Даниел Глатауер
Вечно твой (46)

5

— Лошо ли ви е, шефке? — попита Бианка.

— Не, просто ми е паднало кръвното.

— Искате ли „Ред Бул“? Винаги пия по един, когато ми се вие свят.

Юдит се бе отпуснала на стола в офиса и не откъсваше очи от бялата купчина хартия в кошчето. Писмото, което току-що бе прочела, не съществуваше. Мъжът, който го бе написал, не съществуваше. Зачеркни. Изтрий. Забрави. Заличи. Изгори. Разпръсни пепелта във въздуха.

— Да не би да е заради бившия ви приятел? — поинтересува се Бианка.

Юдит вдигна глава и погледна учудено стажантката си.

— Още ви досажда, нали?

— Да, така е.

— На някои мъже им отнема много време да приемат истината.

— Той ме наблюдава. Дебне ме по петите. Знае какво правя във всеки един момент.

— Сериозно ли? Колко гадно! Като някакъв призрак.

— Бианка?

— Да, шефке.

— Може ли да ви помоля да ме придружите до къщи?

— Разбира се, никакъв проблем. А ако го срещнем по пътя, ще му кажем да върви по дяволите. Някои хора не разбират от добра дума.

Тя показа среден пръст в подкрепа на твърдението си.

— Ще се кача с вас до горе. Сигурното си е сигурно. Гледах един филм, в който някакъв тип се криеше в асансьора, сграбчи жената и я удуши. С червена вратовръзка, ако не се лъжа.

— Звучи страхотно — отвърна Юдит.

Ужасът от писмото на Ханес тъкмо започваше да отшумява, когато тя изведнъж видя отвратителния найлонов плик, който висеше на дръжката на вратата й. Юдит отстъпи назад и се вкопчи в Бианка.

— По-добре е да остана с вас, докато се успокоите — предложи стажантката. — Можем да си поръчаме суши.

— Да.

— Да погледна ли какво има в торбичката?

— Не, не държа да знам.

— Представете си, че са най-обикновени рекламни брошури. Няма смисъл да се притеснявате излишно.

— Искам да ми е безразлично какво има вътре.

— Само че не ви е безразлично. Честно казано, изглеждате адски напрегната.

Бианка остана с нея няколко часа. Присъствието й се отрази добре на Юдит. Стажантката изпробва най-различни сенки за очи, спирали за мигли и лакове за нокти. Дори си спретна малко модно шоу с дрехи от гардероба на Юдит, която й подари три тениски и една къса рокля. Шевовете им едва ли щяха да издържат дълго предвид пищната фигура на момичето.

— Със сигурност не е някой сериен убиец — успокои тя Юдит, която я наблюдаваше как яде суши. — Стори ми се страшно мил, когато разговарях с него. От хората, които и на мравката път правят. Явно е лудо влюбен във вас и е загубил връзка с реалността. Но все някога ще се откаже.

— Смятате ли?

— Спали ли сте с него?

— Да, разбира се.

— Не е трябвало. Вероятно сега си мисли само за това.

— Бианка, може ли да те помоля, тоест да ви помоля…

— Спокойно ми говорете на „ти“, шефке. Като моите приятели.

— Благодаря ти, Бианка. Ще погледнеш ли какво има в онзи плик?

Бианка извади отвътре писмо и малка кутийка.

— Отгоре е нарисувано сърце. Да ви прочета ли какво пише?

Юдит прехапа устни и кимна. Бианка започна: „Скъпа, защо не прослушваш съобщенията ми? Как са нашите рози? Увехнаха ли вече? Сигурно отдавна си разрешила гатанката. Не беше много трудна. Изпращам ти нещо, което ще допълни картината. Предпочитам да е у теб. Вече окончателно те оставям на мира. Честна дума! Освобождавам те от присъствието си, скъпа! Твой Ханес“.

Бианка раздруса кутийката.

— Вероятно са малки камъчета или нещо подобно — предположи тя.

На капака пишеше: „Въпрос: какво общо имат тези и тези, и тези рози помежду си? Отговор: всички те са без…“

Бианка отвори кутийката и извика:

— Бодли.

— Бодли — повтори шепнешком Юдит.

— Нещо лошо ли е, шефке? — попита Бианка.

Юдит започна да ридае. Веднага си бе спомнила за издраните ръце на Ханес.

— Ако искате, ще остана да спя при вас тази нощ — предложи стажантката.