Даниел Глатауер
Вечно твой (81)

3

Не след дълго посещенията му зачестиха и в работните дни. Обикновено той заместваше някой от приятелите й, които ставаха все по-ангажирани и още в средата на ноември оправдаваха отсъствието си с предколедния стрес. Вероятно бяха разочаровани и изнервени, тъй като Юдит не проявяваше и най-малките признаци на напредък, не желаеше да общува и предпочиташе часове наред да се взира безмълвно в стената. Но какво очакваха да им разкаже? Животът й се състоеше от празни дни и пусти нощи. Никой от тях не можеше да си представи колко й е тежко. Нима имаше смисъл да се впуска в ненужни обяснения?

С Ханес беше по-различно. Той не искаше нищо от нея, просто се отдаваше на обичайните си занимания. Украсяваше масите и етажерките, чистеше кухнята (дори и когато тя блестеше от чистота), слушаше музика, подсвиркваше си старомодни мелодии, сменяше телевизионните канали в търсене на сериозни новинарски емисии, прелистваше специализирани книги и фотоалбуми на Юдит, записваше си разни неща, правеше скици и работеше върху малки проекти. В нито един момент обаче не я изпускаше от очи. Винаги стоеше близо до нея и се усмихваше ободрително. Едно нещо го различаваше коренно от останалите — той рядко я заговаряше и така й спестяваше неудобния въпрос как се чувства. Очевидно го знаеше по-добре от самата Юдит.

Ако се случеше да остане там до сутринта, тя изобщо не го забелязваше. Най-вероятно спеше на канапето. Винаги се събуждаше преди нея и приготвяше кафе в кухнята, а дотогава бяха заличени всякакви следи от нощното му присъствие.

Само в една от онези обвити в гъста мъгла ноемврийски нощи Юдит изгуби контрол. Може би бе забравила да вземе някое от хапчетата си или без да иска, бе удвоила дозата. Или пък бе сънувала кошмар, който внезапно я изтръгна от безметежния унес и я върна към старите страхове. Тя имаше чувството, че гласовете и шумовете ще се появят всеки момент и ще я тласнат отново към улицата. Дори й се стори, че чува характерния металически звук от огъване на ламарина и специфичния звън на испанския кристален полилей. Но преди гласът, който имитираше Ханес, да успее да каже „цялата тази навалица“, наоколо настъпи тишина. Някой запали нощната лампа. Юдит усети как нечия голяма студена длан докосва горещото й чело. Той се приведе внимателно над нея и прошепна:

— Успокой се, скъпа моя. Всичко е наред. Аз съм при теб, нищо лошо няма да ти се случи.

— И ти ли го чу? — попита Юдит, разтреперана от страх.

— Не — отвърна той. — Сигурно си сънувала кошмар.

— Ще останеш ли при мен, докато се съмне?

— Наистина ли искаш да остана?

— Да, моля те. Само докато изгрее слънцето.