Джоузеф Файндър
Часът нула (46)

45.

В голям град като Ню Йорк Бауман се чувстваше като в родната си стихия. С лекота се сливаше с тълпата, грижейки се постоянно да мени облика си. Организираше каквото трябва, уговаряше си срещи и купуваше необходимото му в пълна анонимност.

В началото нае апартамент с една спалня на четиридесет и първия етаж на нюйоркския „Хилтън“ в крилото, известно като „Директорската кула“. Имаше и не толкова скъпи стаи, както и още по-луксозни хотели, но за него беше най-важна височината, на която щеше да живее.

Монтира сателитния си телефон на перваза на източния прозорец, отвори капака му, за да ориентира плоската многоелементна антена, провери индикатора за сила на сигнала и нагласи наклона по-прецизно. След това, вместо да използва слушалката, включи в куплунга на апарата кабела на портативния факс, който бе купил на Четиридесет и седма улица. Постави на съседната маса евтината електрическа пишеща машина, с която се бе сдобил от същото място, и няколкото празни формуляра за фактури.

И за пръв път почувства безпокойство. Ситуацията се беше променила.

Изобщо не бе имал намерение да убива висш служител на ФБР, макар и оглавяващ неговото издирване, но не бе имал изход. Бе направил всичко възможно смъртта да изглежда като случаен акт на непровокирано насилие — беше откраднал портфейла на Тейлър и със снабдения си със заглушител револвер бе прострелял мъртвото тяло в главата и гърлото. Бе взел от куфарчето списъка на членовете на специалната работна група, но не бе докоснал нищо от останалото. Надяваше се разследващите смъртта на Тейлър да помислят, че убиецът дори не се е сетил да надзърне в багажника на колата. Но дори да заподозряха Бауман, те не можеха да знаят, че той разполага със списък с имената на хората в групата.

Сигурно беше едно: ФБР бе научило достатъчно за начинанието му, за да сформира спешно специално звено, натоварено със задачата да го издири. Това беше сериозно. Имаше възможност мисията му да претърпи провал и той да бъде заловен. И той за пръв път се запита струва ли си да продължава по плана.

Вече бе получил значителна част от парите на Дайсън и знаеше, че ако иска, може да изчезне сега по такъв начин, че никога да не бъде открит. Но никога не бе прекъсвал мисия, освен в редките случаи, когато това му беше заповядвано. Съзнаваше, че хората зад бюрата имат склонност да проявяват предпазливост, дори страх, и това им е присъщо. Сам той смяташе, че задачата му едва е започнала. Гордееше се със своята ловкост и изобретателност, а най-високо поставяше таланта си да остава неоткриваем.

Истината бе, че въпреки реалната опасност той смяташе, че може да продължи, без да бъде заловен. Бяха го наели да свърши определена работа и той щеше да се справи. Гордостта не му позволяваше да се откаже по средата.

Така че насочи вниманието си към евентуалния източник на изтеклата информация. Съществуваха неприкрити докрай следи — такива винаги имаше, защото бе невъзможно човек да работи във вакуум — но той не вярваше, че сам неволно е станал причина за изтичане на информация. Вярно бе, че експертът по бомбите в Лиеж бе наясно с малка част от предстоящата операция и че познаваше устройството и механизма на задействане на бомбата. Но той знаеше твърде малко и определено недостатъчно, за да бъде информатор на ФБР.

Не, изтичането бе станало от екипа на Малкълм Дайсън. Въпросът бе дали някой от неговите помощници е бил убеден да работи за противниковата страна, или мерките за сигурност не са били достатъчни.

Ако се приемеше първата възможност — предателство от страна на някой от хората на Дайсън — това означаваше пълно компрометиране на операцията. По дяволите, именно затова Бауман не обичаше да работи в екип! Дали беше така, щеше да се разбере съвсем скоро. Дотогава той щеше да продължи, както бе планирал, но щеше да проявява по-голяма предпазливост, готов да прекъсне мисията си във всеки момент.

Ами ако изтичането на информация имаше механична, техническа природа, а не човешка? Подслушван факс апарат или телефон, монтирано устройство за подслушване в кабинета на Дайсън? Руснаци, англичани, американци — всички те разполагаха с техническите ресурси да подслушват телефонни разговори чрез своите спътници. Но нали Дайсън и хората му никога не използваха открити линии — Бауман изрично бе настоял на това. И все пак някой от неговите сътрудници би могъл да говори открито по аматьорски телефон — някое от онези устройства със зашифроване, които се намираха на пазара?

Тора определено бе възможно.

Беше крайно малко вероятно изтичането на информацията да е станало по време на онзи единствен и кратък телефонен разговор по спътниковата връзка, по време на който той бе казал само няколко думи, които при това биха могли да се интерпретират по безкрайно много начини. Да, и ЦРУ, и АНС, и ЦПР можеха да използват спектрален анализатор, за да уловят този характерен сигнал, но какво би ги накарало да сторят това?

Горчивият опит бе научил Бауман колко опасно е да се доверява дори на засекретените линии за комуникация и той имаше за правило да прави това само когато е абсолютно наложително. Когато либийците го наеха да вдигне във въздуха през 1986 дискотеката „Ла Бел“ в Западен Берлин, те бяха проявили върховната глупост да изпратят „засекретено“ съобщение от Триполи до Източен Берлин, предсказвайки „радостно събитие“, което щяло да се случи в някой берлински клуб. Американците бяха прехванали съобщението и трескаво се бяха опитали да затворят за известно време клубовете в Западен Берлин, без да знаят кой от тях е набелязан за мишена. Операцията за малко не се провали и Бауман едва сдържа нервите си тогава. Това поне послужи на либийците за урок: оттогава те използваха за комуникация само куриери — единственият напълно сигурен начин за свръзка.

Повторното използване на телефона представляваше риск, макар и неголям. И все пак, заслужаваше си да вземе някои предпазни мерки. Това щеше да бъде последното му обаждане до Дайсън, освен ако не възникнеше непредвидена кризисна ситуация.

Това обясняваше използването на факса.

Бауман позвъни по спътниковата линия до банката в Панама Сити, откъдето потвърдиха, че вторите 3.3 милиона долара са прехвърлени по неговата сметка в Лихтенщайн. Чудесно, оставаше само една седмица до датата на удара. Дайсън коректно бе изпълнил задълженията си по договора и не се бе проявил като скъперник с парите. От друга страна, 3.3 милиона долара за човек като Дайсън не бяха нищо повече от джобни пари.

Следващото му позвъняване беше до лихтенщайнската банка, от която той закупи злато на кюлчета на стойност малко под 6.6 милиона щатски долара. Загуби няколко хиляди от сделката, но в стратегически план ходът му щеше да се изкупи с лихвите.

След това седна и написа следното съобщение:

„Изтичане на информация от ваша страна. Американското разузнаване практически е в течение на всичко. Претърсете у дома офисите и средствата за свръзка за подслушващи устройства; проверете персонала. Не използвайте телефон. Прекъсвам контакта.“

Завърши с:

„С настоящето потвърждавам получаването на втория дял.“

Използвайки джобния речник, който бе купил още в Париж, той зашифрова съобщението си с прост шифър със заместване и напечата получения текст с пишещата машина на една от фактурите бланки. Съдържанието изглеждаше съвсем невинно — изброяваха се цените на поискани артикули, а именно: позиция 1 — #101.15, позиция 2 — #13.03 и така нататък. Само Дайсън знаеше, че това следва да се разбира по следния начин: страница 101, петнайсета дума от началото; страница 13, трета дума и т.н. Прост шифър, но практически неразбиваем.

Бауман бе определил на Дайсън петминутен прозорец, през който да му изпрати по факса зашифровано по подобен начин съобщение. Той си поръча обяд по румсървиса, подремна и после отново отвори антената на MLink-5000.

Точно в началото на договорения прозорец индикаторът примигна, за да сигнализира, че приема съобщение, след това факсът леко забръмча и от него изпълзя лист с отговора на Дайсън.

Той го прочете, след това изгори в пепелника и този лист, и всички останали, които бе използвал, изсипа пепелта в тоалетната, пусна водата и излезе на разходка.

За свръзка с АНС бе избрана Кристин Виджиани. Задачата й на практика се свеждаше до едно-единствено нещо: да разбере колкото може повече за прехванатия телефонен разговор и да настоява за още информация. Сара се бе погрижила да й издейства достатъчно висок допуск, даващ й правото да чете прехванатите от АНС разговори.

АНС не само бе пословично потайна организация, но се отнасяше с крайна неохота към идеята да споделя с конкурентните ведомства повече от минимално необходимото за своите методи и източници на информация. Виджиани още в началото се сблъска с проблема да намери човек, който, от една страна, би могъл да й каже нещо съществено, и от друга — да е упълномощен и да има желанието да говори за това.

Накрая едни от аналитиците на АНС, казваше се Линдси, я повика на разговор по засекретен телефон СТУ-III. Беше сърдечен и изглеждаше запознат с прехванатия по сателитната връзка разговор.

— Първото, което бихме искали да знаем — започна Виджиани, — е дали разполагате с телефонните номера на позвънилия или обадилия се.

— Не.

— Така ли? Сигурен ли сте в това?

— Напълно. Отговорът е „не, не знаем“.

— Нито единия, нито другия?

— Именно.

— И защо?

Линдси се позамисли.

— Затруднявам се да ви отговоря — въздъхна накрая той. — Това, с което разполагаме, е откъс от разговор, на който сме се натъкнали по време на прослушването на огромен поток информация. Притежаваме само няколко минути от средата на разговора до края му.

— Но прехващането на разговор по сателитната връзка… — започна Виджиани и спря, без да знае как да продължи.

Линдси почувства невежеството й по въпроса и уточни на прост език:

— Твърде рядко успяваме да разберем номера, на който се звъни. Това е напълно случайно. Възможно е само когато засечем разговора от първата му секунда, така че да запишем и сигнала за набиране на номера.

— Наистина ли сме така безсилни?

— Въпрос на технологични възможности.

— Добре, в такъв случай бихме искали да направим заявка да продължавате да следите чрез спътниците си използването на подобна схема на зашифроване в бъдеще. Според нас онзи, който се е обадил, ще продължи да използва шифровия си телефон, така че сега, след като знаем ключа, би следвало само да записваме всичко, което отговаря на използваната схема на зашифроване.

— Опасявам се, че това не е възможно — попари надеждите й Линдси. — Спътниците ни не могат да различават един алгоритъм на зашифроване от друг, защото това може да се установи едва когато сигналът се прехвърли при нас за анализ.

— Подигравате се с мен! Наистина ли говоря с Агенцията за национална сигурност?

Отговорът на Линдси беше ледено мълчание.

— Добре — примирително каза Виджиани, — какво ви е известно за конкретния прехванат разговор?

— Няколко факта. Знаем, че става дума за цифрово кодиран сигнал, което в определен смисъл е удобно за нас, понеже не може да се каже, че цифровата телефония вече е задръстила ефира. Скоро ще бъде точно обратното. Засега още не.

— Какво друго?

— Знаем от коя микровълнова станция е излъчен сигналът — известно ни е точното й разположение. Това е станцията, известна като „Женева-север“, с кодово обозначение Алфа-3021, намираща се на възвишение в северната част на Женева. Ако нашият човек отново използва същия телефон, сигналът най-вероятно отново ще бъде излъчен пак от нея. Можем да следим станцията.

— Окей…

— Освен това всяка микровълнова станция използва определени, твърдо фиксирани за нея честоти на излъчване. Можем да наредим на подслушвателните ни станции да прослушват тези честоти и редовно да ги сканират. Разбира се, ще помолим британците и по конкретно техния ЦПР също да контролира тези честоти и да обработва съобщенията по тях. Ако имаме късмет, можем да запишем нов сигнал, който не се поддава на разшифроване отведнъж.

— Прекрасно — одобри Виджиани, — само че този път запишете и телефонния номер.

— Окей, ще направим каквото можем — сухо обеща човекът от АНС. — Имате го.

Виджиани стана от бюрото си и тръгна към офиса на Сара. Там се бяха събрали останалите членове на групата. Всички, включително самата Сара, изглеждаха смазани от мъка.

— Какво? — попита тя Улман. — Какво се е случило?

— Дюк — отговори й той, без да се обърне към нея.