Джоузеф Файндър
Часът нула (52)

51.

Ако сте наркотрафикант, търсещ начин да прекара няколко хиляди килограма кокаин в Съединените щати, вероятно ще се спрете на един от няколкото отдавна изпробвани метода, разработени от наркокартелите. Можете да скриете стоката в кухините на специално изработени алуминиеви заготовки, натоварени в трюма на венецуелски кораб, пристигащ на пристанището в Ню Арк. Или да я превозите в камиони през мексиканската граница, заровена сред строителни материали.

Ако сте внимателен и ако товарните ви документи са в ред, вероятността е на ваша страна.

Но ако имате за задача да прехвърлите относително малки количества контрабандна стока, без значение дали става дума за наркотици, експлозиви или обогатен плутоний за изработване на атомна бомба, има друг, много по-безопасен начин.

Трябва само да се възползвате от някоя куриерска служба за бързо изпращане на пощенски пакети като DHL, „Федерал експрес“ или „Еърборн“. Милиони пакети влизат в САЩ всеки ден, като поне стотина хиляди от тях са „бърза поща“ и те изключително рядко се подлагат на проверка.

„Операторите за експресни пратки“, както американското правителство официално нарича Международните куриерски служби, подлежат на стриктен контрол съгласно дълъг списък от правила, постановени в том 19 на „Американския кодекс за потребителски услуги“, част 128. Тези „оператори“ са длъжни да докажат по удовлетворителен за американските митничари начин, че транспортните им средства са достатъчно надеждни и че всеки техен служител е бил назначен след подробно проучване с оглед неговата пригодност за този вид работа.

Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Айдълуайлд, Ню Йорк, представлява общ митнически пункт, своеобразна фуния, през която минават всички бързи пратки от Европа. За да се ускори митническата процедура, повечето куриерски агенции предварително изпращат по компютърен начин декларация, чиято цел е да даде възможност на американската митническа служба да обработи също така предварително каргото в самолета. В края на краищата, тази служба не би могла да инспектира всеки отделен пакет от хилядите, минаващи през „Джон Ф. Кенеди“.

Етиен Шарейрон, специалистът по обезвреждане на бомби от Лиеж, Белгия, когото Бауман бе наел да конструира взривателя, изпрати по DHL, Брюксел, два пакета в два различни дни. Всеки пакет съдържаше отделен проектиран по задание взривател, умело скрит във вътрешността на комбиниран CD-радиокасетофон, модел „Сони CFD-30“.

Шарейрон знаеше маршрута, по който ще пътуват пакетите на DHL. Първо, беше му известно, че Брюксел е европейската централа на DHL. Знаеше още, че пакет, изпратен от офиса на DHL в Брюксел, ще замине с някой от частните „Боинг-727“ на DHL. Знаеше и че пакетите, съдържащи взривателите, ще пристигнат на летище „Кенеди“ към един или два часа през нощта, ще минат през митницата и ще бъдат натоварени на друг самолет на DHL, за да пристигнат към девет сутринта в Синсинати, където е американската централа на DHL. Следователно, още на следващия ден те щяха да се намират в ръцете на човека, който ги бе поръчал. Като цяло пратката щеше да пристигне за не повече от два работни дни.

Шарейрон си беше свършил работата и бе избрал добър, относително надежден вариант за изпращане на детонаторите. Бе пропуснал да съобрази един-единствен фактор, който се казваше старши инспектор Една Мей Джонсън.

Джонсън работеше за американската митническа служба вече трийсет и шест години. Яка чернокожа жена със свиреп вид и остър интелект, тя бе известна сред приятели и почитатели като „Орловото око“, а сред онези, които се изпречеха на пътя й, с много други прозвища, някои далеч не толкова ласкателни, а други — направо нецензурни. Над четиридесет години съвместен живот бяха научили съпруга й да не се опитва да й погажда номера.

До същия извод бяха стигнали и лицензираните митнически посредници, на които се налагаше да се занимават с нея всяка нощ, когато пристигнеха пратките. Те до един знаеха, че щом инспектор Джонсън е на смяна, никому няма да се удаде да промъкне нещо покрай нея. Всичко щеше да бъде стриктно по правилата. Тя преглеждаше сякаш под микроскоп митнически декларации, товарителници, търговски фактури (официалният формуляр, изискван от американските митници, всъщност се нарича декларация за внос и в нея се описва съдържанието на пакета, стойността на товара и неговото предназначение), търсейки — и откривайки — дори най-малки несъответствия.

Сред митническите посредници имаше и такива, които се кълняха, че откриването на подобни несъответствия води Една Мей до оргазъм. Намереше ли нещо нередно, човек можеше да е сигурен, че ще направи всичко по силите й да оправи работата, дори това да означаваше задържане на цялото карго.

В куриерския бизнес има една дума, от която настръхват косите на всички, и тя е „разпломбиране“: това означава да се накара превозвачът да отвори контейнера и да прекара три вълнуващи часа в прехвърляне на две хиляди пакета, за да се намери онзи нещастен, нищожен и мизерен малък плик, чиито документи са били объркани. Имаше хора, които подозираха, че това й доставя неимоверно удоволствие.

Та значи, ако сте в куриерския бизнес и Една Мей е нощна смяна, специално се постараете всичко да е наред. Уверете се, че нещата, които митничарите винаги държат да прегледат ръчно — животински продукти, лекарства, витамини, храна — са в отделен контейнер, за да не задържите хиляди други пакети.

Освен това проверете, че стойността, вписана в товарителницата, съответства на обявената в декларацията за внос; накрая убедете се сами, че нито един товар не е по-тежък или пък с по-голям обем от приетите норми.

Защото, ако вие пропуснете това, Една Мей със сигурност ще го забележи.

Всъщност тази нощ нямаше нищо нередно в документите на DHL. Те бяха напълно изрядни. Инспектор Джонсън прегледа списъка със съдържанието на пратката — тя предпочиташе да работи, използвайки разпечатка на принтер, защото бе убедена, че екранът на монитора предразполага към грешки — и не намери нищо, на което да възрази.

И докато обработваше документите, се върна при компютъра и извика на екрана обобщената декларация за внос. Тогава там излезе мигащо съобщение „ПРЕГЛЕД“.

Автоматизираната система е програмирана да избира по напълно случаен начин някоя партида, придържайки се към предварително заложен в нея определен обем на извадката, и да я определя за преглед. „ПРЕГЛЕД“ означава, че съответната пратка се задържа за физически оглед на съдържанието й.

Тя вдигна поглед към посрещача и каза:

— Е, Чарлз, тази нощ нямаш късмет. Този товар се задържа.

— О, господи… — изпъшка нещастникът.

— Хайде, хайде, по-добре се хващай за работа и уведоми DHL. Ще им се наложи да разтоварват.

Шестте големи контейнера бяха свалени от самолета и пренесени в склада на митницата. На служителите на DHL бе наредено да ги разпломбират. Доведени бяха кучета, които да душат пакетите. Не се намериха експлозиви, но в един от пакетите, изпратен от Флоренция, Италия, откриха седем едри бели трюфела, опаковани заедно с ароматизирани сапуни, за да се скрие острият им аромат.

Инспектор Джонсън избра по случаен начин още дузина пакети и ги даде за оглед на рентгена. После поиска няколко от тях да бъдат разопаковани. Огледа съдържанието им сама, убеди се, че то отговаря на вписаното в товарителницата, и накара работниците да ги запечатат пак с яркожълта скоч лента, надписът на която информираше получателите, че техните пратки са отваряни от американската митническа служба.

Единият от пакетите, които бе дала за оглед с рентген, според товарителницата и митническата декларация трябваше да съдържа комбиниран CD-радиокасетофон. Макар огледът да бе разкрил, че онова, което е вътре, най-вероятно е указаното устройство, Една Мей Джонсън видя нещо подозрително в теглото.

Пакетът беше по-тежък, отколкото би следвало да бъде. Нейното вечно безпокойство бяха наркотиците, а сам Бог й бе свидетел, че наркотрафикантите не спираха да измислят нови начини за пренос на своята стока. Затова накара хората на DHL да разпечатат пакета и сама разглоби матовочерния „Сони CFD-30“. Докато развиваше винтовете, се наслаждаваше на изящната му форма и дори през главата й мина мисълта колко много би се зарадвал нейният внук Скот на нещо като това. Питаше се колко ли може да струва.

Най-сетне внимателно свали долния капак. Вътре, вместо нормалните електронни части, намери черна кутия с някакви индикатори на капака. Наистина беше нещо електронно, но мястото му не бе тук.

— Какво е това, по дяволите? — попита високо тя.

Целият пакет незабавно бе изпратен в Бюрото по алкохола, тютюневите изделия и огнестрелното оръжие за подробна инспекция.

Там установиха, че фалшивият комбиниран касетофон служи само за опаковка на черна пластмасова кутия с размера на кутия за обувки с метален капак. В нея имаше микровълнов датчик, няколко крайно любопитни приспособления, скоби за прикрепване, жици и места за завинтване.

Специално отделение явно бе предвидено за батерия. Особен интерес представляваха втулките с резба за завинтване към нещо. Тогава един от агентите на бюрото се досети, че ако към тях се завинти капсул-детонатор…

Не, това не беше възможно, нали?

Защото в такъв случай се оказваше, че в опаковката на фалшивия касетофон е скрит взривателят на необикновено сложна бомба.