Даниел Глатауер
Вечно твой (52)

6

Срещнаха се в бар „Ирис“. Лукас вече седеше там и тъкмо приключваше някакъв телефонен разговор. Пред него се виждаше чаша аперол, която бе огряна от малката свещ на масата и придаваше на изсеченото му лице червеникавооранжев отблясък. Когато поздрави Юдит, той обгърна с длани лицето й — проява на закрила и нежност. Защо не можеше да си намери мъж като него?

— Юди, не се притеснявай, Ханес наистина е приет в болница „Йозеф“ — заяви Лукас.

От болницата му казали, че миналия понеделник е постъпил мъж на име Ханес Бергталер. Не поискали да разкрият нито в кое отделение се намира, нито защо лежи там. Диагнозата и състоянието му също се пазели в тайна. Самият пациент изрично бил помолил да не се дават никакви сведения за него.

— Лукас, да не би да ме гони параноя? — попита Юдит.

— Едва ли.

— Защо тогава си мисля, че лежи в болница заради мен и се е погрижил да не науча нищо?

— Защото вероятно е така.

— Да, но не сме сигурни.

— Подозрението е напълно достатъчно.

— Но ако действително е тежко болен и има нужда от лечение?

— Може би иска да си мислиш именно това, и то непрекъснато.

— Може би.

— Във всеки случай те принуждава да се занимаваш с него.

— А аз те принуждавам да се заминаваш с мен.

— Не, Юди, не ме принуждаваш. Правя го доброволно и ми доставя удоволствие. Ето къде се крие разликата.

* * *

Въпросната разлика ги накара да останат в бар „Ирис“ до затварянето му. Юдит бе изпила повече, отколкото можеше да понесе. А Лукас се държеше така, сякаш комбинацията от аперол и вино изобщо не му бе повлияла. На няколко пъти ръката му се изплъзваше към рамото й, но бързо се връщаше в изходна позиция. За Юдит беше важно, че той е успял по един ненатрапчиво привлекателен (или по-скоро привлекателно ненатрапчив) начин да отклони мислите й от Ханес. От време на време двамата си спомняха с носталгия за отдавна приключилата им интимна връзка. Какво мислеше Антония за решението му да остави семейството си, за да обикаля цяла нощ из мрачните виенски барове, опитвайки се да утеши параноичната си бивша приятелка? Лукас я увери, че тя няма нищо против.

— Антония е наясно, че с теб сме много близки, Юди. Освен това знае, че не бих злоупотребил с твоето доверие.

— Ас нейното?

— В никакъв случай.

Последното изречение й прозвуча по-еротично, от което и да е обяснение в любов.

Двамата се понесоха с нерешителна стъпка към жилището й. Физическият контакт помежду им се състоеше единствено във взаимното подпиране и в опита им да се целунат по бузата на раздяла.

— Ще се качиш ли? Може да спиш на канапето в хола — каза заваляно Юдит.

Лукас й благодари за поканата, но обясни, че негов колега бил заминал извън града и му оставил ключовете от апартамента си, разположен на няколко пресечки от там. А и предпочиташе да вземе глътка свеж въздух. Обеща на Юдит да изчака долу, докато тя не запали осветлението в жилището си. Искаше да бъде сигурен, че всичко е наред.

Юдит подмина асансьора и бавно се заизкачва по спираловидното стълбище. Спираше на всяка площадка, за да се увери, че не чува никакви стенания или други шумове. Щом стигна до последния етаж, интуитивно се досети, че нещо не е наред. За всеки случай си пое въздух, за да може при необходимост да изкрещи навреме. Но когато видя бележката на вратата си, Юдит буквално онемя — върху лист хартия, обрамчен с черен кант, бе нарисуван кръст. Несъмнено беше смъртна вест. Тя панически извърна глава. Нямаше нужда да прочита името, то отдавна бе запечатано в съзнанието й. Втурна се надолу по стълбите, които изкънтяха под краката й.

— Лукас! — изкрещя тя.

— Какво стана?

С огромни усилия Юдит отключи външната врата.

— Мисля, че Ханес е мъртъв! — каза тя и се сгуши в обятията му.

Отне му половин час да я утеши и още толкова да я убеди, че трябва да се качи отново до жилището. Разбира се, този път я придружи.

— Хелмут Шнайдер — прочете Лукас на некролога, сякаш съобщаваше името на някой победител.

Юдит се спотайваше зад гърба му.

— Юди, починалият не е Ханес. Казва се Хелмут Шнайдер. Познаваш ли го? Погледни снимката.

— Беше ми съсед — промърмори тя. — Пенсионер… Но защо са закачили некролога му тук? Двамата рядко се засичахме. Защо съобщението се появи на моята врата точно в този момент? Надали е случайно.

— Сигурно има некролози на всички врати — отвърна Лукас. — Искаш ли да проверим?

— Не, не искам. Трябва да повярвам, че наистина е така. Не мога да живея постоянно в ужас. Омръзна ми да се страхувам. Искам да заспивам и да сънувам само хубави неща. А после да се събуждам и да мисля позитивно. Лукас, ще останеш ли при мен? Поне докато стане светло. Моля те! Само този път. Ще спиш на канапето. Или в моето легло, а аз ще спя на канапето. Няма значение.

На следващата сутрин и двамата се събудиха с главоболие. Кафето бързо възстанови силите на Юдит.

— Лукас, смятам да се срещна още веднъж с него.

— Сериозно ли? Дали е разумно?

— Трябва да го направя. В противен случай ще започна да виждам призраци.

— И какво ще му кажеш?

— Нямам представа. Все едно. Ще измисля нещо. Важното е да го зърна с очите си, за да спра да се страхувам.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Наистина ли?

— Ако ще се почувстваш по-спокойна.

— Може би е по-удачно да ме посрещнеш след това.

— Както желаеш.

— Да, нека се разберем така.

— А как ще се свържеш с него?

— Ще му се обадя по телефона, още днес или утре.

— Юди, той е в болница.

— О, да, бях забравила. По дяволите.