Даниел Глатауер
Вечно твой (49)

3

След края на работния ден Юдит реши да се махне от града. Бианка й помогна при опаковането на багажа, придружи я до колата, огледа страничните улички и каза:

— Теренът е чист, шефке. Можете да потегляте.

Юдит бе изпратила на брат си само кратък есемес: „Скъпи Али и Хеди, смятам да дойда при вас тази вечер. Удобно ли е да остана до неделя? Няма да ви преча. Юдит“.

Тя пристигна в старото стопанство, когато слънцето залязваше и синьо-виолетовите багри на небето вече загатваха за една бурна нощ. Още отдалеч се чуваше силният рев на малката Вероника. Али се опита да поздрави сърдечно сестра си. Изглеждаше уморен и измъчен, вероятно отново вземаше медикаменти.

— Каква изненада! — възкликна той, без да уточнява дали е хубава или лоша.

В продължение на няколко часа разговаряха около масата почти безспирно, твърдо решени да не позволят да настъпи неловко мълчание. Обсъдиха най-належащите проблеми, трудното раждане на Вероника, непосилното настояще и несигурното бъдеще. Всичко това бе съпътствано от разглеждане на снимки, кърмене на новороденото и пронизителни звуци от детското легълце.

Юдит търпеливо чакаше да я попитат защо е решила да дойде, как вървят нещата при нея, какво се е случило и защо изглежда така разстроена. Али обаче не смееше да отвори дума. В представите му Юдит отдавна беше единственият човек, който не можеше да се чувства по-зле от него. И ако тя някога пренебрегнеше своята роля, нестабилният свят на Али щеше да се разпадне.

Той все пак сподели, че се е отказал от работата като фотограф на аптеки.

— Защо? — попита Юдит.

— Защото беше по-скоро терапия, отколкото истинска работа. Не биваше да продължавам така.

— Знаеш го брат ти, поставя гордостта над всичко — добави Хеди. — Щеше да е по-различно, ако ти и Ханес… сещаш се.

— Да.

— Не го приемай като упрек — каза Али и я погали нежно по ръката.

Юдит вече бе взела решението да се прибере у дома още същата вечер. Но тогава пред нея изведнъж се появи неочакван гост, който я погледна толкова продължително, настойчиво и угрижено, че очите й се насълзиха.

— Радвам се, че отново си с нас, Юди — заяви Лукас Винингер, сякаш междувременно бе станал член на семейството.

После мина директно към съществената част.

— Какво има, да не ти е зле? Цялата си пребледняла, а бузите ти са хлътнали. Изглеждаш страшно изтощена. Мъчи ли те нещо?

— Може да се каже.

Тя все пак се насили да се усмихне заради Али.

— Какво става? Да нямаш проблеми с приятеля си?

— Бившия приятел.

— Зарязал ли те е?

— Не, по-скоро обратното.

— Изплюй камъчето най-сетне!

— Дълго е за обяснение. Не искам да ти губя времето.

— За такива неща винаги има време.

— Нали няма да се сърдите, ако ви оставя насаме? — попита Али.

Без да дочака отговор, той стана и бързо целуна сестра си по челото.

На следващия ден Юдит се събуди чак към обяд. Беше спала непробудно. През нощта есента тихомълком се бе промъкнала и бе донесла със себе си аромати, които нямаха нищо общо с Ханес. Слънчевите лъчи се пречупваха през стъклото на отворения прозорец и озаряваха стаята в бледооранжев цвят. Светлочервеният полилей от Краков, който висеше във витрината на магазина, излъчваше подобна светлина.

Двамата с Лукас бяха разговаряли цели пет часа. „Все нещо ще ни хрумне — бе казал той накрая. — Все нещо ще НИ хрумне.“ Беше й обещал. Когато Юдит проследи аромата на кафе до кухнята, Лукас стоеше облегнат на един шкаф и й се усмихна окуражаващо.

— Тук ли живееш вече? — попита тя.

— От време на време, само при специални случаи.

— Лукас, не искам заради мен да…

— Две лъжици захар, без мляко?