Даниел Глатауер
Вечно твой (76)

3

Откакто го бе видяла да седи с майка й до болничното легло, Юдит спря да се бои от него. Вече се страхуваше от самата себе си, което не направи нещата много по-приятни. Явно Ханес й служеше единствено за основа, върху която да проектира налудничавите си мисли. И макар той окончателно да бе изчезнал от натрапчивите й представи, зад ъгъла дебнеше негов достоен заместник. По всичко си личеше, че „червеят“ в главата й е прераснал в огромен възел, който от ден на ден се затягаше все повече. Как изобщо щеше да се върне до първоизточника на проблема, до началната нишка на възела, до първата крачка от пътешествието из този ужасен лабиринт?

Юдит се чувстваше най-добре, когато примирението й отстъпваше място на апатията. За щастие персоналът в клиниката разполагаше с всевъзможни средства за поддържането на подобно състояние. Колкото повече лекарите и сестрите се притесняваха за здравето й, толкова по-спокойна ставаше Юдит, защото съзнаваше, че ще лежи още дълго в болничното заведение. Едва ли съществуваше по-успешен начин да се защити от себе си.

След няколко дни тя отново започна да приема посетители в белия си едностаен апартамент, чийто оскъден интериор бе надзираван от един окаян филодендрон. Герд и останалите неотклонно вярваха във възкръсването на старата Юдит или поне играеха ролята си изключително професионално. Пациентката им се отблагодаряваше с усмивка, като се стараеше да не изглежда толкова измъчена, колкото се чувстваше.

Нощите в клиниката минаваха без изненади, макар че впоследствие, на събуждане, дълбокият сън винаги й се струваше леко изкуствен. Но поне гласовете в главата й бяха временно заглъхнали. Единствено кристалният полилей от Барселона не напускаше мислите й. В даден момент Юдит си спомни как се казва клиентката, която бе отнесла съкровището й — Изабела Пермасон. Защо си въобразяваше, че някъде е чувала или виждала това име? Тъй като въпросната загадка бе последната в досегашния й живот, тя с удоволствие разсъждаваше над нея и се радваше, че не успява да я разреши. През тези кратки фази на размисъл Юдит усещаше, че мозъкът й все пак продължава да работи. В останалото време я обземаше безкрайно душевно затишие, което рядко се издигаше над матрака на болничното й легло. А тя предпочиташе да остане там завинаги.