Даниел Глатауер
Вечно твой (93)

2

Двайсет и втори декември се падаше в неделя. Към десет сутринта Юдит получи есемес от Басти, който седеше в паркираната си кола на Ниселгасе:

Ханес и жената, която се бе представила за негова тъща, бяха напуснали сградата един след друг. Само пет минути по-късно Бианка, която бе чакала в готовност, изведе Юдит на предварително уговорена зимна разходка. Минаха още петнайсет минути, преди Басти да успее да отвори ключалката на четвъртия етаж със специалните си инструменти. След това двамата с Бианка застанаха на стража пред вратата, а Юдит влезе в апартамент номер 21.

— Ехо? — каза тя на входа, за да си вдъхне кураж.

Мина покрай фотогалерията в коридора и огледа останалите помещения, в които все още се спотайваше есенният въздух. Навсякъде се виждаха тапети на цветя и старовремски мебели. Юдит продължи директно към бялата врата и леко я докосна с кокалчетата на пръстите си, преди тя да се отвори от само себе си.

Едва успя да потисне вика си. Беше очаквала да завари каква ли не ужасяваща сцена, но не и вдървената и все пак жива порцеланова фигура, която седеше изправена във френското легло в стил „Сецесион“, огряна от ярката светлина на огромната кръгла лампа. Тя прикова замъгления си поглед в широко отворените очи на Юдит.

— Здравейте — прошепна Юдит. Искаше да чуе собствения си глас и да се възстанови от първоначалния шок. — Извинете, че нахлувам така…

Жената насреща й, която имаше прозрачна кожа и старателно сресана сребристо руса коса, затвори клепачи, сякаш беше на път да потъне в дълбок сън. После обаче ги отвори отново, за да покаже, че е будна.

— Аз… ъъъ… името ми е Юдит, а вие сигурно сте Изабела… Може ли да ви наричам Бела? Добре, просто ще го направя.

Говореше едва доловимо, за да не я изплаши.

— Наистина не искам да ви притеснявам, но ние двете имаме общ…

Вероятно се лъжеше, но жената кукла сякаш размърда краищата на устните си.

— Имаме общ… познат. Казва се Ханес. Ханес Бергталер.

Юдит си поемаше въздух на всеки няколко думи, стараейки се да улови бавното темпо, с което времето се движеше в тази притихнала стая.

— Стана така, че пътищата ни с него се пресякоха, или по-точно аз се хвърлих в обятията му. Всичко започна преди великденските празници в един супермаркет. А после… нямах никаква представа, че… Той така и не спомена нищо за вас. Нито дума. Бела? Чувате ли ме? Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

Бледата жена я гледаше, без да помръдне. Тиктакането на кафявия стенен часовник наподобяваше бавните удари на сърце.

— Аз… ъъъ… Бела, надявам се, че въпросът ми няма да прозвучи недискретно, но за мен е много важно да ви го задам. Трябва да знаете, че не съм се предала и продължавам да се боря срещу него. Затова ще ви попитам: наистина ли сте… съпруга на Ханес?

Жената раздвижи болезнено устни, за да демонстрира, че все още може да се усмихва.

— Ще ми позволите ли да седна до вас на леглото? — попита Юдит.

Без да докача отговор, тя се приближи и взе отпусната ръка на пациентката. Известно време двете жени се гледаха мълчаливо. Стенният часовник не спираше да тиктака. Изведнъж очите на Юдит се напълниха със сълзи.

— Сигурно сте под въздействието на много силни медикаменти. Горката! Била съм в същото състояние, човек се чувства като парализиран. Като че ли е обграден от високи стени и се намира на чужда планета. Нали?

Бледата жена примигна. Вероятно е била красива, когато все още е живяла със здравия си разум, а не срещу него, помисли си Юдит.

— За мен е важно да ви кажа едно. Не знам дали можете или… искате да ме разберете, но трябва да ви призная, че никога не съм обичала Ханес. Наистина. За съжаление го забелязах твърде късно. Това беше най-голямата ми грешка. Моята най-тежка… вина.

Жената раздвижи глава и се опита да я обърне наляво-надясно, при което отпуснатите й лицеви мускули се напрегнаха. Очевидно й беше изключително трудно да изразява каквото и да е несъгласие.

— Не съм убедена, че имам право да ви… Един бог знае какво сте преживели, как се е стигнало дотук… Гласове ли чувахте? Гласове от съседната стая? Познавам Ханес. За него всички средства са оправдани. Той преследва докрай целта си. Не е способен да действа по друг начин. Понятието му за любов е… всъщност тук изобщо не става дума за любов. Извинете, ако ви…

Изабела стисна клепачи, след което помръдна дясната си ръка и я измъкна от ръката на Юдит. После с мъка се пресегна към шкафа до леглото и изпъна палец, за да посочи нещо. Там се виждаха няколко книги, радиобудилник, чаша с вода, банани, опаковки от лекарства, термометър и малка азиатска ваза със сини изкуствени цветя. Но жената с порцелановата кожа явно имаше предвид критата зад всички тези вещи светлокафява дървена кутийка.

Юдит извади отвътре гердан, направен от едри, блестящи кехлибарени топчета.

— Много е красив — заяви Юдит. — Надявам се, че харесвате кехлибар малко повече от мен.

Жената отново се опита да се усмихне. Когато Юдит понечи да върне гердана в кутийката, на дъното забеляза пожълтял лист хартия, на който с молив бе изрисувано голямо сърце. На обратната страна се виждаше кратък текст, написан на ръка. Юдит го прочете два пъти, улови ръката на жената и каза:

— Бела, имам една огромна молба. Ще ми позволите ли да взема писмото? Само за един ден. После ще ви го върна. Скоро ще дойда пак, няма да ви оставя сама. Ще поговоря с майка ви и ще й разкажа цялата история. Всичко ще… се оправи. Ще се погрижа за вас, обещавам.