Даниел Глатауер
Вечно твой (21)

5

Той излезе след закуска, тъй като трябваше да купи някои неща. Юдит реши да навакса пропуснатите часове сън. В късния следобед, когато навън започна да вали, двамата отидоха (с белия й ситроен) да вземат майка й.

— Ще се кача за малко, можеш да ни изчакаш в колата — предложи Юдит.

Естествено, той я придружи. В дясната си ръка държеше голям лилав чадър, а в лявата — букет божури, които връчи на майка й с театрален поклон. Тя веднага го хареса. В крайна сметка Ханес се обличаше като от времето на нейната младост. После прегърна дъщеря си по-сърдечно от обикновено. Най-сетне желанието й се бе сбъднало — да види Юдит с мъж, с когото си допадат. Имаше предвид себе си, не Юдит.

— Какво работите? — попита тя, докато пътуваха.

— Архитект съм, уважаема госпожо.

— О, архитект!

— Малкото ми проектантско бюро е специализирано в изграждане и преустройство на аптеки.

— О, аптеки, чудесно!

— Ако искаш, ще построи една и за теб, мамо — пошегува се Юдит.

След два часа и половина път стигнаха до скромното старо стопанство, намиращо се в една изолирана местност на Мюлфиртел. Хеди се занимаваше с производство на биопродукти. Али работеше като пейзажен фотограф, но рядко правеше снимки, освен ако самият пейзаж не му се примолеше. Материалната страна на нещата не беше важна за тях и те безпроблемно се лишаваха дори от фризьорски услуги.

— Аз съм Ханес — представи се придружителят на Юдит с типичната за него еуфория и енергично подаде ръка на Али.

Брат й инстинктивно се отдръпна назад.

— Ханес е моят приятел — обясни Юдит.

Али се втренчи в него така, сякаш виждаше осмото чудо на света.

— Той е архитект — добави майка й възторжено, като зашари с поглед между Али и Хеди.

Ханес подари на домакините трилитрова кутия с биовино и заяви:

— Според мен е най-доброто от този регион.

Али мразеше вино. Юдит изпита желание да си тръгне още сега. Навярно никой нямаше да забележи.

Вечерта се нижеше изключително бавно. Всички бяха седнали около огромната селска маса, огряна от светлината на грозния рустикален абажур. Главното занимание на Юдит беше да си играе с разтопения восък на свещта пред нея. Оформяше красиви топчета, смачкваше ги с палец върху плота на масата, отделяше ги с нож и отново започваше да вае топчета.

Ханес държеше едната си ръка върху коляното й, което ставаше все по-топло. С другата жестикулираше, докато обясняваше на семейството за архитектурата, любовта (към Юдит) и света като цяло. Той несъмнено беше най-разговорливият и най-енергичен човек в тази компания.

Само веднъж на масата се разрази спор. Хеди изрази намерението си да роди вкъщи с помощта на някаква акушерка от Чехия, а майката на Юдит твърдо настояваше това да се случи в сигурната обстановка на една определена болница във Виена. Според нея там се предлагаха далеч по-подходящи условия — най-вече по отношение на хигиената. Докато говореше, тя не пропусна да хвърли изпепеляващ поглед на снаха си. Ханес прекрати дискусията, като реши да поднесе личния си подарък за бъдещата майка (той вече бе дал известна сума пари за бебето, както изискваше традицията). Извади два комплекта ританки — един в розово и един в светлосиньо. Очевидно ги бе купил по-рано днес.

— Не знаехме дали ще е момиче или момче — поясни той и намигна на Юдит.

Майка й се засмя. Али остана безмълвен.

— Ще бъде момиче — заяви Хеди. — Ще запазим синята дрешка за вас.

Майката продължи да се усмихва блажено. Али мълчеше. Ханес сияеше. Юдит леко избута ръката му от коляното си. Трябваше спешно да отиде до тоалетната.