Джоузеф Файндър
Часът нула (59)

58.

„АААА конструкции и изкопни работи“ беше като язва в края на иначе прекрасното градче Маунт Киско, окръг Уестчестър, щат Ню Йорк. Компанията не представляваше нищо повече от малка тухлена постройка, заобиколена от товарни камиони с ремаркета, кукнала в центъра на терен, отрупан със строителни отпадъци и заграден с ограда от бодлива тел, по която бе монтирана охранителна система.

„Четири А“, както я наричаха собствените й служители за по-кратко, обявяваше взривни дейности за строителни нужди в справочника „Жълти страници“ за Манхатън. Рекламата й представляваше малко червено каре, в което с чертички бе схематично нарисуван кулокран, от чиято кофа се изсипваше пръст. Благодарение на сполучливото хрумване с четирите букви „А“, компанията бе поставена на първо място в списъка на раздел „Изкопни работи“.

Компанията бе западаща, но напълно устройваше Хенрик Бауман. Той внимателно бе прелистил жълтите страници в търсене на подходяща строителна компания и бе отхвърлил всички, които нямаха лиценз, разрешаващ им да държат на склад и да работят с експлозиви.

Този суров критерий бе отсял повечето кандидати. От останалите само няколко подхождаха на желания профил: малка, частна и в достатъчно лошо финансово състояние, за да не може да си позволи да откаже на някакъв англичанин, който се обажда, за да обсъди частен бизнес, свързан с използването на С-4.

За щастие шефът, Дейвид Никълсън младши, не се оказа обременен със скрупули. Бауман знаеше, че няма да е трудно да намери някой в тази сфера на дейност, който да прояви желание за съвместна работа. Никълсън изслуша предложението на добре облечения мъж, представил се като Джон Макгинес от Бристол, Англия, и се съгласи да види какво може да се направи. Всъщност, дали поддал се на вежливите обноски на господин Макгинес, или на предложените петдесет хиляди долара в наличност, но Никълсън младши с радост прие предложението.

Англичанинът обясни, че представлява чужд купувач — явно не желаеше да се разпростира повече от това — който имал затруднения с получаването на експорт-лиценз за голям строителен договор в Кувейт. Въпросният купувач имал нужда от петстотин метра възпламенителен шнур, няколко специални електрически капсул-детонатора за инженерно-техническа работа модел М6 и хиляда фунта С-4, който според американските военни стандарти се казваше „Експлозив М-112“.

Не, уточни англичанинът, не можело да става и дума за някакъв си „Експлозив М-112“. По чисто технически съображения, в които той също не искал да навлиза, веществото трябвало да има конкретен номенклатурен номер.

Бауман естествено се въздържа да обясни, че указаният от него код специфицира точна партида на определен производител. Беше намерил тази информация в списък на правителствени контрагенти, публикуван в съответния бюлетин, и информира Никълсън, че въпросната партида се предлага за продажба точно в този момент на много изгодна цена на национален търг, провеждан от правителствената Служба за разпродажба на използвано военно снаряжение (СРИВС) в Батъл Крийк, Мичиган. СРИВС бе звено на Агенцията за отбранителна стратегия, която пък на свой ред бе част от Министерството на отбраната. Всеки месец СРИВС предлагаше за продажба от държавните складове излишъци на експлозиви на драстично ниски цени. В търговете можеха да участват всички, притежаващи съответния лиценз за работа с експлозиви.

— Добре — съгласи се Никълсън, — ще го купя още днес, щом настоявате.

— Да, настоявам — подчерта Бауман.

— И после какво? Как, по дяволите, ще прикрия факта, че съм направил незаконна препродажба?

— Изобщо няма да правите подобно нещо. Ще си получите закупения С-4 и ще го складирате в склада за специална продукция. Ще изключите захранването на охранителната система, монтирана в оградата — пропуск, за който ще обвините някой от онези ваши работници, с които нямате нищо против да се разделите. Ще ми се обадите, че всичко е готово, и веднага ще се разплатим. На следващата сутрин ще намерите ключалката на склада разбита. Ще се ужасите от случилото се и незабавно ще алармирате полицията. Толкова. Повече нито ще ме видите, нито ще чуете за мен. Всъщност не… има едно последно нещо: хората, за които работя, много държат да останат в сянка. Ако се разчуе макар и една проклета дума за нашата сделка — най-късата шибана думичка — и двете ви дечица ще си останат без татко. Съвсем просто. Ясен ли съм?