоби. Ама като знам колко му плащат на бедния старец, никак не се изненадвам.

Но Кийви не можеше така лесно да се отърве от подозренията си, така че само тъпо завъртя глава:

— Разпадна ли се?

Бауман се измъкна от колата, сложи ръка през раменете на надзирателя и подметна приятелски:

— Знаеш ли какво? Хайде това да си остане между нас.

Кийви алчно присви очички и попита:

— Колко ще получа?

— Оо… доста, баас! — увери го Бауман, без да сваля ръка от раменете му. — Например… едно свинско ухо.

И рязко заби юмрук в ямката под мишницата на Кийви с такава сила, че смаза брахиалния нерв.

Кийви рухна.

Бауман го прихвана, докато падаше, и смаза трахеята му. После изтегли тялото под един тезгях. Минута по-късно вече се бе скрил в тайното отделение в колата. Беше тъмно и тясно, но нямаше да му се наложи да чака дълго. И наистина, само след малко чу крачките на другия надзирател.

Настана кратка тишина, после със силно метално тракане започнаха да се вдигат боядисаните в синьо стоманени врати, които водеха към света навън. След три завъртания на ключа — сигнал, че всичко се развива по план — двигателят запали и колата бавно потегли.

После спряха и изминаха една-две минути, та пазачите на изхода да проверят колата. Бауман много добре познаваше процедурата на огледа и бе сигурен, че няма да го открият. Някой отвори багажника и Бауман видя тънката ивица светлина в процепа към пода на багажника.

Дълбоко и безшумно пое въздух. Сърцето му биеше бясно. После капакът на багажника с трясък се затвори и колата пак потегли.

Вече се намираха във вътрешния двор.

Отработените газове започваха да го задушават. След малко колата пак спря. Той знаеше, че сега се намират пред портала на затвора, където следваше да бъде направен поредният небрежен оглед. Така и стана — колата пак потегли, но сега ускори, включвайки се в главния път, водещ към Кейптаун.

Бауман бе умен и прекрасно разбираше, че не би могъл да организира бягството си без помощта на влиятелния швейцарец, който по неизвестни причини бе взел присърце излизането му на свобода.

Шофьорът — младеж на име Ван Луун — беше счетоводител в затвора и приятел на капелана, така че бе проявил желание да посрещне с току-що ремонтираната му кола стареца, който пристигаше от Йоханесбург на летище „Д. Ф. Малан“.

Предварителната уговорка с Бауман бе, че Ван Луун ще спре да зареди на една от бензиностанциите по пътя, след което ще изтегли колата встрани, за да пие кафе. Това бе моментът, в който Бауман трябваше да се измъкне.

Планът бе изпълнен без засечка.

Най-сетне бе свободен, но опиянението му донякъде бе помрачено от неприятния епизод с надзирателя. Колко жалко, че се бе наложило да убие бедния нещастник. Тъкмо беше започнал да го харесва.