Даниел Глатауер
Вечно твой (47)

1

Минаха три седмици. Петстотин часа. Осемнайсет пъти ходене пеш до работа. Осемнайсет пъти връщане до къщи. Над двайсет пъти отваряне на вратата на сградата, отключване на апартамента, влизане, заключване, претърсване на терасата, поглеждане под леглото, надничане в гардероба.

Три седмици. Хиляди двойни превъзмогвания за Юдит. Хиляди пъти прескачане на две сенки — нейната собствена и неговата, невидима. Над двайсет пъти спускане на щорите, събличане, влизане в душкабината, излизане, нов бърз поглед под леглото, повдигане на завивката, опипване на възглавницата. Лягане. Затваряне на очите. Отваряне на очите. Кафе машината! Скок от леглото. Бегом към кухнята. Кафе машината. На същото ли място стоеше винаги? Не беше ли я оставила малко по вляво?

Три седмици. Двайсет и осем допълнителни работни часа за грижовната Бианка. Провалено пътуване до Амстердам. Отказ за ходене на кръщене. (Поводът — племенницата й Вероника, здраво бебе, 4,20 кг. Хеди в добро състояние. Али щастлив. Поне той.) Ходене до полицията: „Удрял ли ви е? Не? Заплашвал ли ви е? Също не? Преследва ли ви? Да? Добре, значи преследване. Законът изрично го забранява. Какви доказателства можете да ни представите? Разполагате ли с нещо срещу него? Бодли. Аха. Писмо, чудесно. Къде е то? Изхвърлили сте го. Лошо. Много лошо. Моля, запазете следващото и ни го донесете.“

Три седмици. Нито едно обаждане. Никакви есемеси, имейли, писма, бележки, рози. Никакви бодли.

— Готова съм да се обзаложа, че се е отказал — заяви Бианка.

— Но все пак е някъде наоколо — отбеляза Юдит.

— Да, със сигурност. Но важното е, че повече не ви тормози. Нали така?